Женско писане
Женско писане е термин, който произхожда от френския литературен феминизъм écriture féminine. Датира от 1970-те години. Елен Сиксу първа използва термина в нейното есе „Смехът на Медуза“ (1975).
Женското писане получава развитие специфично при френските и някои други европейски феминистки. Понастоящем то се разпознава от англоговорещите изследователи като подкатегория на литературния феминизъм.
Елен Сиксу, Моник Уитинг, Люс Иригаре [1] и Юлия Кръстева [2][3] са фундаменталните теоретици на движението, като психоаналитичната теория се включва в началото на 1990-те. Тези писателки понякога колективно са наричани в англоговорещия свят „френски феминистки“.
Източници редактиране
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Écriture féminine в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
- ↑ Irigaray, Luce, Speculum of the Other Woman, Cornell University Press, 1985
- ↑ Kristeva, Julia Revolution in Poetic Language, Columbia University Press, 1984
- ↑ Griselda Pollock, „To Inscribe in the Feminine: A Kristevan Impossibility? Or Femininity, Melancholy and Sublimation.“ Parallax, n. 8, [Vol. 4(3)], 1998. 81 – 117.
Въшни препратки редактиране
- Женско писане. 90-те. Версии. – дискусия Архив на оригинала от 2010-12-21 в Wayback Machine. във в. Литературен вестник