Климент Бояджиев
Тази статия е за генерала. За просветния деец вижте Климент Бояджиев (учител).
Климент Евтимов Бояджиев е български офицер (генерал-лейтенант). По време на Балканската война се отличава в боевете при Люлебургас като командващ Четвърта пехотна преславска дивизия. През Първата световна война командва Първа българска армия по време на нейното успешно настъпление в Сърбия.[1]
| Климент Бояджиев | |
| български генерал | |
 | |
| Звание | Генерал-лейтенант |
|---|---|
| Служи на |  България |
| Род войски | |
| Командвания | 4-та пехотна дивизия Щаб на войската 1-ва армия (1915 – 1916) |
| Битки/войни | Люлебургаско-Бунархисарска операция Първа световна война Балканска война Междусъюзническа война Сръбско-българска война Балкански театър през Първата световна война |
| Награди | Вижте по-долу |
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | |
| Дата и място на смърт | |
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Климент Бояджиев в Общомедия | |
Биография редактиране
Климент Бояджиев е роден на 15 юли 1861 г. в Охрид, Османска империя. Произлиза от една част от семейството на Мине Кочовски, преместила се навремето в Охрид от Преспа. Учи в софийската гимназия. На 9 юли 1881 г. постъпва на военна служба, а на 30 август 1883 завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище, произведен в чин подпоручик и е зачислен в Самоковска №4 пеша дружина, след което е ротен командир в 1-ви пехотен софийски полк.
Сръбско-българска война (1885) редактиране
През Сръбско-българската война (1885) е адютант в щаба на Западния корпус.
След войната служи като ротен командир в 1-ви пехотен софийски полк и 2-ри пехотен струмски полк, от 1890 командва рота от а от 8-и пехотен приморски полк, а от 1891 година учи в Торинската военна академия, която завършва през 1895 г.[2] След завръщането си в България Бояджиев е старши адютант в щаба в 5-a пехотна дунавска дивизия (1895 – 1897) и служи в 3-та пехотна балканска дивизия. Служи като дружинен командир в 24–и пехотен черноморски полк и началник на щаба на 4–а пехотна преславска дивизия (1899).
На 25 февруари 1900 подполковник Бояджиев е назначен за командир на 8-и пехотен приморски полк, на която длъжност е до 29 януари 1904. Под негово ръководство полкът е ангажиран в потушаването на избухналите след 5 март 1900 година Селски бунтове.[3] По това време Бояджиев изработва и първата релефна карта на България (1902). През следващите години е началник-щаб на 6–а пехотна бдинска дивизия (1904 – 1905), Трета пехотна балканска дивизия (1905 – 1907) и 2–ра военноинспекционна област(1907 – 1910).[2] От 1910 г. Климент Бояджиев командва 4–а пехотна преславска дивизия и на 4 септември 1910 е произведен в чин генерал-майор.
Балкански войни (1912 – 1913) редактиране
През Балканската война (1912 – 1913) с дивизията си генерал Бояджиев се сражава в Тракийския военен театър при Гечкенли, Бунархисар, Люлебургаз т.е. в пробива на османския център в Лозенградската и Люлебургазко-Бунархисарската операция и в безуспешния щурм на Чаталджа (октомври – ноември 1912 година). Пак при Чаталджа командва авангарда, който отразява турската контраофанзива през зимата на 1913 година.[4] След неуспеха при Чаталджа е назначен за началник на авангардните дивизии на съединените 1–ва и 3–а армия.
Във войната със съюзниците командва маневрената група в състава на 5-а армия по направлението Кюстендил – Скопие и атакува сърбите в района на Побит камък. Войските му нанасят няколко поражения на сърбите, превземайки връх Китка над река Пчиня (27 юни 1913).[5]
Като министър на войната (1913 – 1914), началник на Трета военноинспекционна област (1914 – 1915) и началник на Генералния щаб на армията (15 април – 7 септември 1915) генерал Бояджиев реформира войската и повдига духа ѝ след поражението в Междусъюзническата война.[2] Подава оставка от щаба непосредствено преди включването на България в Първата световна война, несъгласен с условията на българо-германската военна конвенция.[6]
Синът му, поручик Никола Бояджиев, загива на 1 февруари (14 февруари нов стил) 1915 г. в атентата в софийското Градско казино.
Първа световна война (1915 – 1918) редактиране
В операциите на Централните сили за разгром на Сърбия през есента на 1915 година генерал Бояджиев командва най-голямата българска групировка – Първа армия, която настъпва по линията от устието на Тимок до Трън. В резултат на Нишката операция армията достигат до десния бряг на Южна Морава. На 23 октомври частите на 8-а пехотна тунджанска дивизия влизат във военновременната столица на Сърбия – Ниш. Войските на Бояджиев превземат и Зайчар, а по-късно Битоля и Охрид. На 18 декември 1915 г. като командващ на 1-ва армия е награден с османския орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги.[7] През август 1916 г. ръководи Леринската операция срещу съглашенските войски в Костурско и Леринско, но след неуспеха ѝ подава оставка. През 1916 г. е награден с царския орден „Св. Александър“ II степен с мечове по средата[8]. На 25 септември 1916 година е уволнен от армията.
След излизането на България от Първата световна война през 1918 година, Климент Бояджиев заминава за Германия, опасявайки се от политически преследвания. През 1923 г. той е осъден на 5 години затвор от Държавния съд като виновник за Втората национална катастрофа. Амнистиран е през 1924 г.[2]
Генерал-лейтенант Климент Бояджиев умира на 15 юли 1932 г. в София. Погребан е в Централните софийски гробища.[9]
Семейство редактиране
Климент Бояджиев е женен и има 3 деца.
Военни звания редактиране
- Подпоручик (30 август 1883)
- Поручик (24 март 1886)
- Капитан (1888)
- Майор (1894)
- Подполковник (1899)
- Полковник (1903)
- Генерал-майор (4 септември 1910)
- Генерал-лейтенант (2 август 1915)
Награди редактиране
- Сребърен медал „За участие в Сръбско-българската война 1885“ (1885)
- Златен Кръст „За Възшествието на Княз Фердинанд I в 1887 г.“ (1888)
- Княжески орден „Св. Александър“ V степен (1888)
- Орден „Свети Станислав“ II степен със звезда, Руска империя (1902)
- Орден „За заслуга“ на военна лента
- Народен орден „За военна заслуга“ IV степен
- Военен орден „За храброст“ III степен, 2 клас
- „Сребърен кръст с корона“ (1913)
- Орден „Лиякат“ със звезда за военни заслуги, Османска империя (18 декември 1915)
- Военен орден „За храброст“ II степен (1916)
- Царски орден „Св. Александър“ II степен с мечове по средата (1916)
- Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно (2013 )[10]
Източници редактиране
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 100.
- Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
- Вазов, В., Животописни бележки, София, 1992, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, ISBN 954-509-002-2, с. 124.
Бележки редактиране
- ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. VII (от фонд № 381 до фонд № 599). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1986. с. 183 - 189.
- ↑ а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 65 – 66.
- ↑ Свободен гражданин : седмичен орган на Варненското либерално бюро / Ред. Петър Хр. Генков, бр. 2, 11 март 1900 год, стр.3
- ↑ Балканската война 1912 – 1913, Държавно военно издателство, София 1961, стр. 403
- ↑ Марков, Георги. Българското крушение 1913. Издателство на Българската академия на науките, София 1991, стр. 110 – 119
- ↑ Марков, Георги. Голямата война и българският ключ за европейския погреб 1914 – 1916. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София 1995, стр. 176
- ↑ Куманов, Милен. Българо-турски военни отношения през Първата Световна война (1914 – 1918) – сборник от документи. 2. София, Гутенберг, 2015. ISBN 978-619-176-034-3. с. 516.
- ↑ Тодор, Петров. Ордени и медали в България. Военно издателство, 1998. ISBN 978-954-509-161-2. с. 8. (на български)
- ↑ Революционери, поборници, военни дейци // София помни. Посетен на 1 ноември 2021 г.
- ↑ Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
| Православ Тенев | → | началник на Щаба на армията (15 април 1915 – 7 септември 1915) | → | Константин Жостов |