Нишко споразумение (1923)

Нишко споразумение
	Нишко споразумение
Информация
Подписване	17 март 1923 година
Място	Ниш, Кралство на сърби, хървати и словенци
Страни; по споразумението	Царство България, Кралство на сърби, хървати и словенци
Подписали	Стефан Нойков, Жика Лазич

Вижте пояснителната страница за други значения на Нишко споразумение.

Нишкото споразумение или Нишката спогодба (на сръбски: Нишки споразум или Niški sporazum) от 23 март 1923 година е спогодба между Царство България и Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави. Спогодбата е пряко насочена срещу дейността на Вътрешната македонска революционна организация и довежда до силен конфликт между нея и управляващото в София правителство на Българския земеделски народен съюз.^[1]

Нишка конференция редактиране

След катастрофалния за България край на Първата световна война, ВМРО е възстановена като организация в 1919 година и, използвайки бази на българска територия в Пиринска Македония, води революционна борба срещу сръбската и гръцката власт във Вардарска и Егейска Македония. Кралството на сърби, хървати и словенци (Югославия) подлага страната на масиран дипломатически натиск за забрана на организацията.

При посещението си в Белград през ноември 1922 година българският министър-председател Александър Стамболийски предлага да бъдат обсъдени всички спорни въпроси между двете страни. На 14 ноември 1922 година българската легация в Белград връчва нота с предложение за създаване на смесена комисия, която да разгледа тези въпроси. Сръбската страна дава своето съгласие на 15 декември, като предлага в комисията да бъдат включени представители на министерствата на външните и вътрешните работи, правосъдието, финансите и войната. През следващите месеци обаче форматът на планираната конференция и комисия се стеснява значително, както и обхватът на разглежданите въпроси.

Конференцията се открива на 1 март 1923 година в Ниш^[2] и продължава до 17 март. Българската делегация се оглавява от генерал-щабния полковник Стефан Нойков^[3] и в нея са включени още двама военни. Ръководител на югославската делегация е началникът на отдел Обществена безопасност при Министерството на вътрешните работи Живоин Лазич, известен с антибългарската си активност във Вардарска Македония. Основна цел на конференцията е нормализирането на положението по българо-сръбската граница в Македония във връзка с дейността на ВМРО. Въпреки плахите опити на българската делагация да бъдат обсъдени първопричините за възникналата ситуация в самата Македония и тяхното премахване, югославската страна свежда преговорите само до техническите въпроси, свързани с граничната безопасност и българската отговорност за преминаването на четите на ВМРО. При обсъждането на заключителния документ от конференцията полковник Нойков изтъква, че трябва да се обсъдят и мерките, които югославската страна трябва да предприеме „понеже злото трябва да се лекува в неговия корен, а основните причини, които го създават, са в Македония“, но се натъква на решителното несъгласие на югославските делегати. На няколко пъти конференцията е изправена пред провал, но по лично настояване на Александър Стамболийски се приемат югославските предложения за споразумение с някои редакционни поправки.

Съдържание на споразумението редактиране

Със споразумението България „се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия и да оказва съдействие на югославските гранични органи при охраната на границата срещу четите“.^[4] В споразумението се регламентират мерките, които двете страни ще вземат, за да прекратят нелегалното преминаване на границата – подсилване на гражданските и военни власти в пограничните райони, изсичане на дървесната растителност край границата и други. Допуска се дори навлизане на югославски части на българска територия при преследване на чети. Белград не поема никакви задължения за промени в положението на населението във Вардарския дял на Македония.

Международни последици редактиране

Нишката спогодба е част от политиката на подобряване на отношенията със СХС, водена от правителството на Александър Стамболийски. Някои автори приемат, че подписването на спогодбата има благоприятно отражение върху водените преговори през март 1923 година за облекчаване на репарационния дълг на България. Една от главните цели на спогодбата е да се спечели СХС в българските опити за излаз на Егейско море. Към това се прибавя и засилването на подозрителността на други страни, каквито са Гърция и Италия. На практика, като се има предвид, че действията на четите на ВМРО не са прекратени, голямата част от договореностите от Ниш остават на хартия.

Вътрешнополитически последици редактиране

Още в дните не преговорите и след подписването на спогодбата в българското общество проникват сведения, които се приемат изключително отрицателно. Всички политически партии без БЗНС – от БКП до Конституционния блок осъждат спогодбата. По-късно Георги Димитров пише, че вместо „споразумение с всички балкански народи Стамболийски се стремеше да влезе в споразумение със сръбските империалисти“. За патриотично настроените политически сили и за ВМРО спогодбата е акт на предателство. Тя сближава още повече позициите на опозицията с тези на ВМРО. Както пише московският вестник „Правда“ от 12 юни 1923 година, спогодбата означава за ВМРО и нейните привърженици „борба не на живот, а на смърт – те би трябвало да бъдат унищожени или да протегнат ръка на антиправителствените сили и по такъв начин да съдействат за свалянето на правителството на БЗНС“.

Със спогодбата напрежението между ВМРО и правителството на БЗНС се превръща в истинска война.^[4] Тодор Александров и членовете на правителството си разменят обвинения и заплахи чрез писма или по вестниците. Въпреки декларацията на Александров, че не е работа на ВМРО да сваля и поставя правителства, управляващите са убедени, че главната заплаха за тях е ВМРО, което отклонява вниманието им от подготвяния заговор от страна на Военния съюз и опозиционните партии.

Българският историк Васил Василев в „Правителството на БЗНС, ВМРО и българо-югославските отношения“ (1991) определя спогодбата като „сериозна политическа грешка“.^[5]