Нунация
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
В някои семитски езици, като арабския, нунацията (араб. تنوين tanwīn) е добавянето на последен звук nūn при съществителните или при прилагателните имена, за да обозначат, че са напълно склоняеми.
| Знак | ـٌ |
ـٍ |
ـً |
|---|---|---|---|
| Транзлитерация | -un |
-in |
-an |
Има три вида гласни диакритични знаци, които показват, от ляво надясно, окончанията -un (именителен падеж), -in (родителен падеж) и -an (винителен падеж). Знакът ـً обикновено се пише в комбинация с ا алиф, ةً (tāʾ marbūṭa تاء مربوطة) или самостоятелно (hamza همزة). Алиф винаги трябва да се пише, освен ако думата не завършва на tāʾ marbūṭa или hamza, въпреки че -un или -in не са написани.
Тъй като арабският няма неопределителен член, имената като цяло са неопределени; това води до честата, но погрешна представа, че нунацията е знак за неопределеност и е аналогична на неопределителния член. Липсата на маркер за неопределеност невинаги прави думата неопределена; всъщност много собствени имена имат нунация, например в израза أشهد أن محمداً رسول الله (ašhadu anna muḥammadan rasūlu allāh: „Свидетелствам, че Мухаммад е пратеник на Аллах!“), в която Мохамед, съществително собствено име, приема нунация.