Островска битка
Битката при Острово между византийските и българските войски се провежда в 1041 г. край Островското езеро при градчето Острово в Егейска Македония, днес в границите на Гърция.
| Битка при Острово | |||
| Българо-византийски войни | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 1041 г. | ||
| Място | край Острово днес в Гърция | ||
| Резултат | победа на византийците | ||
| Територия | тогава България | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
 | |||
Предистория редактиране
В 1040 г. Петър Делян застава начело на въстание срещу византийците и е провъзгласен за цар на България. Той бързо освобождава западните български земи от Белград до Лариса, но на следващата година е предаден от братовчед си Алусиан, който на 10 юни го ослепява и изменнически бяга в Цариград.[1] Както и при предишното завладянане на българские югозападни земи, византийците насочнат удара си по пътя през Воден към Острово-Лерин-Битоля (днес там минава жп-линията Солун – Скопие).
Ход на битката редактиране
Лично византийският император Михаил IV Пафлагон повежда войските на империята срещу ослепения български цар. Макар и незрящ след предателството, цар Петър II Делян застава начело на значително по-малобройни български войски и се изправя срещу навлязлата в българските земи византийска армия при Остров. Българите оказват яростна и изключително ожесточена съпротива и преминават в контраатака. Тогава ромейският боен ред е спасен от повелия напред норманите си византийски наемник и бъдещ норвежки крал Харалд III. Българите са отблъснати от варяжките отряди. Само благодарение „професионалните главорези на бъдещия норвежки крал“[2] – варвари, стремящите се да попаднат във Валхала като бъдат убити в бой, ромеите успяват да установят контрол над полесражението. С не по-тежки загуби от ромейските българската войска се оттегля от бойното поле в лагера си. Подробностите за самата, явно завършила без решителна победа, но в полза на империята битка остават неясни. [1][3][4][5]
Последици редактиране
След неутрализиране на българската атака в битката при Острово с внезапна маневра в тил, заобикаляйки останалите след битката главни български сили, император Михаил IV се озовава пред Скопие – в града заради генералната битка е останал малоброен гарнизон и българската столица бързо е превзета.
По примера на Кракра Пернишки Мануил Ивац подготвя българските войски да отбият очаквания ромейски удар откъм Остров и Прилеп, но с бърз марш в дълбокия български тил императорът от Скопие овладява изненадващо Ниш, след което ромейската армия се разделя на две за да възвърне византийския контрол върху Средец и Белград.
Средец е превзет от византийците след тежък ръкопашен бой по улиците, а легендарния ръководител на съпротивата Боян (Ботко, Батил) влиза чрез Кекевмен в скандинавските саги като Бойон. Укреплението Бояна край Средец на този войвода Батил (Ботко, Боян) последно прекратява съпротивата си в 1041 г.
Особено мъжествено се сражават значителни въстанически сили под командването на войводата Мануил Ивац, който укрепва пътищата към Битоля и Прилеп. След пълното овладяване на централните части на тема България, императорската армия се връща в нейния юг – Македония и потегля за Прилеп за да разгроми последните български сили на Мануил Ивац, който е преградил околните теснини, издигайки дървена стена. Ромеите щурмуват стената. В последвалата битка българите са разгромени и Мануил Ивац капитулира.
След тази победа ромеите продължават на юг и обсаждат Воден и Остров, където останалите български части под предводителството на слепия цар Петър II оказват яростна съпротива. В щурма на Остров отново норманите на Харалд Хардрад единствени успяват да победят българите и според едни източници лично Хардрад посича,[6][3] а според други[1] императорът пленява цар Петър II Делян, който е отведен в Константинопол и затворен в тъмница където вероятно умира малко по-късно, но това източниците не го съобщават, а според трети[4] българският цар накрая се подвизава в последното огнище на съпротива – областта на Средец [4] и според преданието е погребан в старопланинския манастир „Седемте престола“.
Останалите свободни български крепости в Македония (Охрид, Битоля, Преспа и Дебър) продължават съпротивата, но са опустошени от норманите, които разрушават и гробницата на Свети Ахил в Преспа, въздигната от цар Самуил. Съпротивата на отделни крепости и градове продължава дълго. Всичко това психологически сломява волята за съпротива на част от българските боляри и те, подобно на самуиловите, се покоряват на императора. Последна пада силната българска крепост на Дунава – Белград, мястото откъдето избухва въстанието. Същата година на 10 декември Михаил IV умира.[1]
За решителната си роля в сражението при Воден на Островското езеро и за по-късното разоряване на българските крепости Дебър, Битоля, Охрид, Преспа и накрая на българския царски замък на Острово сред едноименното езеро викингът на византийска служба Харалд Хардрада е възвеличан в скандинавските саги и остава в историята като Опустошителят и разорителят на България.[6][3] Завърнал се в родината си с такава крупна бойна слава, той в 1046 г. става крал на Норвегия под името Харалд III.
Втора Островска битка – 1043 г. редактиране
В 1043 г. видният пълководец във войската на византийците Георги Маниак вдига бунт срещу империята и напълно разгромява армията на василевса в станалата битка с нея при Острово, но е убит от предател веднага след сражението.[1]
Бележки редактиране
- ↑ а б в г д Ιωάννης Σκυλίτζης, Σύνοψις Ἱστοριῶν – Ioannis Scylitzae, Codex Græcus Matritensis, 115. De Petri Deliani insurrectione. 116. Delianus oculis privatus una cum Ibatza Constantinopolim vehitur. 117. De Georgii Maniaci insurrectione. ГИБИ т.IV., БАН, С 1965, с. 302 – 307
- ↑ Пламен Павлов, Самозванецът Петър Делян и царският син Алусиян, Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.[1]
- ↑ а б в Динеков, К. Куев и Д. Петканова. Български апокрифен летопис. Христоматия по старобългаробългарска литература. С, 1967, с. 291 – 295:"И след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му бе Оделян (Делян), много красив. И този прие българското и гръцкото царство.... И създаде три града на българската земя: 1. Червен; 2. Несебър; 3. Щип. И там царува 28 години, и посечен от другоплеменник на Овчо поле."
- ↑ а б в А. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова, „Сказание Исайево", „Историко-апокалиптична литература във Византия и в средновековна България“, С., 1966, стр. 155 – 156: „И през годината на цар Чигочин ще излезе 38 цар от заник слънце от Саровата земя, на име Гаген и по прякор Оделян (Делян). Той ще царува 5 г. и ще бъде кротък и храбър, и воин, и при него ще дойдат християните с плач. А той ще възкръсне, като че ли се е родил от гроба, и ще бъде с извадено око, и ще събере западното и приморското войнство и ще вземе със себе си 37 товара със злато и багреница подобна на звездите. и като дойде ще укроти русобрадите и ще отиде в българската земя. И ще срещне първата скопска войска на Овче поле, във владенията на Чигочин. и ще я разбие и ще вземе оръжието им. и ще въоръжи своята войска цар Гаген, и пак ще тръгне срещу Чигочин. Тогава ще го срещнат измаитяните на Граово поле и ще го разбият, и ще го изгорят като полска трева, а самият той ще избяга в град Земен. И измаилтяните ще се разпръснат и ще плячкосват българската земя. Тогава цар Гаген ще изпрати на цар Чигочин: „Остави грабежите и си върви с измаилтяните, защото няма да ви оставим“. И цар Гаген ще остане молейки се на Бога, три месеца в Земен, докато събере 40 000 свои войници. И пак ще потегли срещу измаилтяните. В местността наречена „Пет могили“ ще се пролее много кръв и тук и ще погубят войската на цар Гаген, а самия той ще избяга в Перник. И ще остане 40 дни в Парник, цар Гаген, молейки се Бога и плачейки …“
- ↑ Петрински Иван, Къде е погребан цар Петър Делян?, Сега, 2 септември 2010,:"В скандинавските саги за подвизите на Харолд Хардрад, чийто отряд от 500 тежковъоръжени варяги участва в битката на страната на император Михаил IV, се твърди, че Харолд „на бял кон“ разсича с дългия си меч слепия цар Петър Делян, който в последния миг прогледнал, за да бъде свидетел на поражението си."
- ↑ а б Българска военна история през средновековието (част II, глава II, стр. 67 – 73). АИ „Проф. Марин Дринов“, ISBN 954-430-200-X, 1994.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Battle of Ostrovo в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |