Уикипедия

Самонараняване

Самонараняването е съзнателното и целенасочено директно увреждане на телесните тъкани, извършено без намерение за самоубийство.

Самонараняване
Следи от самонараняване
Специалностпсихиатрия
Класификация и външни ресурси
МКБ-10X84
База данни
DiseasesDB		30605 29126
Мед. рубрики MeSHD016728
Самонараняване в Общомедия
Следи от самонараняване
Ръката на жена, страдаща от дерматиломания

Най-честата форма на самонараняване е рязането на кожата, но с понятието се описва широк кръг поведения, включващ изгаряния, одирания, удряния на части от тялото, чоплене на кожата до степен на разраняване (дерматиломания), скубане на косми от тялото (трихотиломания) и вдишване на токсични субстанции.[1][2][3] Поведението, свързано със злоупотреба с вещества, и хранителните разстройства не се смятат за самонараняване, защото при тях уврежданията на тъканите обикновено е страничен, а не търсеният ефект.[4] Границите на този вид поведение обаче не са винаги ясно определени и в някои случаи поведение, което обичайно попада извън рамките на самонараняването, може наистина да представлява самонараняване, ако се прави с изричното намерение да се причини увреждане на тъканите.[4] Въпреки че самоубийството не е намерение за самонараняване, връзката между самонараняване и самоубийство е комплексна, тъй като самонараняващото поведение потенциално може да бъде животозастрашаващо.[5] Съществува и повишен риск от самоубийство у индивиди, които се самонараняват [6] до степен самонараняването да присъства в 40–60% от самоубийствата.[7] Като цяло обаче обобщението, че самонараняващите се са самоубийци, е в общия случай неправилно.[8][9]

Желанието за самонараняване се среща при пациенти с различни психически разстройства като депресия, страхови състояния, злоупотреба с вещества, хранителни разстройства, посттравматичен стрес, шизофрения и няколко личностни разстройства.[1] Самонараняването се среща и при високофункциониращи индивиди, които не са клинично диагностицирани.[4] Мотивациите могат да варират и актът на самонараняване може да служи като механизъм за справяне, осигуряващ временно облекчение на силни усещания като неспокойствие, депресия, стрес, емоционална празнота, усещане за провал, самоомраза или състояния на психиката, включващи ниско самочувствие или перфекционизъм. Самонараняването често се асоциира с историята на травма, заболяване или насилие, включително емоционално или сексуално насилие.[10][11] Има много и различни методи, които могат да се използват в случаи на самонараняване и които се съсредоточават или върху третирането на причините, предпоставящи поведението, или върху самото поведение. Когато самонараняването е свързано с депресия, може да се окаже ефективно лечението с антидепресанти или терапията.[6] Друг подход включва техники за отбягване, при които пациентът бива ангажиран с други дейности, или актът на самонараняване се замества с други, по-безопасни актове, които не водят до трайни увреждания.[12]

Самонараняването е най-често срещано в юношество и млада възраст, обикновено проявявайки се между 12- и 24-годишна възраст.[13][3][4][14][15] Самонараняването в детството е относително рядко, но честотата постепенно се увеличава след 80-те години на 20 век.[16] Такова поведение обаче може да се прояви на всяка възраст, включително и сред възрастното население.[17] Рискът от сериозни наранявания и самоубийство е по-висок при по-възрастни самонараняващи се.[15]

Самонараняването не е поведение, свойствено само на хората. Известно е, че животните в плен, например птици и маймуни, също може да проявяват такова поведение.[18]

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. ↑ а б Klonsky, D. The functions of deliberate self-injury: A review of the evidence. Clinical Psychological Review. Т. 27. 2007. DOI:10.1016/j.cpr.2006.08.002. с. 226–239.
  2. ↑ Skegg, K. Self-harm. Lancet. Т. 366. 2005. DOI:10.1016/s0140-6736(05)67600-3. с. 1471–1483.
  3. ↑ а б Truth Hurts Report. Mental Health Foundation, 2006. ISBN 978-1-903645-81-9. Посетен на 11 юни 2008.
  4. ↑ а б в г Klonsky, E. D. Non-Suicidal Self-Injury: An Introduction. Journal of Clinical Psychology. Т. 63. 2007. DOI:10.1002/jclp.20411. с. 1039–43.
  5. ↑ Farber, S. Death and annihilation anxieties in anorexia nervosa, bulimia, and self-mutilation. Psychoanalytic Psychology. Т. 24. 2007. DOI:10.1037/0736-9735.24.2.289. с. 289–305.
  6. ↑ а б Haw, C. Psychiatric and personality disorders in deliberate self-harm patients. British Journal of Psychiatry. Т. 178. 2001. DOI:10.1192/bjp.178.1.48. с. 48–54.
  7. ↑ Hawton K., Zahl D. and Weatherall, R. Suicide following deliberate self-harm: long-term follow-up of patients who presented to a general hospital. British Journal of Psychiatry. Т. 182. 2003. DOI:10.1192/bjp.182.6.537. с. 537–542.
  8. ↑ Fox, C. Deliberate Self-Harm in Adolescence. London, Jessica Kingsley, 2004. ISBN 978-1-84310-237-3.
  9. ↑ Suyemoto, K. L. The functions of self-mutilation. Clinical Psychology Review. Т. 18. 1998. DOI:10.1016/S0272-7358(97)00105-0. с. 531–554.
  10. ↑ Meltzer, Howard. Non Fatal Suicidal Behaviour Among Adults aged 16 to 74. Great Britain, The Stationery office, 2000. ISBN 0-11-621548-8.
  11. ↑ Rea, K., Aiken, F., and Borastero, C. Building Therapeutic Staff: Client Relationships with Women who Self-Harm. Women's Health Issues. Т. 7. 1997. DOI:10.1016/S1049-3867(96)00112-0. с. 121–125.
  12. ↑ Resisting Urges to Self-Injure. Behavioural and Cognitive Psychotherapy. Т. 36. 2008. DOI:10.1017/S1352465808004128. с. 211–220.
  13. ↑ Laye-Gindhu, A., Schonert-Reichl, Kimberly A. Nonsuicidal Self-Harm Among Community Adolescents: Understanding the „Whats“ and „Whys“ of Self-Harm. Journal of Youth and Adolescence. Т. 34. 2005. DOI:10.1007/s10964-005-7262-z. с. 447–457.
  14. ↑ Schmidtke A. Attempted suicide in Europe: rates, trends and sociodemographic characteristics of suicide attempters during the period 1989–1992. Acta Psychiatrica Scandinavica. Т. 93. 1996. DOI:10.1111/j.1600-0447.1996.tb10656.x. с. 327–338.
  15. ↑ а б National Institute for Clinical Excellence. National Clinical Practice Guideline Number 16: Self-harm. The British Psychological Society, 2004. Посетен на 13 декември 2009.
  16. ↑ Thomas B. Stuart and Sundeen's mental health nursing: principles and practice. Elsevier Health Sciences, 1997. ISBN 978-0-7234-2590-8. с. 343. Посетен на 12 март 2011.
  17. ↑ Pierce, D. Deliberate self-harm in the elderly. International Journal of Geriatric Psychiatry. Т. 2. 1987. DOI:10.1002/gps.930020208. с. 105–110.
  18. ↑ Auto-mutilation in animals and its relevance to self-injury in man. Acta Psychiatrica Scandinavica. Т. 58. 2007. DOI:10.1111/j.1600-0447.1978.tb06918.x. с. 40–47.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Self-harm в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Самонараняване&oldid=12114382“.