Съдба е съвкупността от всички събития и обстоятелства, считани за предопределени в битието на човек, народ и т.н. и др.; предопределение на събития, действия; по-висша сила, която може да се сравни със силите на природата или божество; Древните гърци персонифицирали съдбата в Мойрите (Клото, Лахезис, Атропос), Тюхе, Ата, Адрастея, Ананке; древните римляни – в техния вариант на Мойрите – Парките (Nona, Decim, Morta); Норните са мойрите в скандинавската митология.

Beatrice Offor „Съдбата“ (1894)
„Съдбата“ Джон Уилям Уотърхаус (1900)

Съдбата е една от ключовите и универсални категории в човешката култура, митологема и онтологема описваща фундаменталните взаимоотношения между човека и света. Изразява вековния опит да се дефинират „сили, които управляват световния ред и човешкото поведение“ [1].

Трите основни характеристики на съдбата: тоталност, непознаваемост и независимост от човешката воля, „съдбата е нещо, което движи всичко и в същото време е непознаваемо“ [2]. От една страна, „съдбата не се счита за никого или за нищо“, от друга страна, „съдбата, с цялото крайно отчуждение от онези, които са под нейното влияние, е въпрос за всички“ [3]. Така съдбата е външна сила, която свежда човешката личност до универсална безличност. Характеристиките на съдбата са като цяло отрицателни: мрачна, безсмислена, безмилостна, унищожителна, неизбежна, сляпа [4]. Тези характеристики съответстват на вида на съдбата, в която се явява на човека: смърт,Страшен съд, божествена воля, сляп шанс, хаос.

Изследователите определят пет функции на съдбата: разпределител, играч, режисьор, кредитор, съдия [5]:

  • Разпределител (Дистрибутор) – това са гръцки мойри / римски парки. Те случайно и сляпо разпределят възможни варианти на живота. В действията им няма логика, но има много хаос, затова са женски образи [3]. Всеки човек получава от тях своя дял (част).
  • Съдбата като играч – това също е предимно женски образ: Тюхе, Fortuna. Тя се отличава с непостоянство, случайна прищявка, избор на фаворити и нечестива подигравка с постоянни губещи. „Късметлии/ каръци“ – така човек описва влиянието върху живота на този вид съдба.
  • Съдбата – Режисьор; рационална, имаща цел (сценарий) на действията си. Всеки човек получава роля от тази съдба в световната пиеса: главните роли са за героите, за посредствените – масовка. Това е предопределението.
  • Съдбата – Кредитор е най-хуманна. Тук мисията е заменена от призвание, човек получава подарък с условието да се разпорежда правилно с него. Ако това се случи, съдбата е благоприятна за човека: той е изпълнил задачата си, но човекът не е губещия, защото е реализирал таланта си.
  • Съдбата като съдия също съди човек по неговите действия. Това често се прави не по законите човешки, а небесни, които човек не може да знае. Следователно има случаи, когато известен праведник получава наказание и грешникът получава награда. И все пак именно последните две лица на съдбата са най-съвместими със свободната воля [5].

Съдбата в Древния Изток редактиране

Обща черта в идеите за съдбата в архаичните цивилизации на Древния Изток е слабото влияние на личностния фактор, в резултат на което човек се смята, че е до голяма степен безсилен пред съдбата, чиято власт изравнява всички [6].

Най-древните понятия за съдбата, които са известни днес, са записани в шумерски текстове от третото и началото на второто хилядолетие преди Христа, където се обозначава с думата nam, което може да е било свързано с „Ангел на смъртта“ (Nam-tar). Първо, съдбата е свързана със смъртта в шумерската поема Гилгамеш и Земята на живите [6]. В същото време шумерите имат и позитивни идеи за съдбата (нам-ду – „благоприятна съдба“), свързани с изискването „да отговаряме на предопределената си същност доколкото е възможно“ [7].

В Древен Египет съдбата (Шаи, егип. Š3j) се счита за сигурна още от самото раждане на човека и се изразява в предварително преброени години от живота [8]. Въпреки това, египтяните смятат че боговете е възможно да преразгледат вече взети решения за съдбата на един човек по своята милост („Нека бог не зачита моя Шай“ – молитва). В същото време, както и в Месопотамия, степента на благоволение на Бога зависи от самия човек, от неговия начин на живот [6].

Най-персонализираната съдба е при хетите. Тя била в ръцете на две богини-предачки (на нишката на живота): Истустая и Папаия [8]. Запазен е призив към тях да удължат живота на хетския цар, който символично представлява целия народ, цялата страна.

Съдбата в древния свят редактиране

 
Атропа, отрязваща нишката на съдбата (барелеф)

Ключови думи за съдбата в Омировите епоси – Aisa и Мойра (и двете в смисъл на „част/дял“), които вероятно са свързани с МинойскатаМикенските хтонични божества [8]. Смята се, че това са богини, чийто образ произхожда от древния индоевропейски обичай за тъкане на магическо облекло, при раждането на дете [9]. В Омир, персонифицираните Аиса и Мойра (в единствено число) стават космически божества на жребия, на които дори върховните богове, Посейдон, Зевс, Хадес, се подчиняват на решенията [10],

През Хезиод образът на Омир Мойра е разстроен. Сега една богиня – Cloto – преде, друга – Lachesis – мери, а третата – Atropos – прекъсва нишката на живота. В същото време в лириката (най-ясно в Пиндар) има нарастваща склонност да подчинява Мойрите на волята на боговете, по-специално на Зевс (Зевс-Мойрагет). Към обратна позиция се придържа Есхил, чиито „трилики“ Мойри и „помнещите“ Еринии управляват космическата необходимост – „Ананке[8].

Категориите на необходимост (ананке) и универсалната справедливост (дике) са доразвити от древните гръцки философи: Талес, Анаксимандър, Парменид [8] и открили пълния си израз в концепцията за Логоса на Хераклит [11]. Напротив, по-късните поети (като се започне с Архилох) дават водеща роля за слепия шанс (Тюхе). В Софокъл, Тюхе придобива характеристиките на необратимост, а в елинистичната епоха е по-близо до римската Фортуна, която също е свързана с равенството, но не като волята на боговете, а като случаен жребий [12].

Съдбата в представите на славяните редактиране

 
Алфонс Муха „Съдбата“ (1920)

Поверието за разбирането на личната съдба като част (участ, рус." участь"), определено количество добро, щастие (счастья[13], рус.), което свише получава човек при раждането и което му се дава от общото, принадлежащо на цялото общество щастие [13].

Съдбата в представите на китайците редактиране

В класическата китайска култура, концепцията на съдбата се предава с йероглифа 命 ming (мин) и е предопределението, което допуска възможност за свобода. Фаталната необходимост, присъща на европейското разбиране за съдбата, липсва, тъй като се предполага, че предопределението може да бъде променено или избягнато. Древните китайски философи (Конфуций) считат за задължение на „благородния мъж“ да научи всички „небесни повеления“, но да следва само правилните [14].

В съвременния китайски език към знака ming се добавяyun (юн), което е идеята за движение, на промяната. По този начин понятието за съдба е още по-релативизирано; съдбата може да се промени, в много отношения тя е на милостта на човешките усилия, най-важното е човек да се държи правилно и добре. Но китайците не свързват съдбата със съдбата (случайност), обозначавайки го като отделна дума ou („съвпадение“, „изненада“) [15]. В текст на съвременна българска музикална група също се среща идеята „съдбата си играе със съдбата на съдба“.

Съдбата при арабите редактиране

Доислямските араби имат две идеи за съдбата: мана – специфичен личен дял на всеки, и Дахрун – безлично време, което доминира целия свят. В Корана те най-често са отричани в полза на новата концепция за съдбата – Кадар – божественото предопределение, абсолютната воля на Аллах. Замяната на езическото разбиране за сляпата съдба, Аллах, в разбирането на мюсюлманите, въплъщава най-висшата справедливост, макар и не винаги ясна за човека. В очакването на превратностите на неизвестната воля на божеството и изчакването на неговата справедлива милост помага сабр – смело, благочестиво търпение [16].

Съдбата в християнския свят редактиране

Еклисиаст (Стар завет) 3: 1, 2 казва, че има време да умрем. По-нататък, в Еклисиаст 7:17 е написано следното: „Не се валяйте в порока и не ставайте глупави. Защо трябва да умреш преди времето си?“ Това показва, че времето на смъртта на човека не е предварително определено.

В Притчи 10:27 се казва: „Годините на нечестивите ще бъдат съкратени.“ И в Псалм (и двете – Стария Завет) 55:23 се казва: „Онези, които са виновни в проливането на кръв и измамници, няма да живеят дори половината от дните си.“ Какво означават думите от Еклисиаст 3: 1, 2? Те просто описват непрекъснатия цикъл на живот и смърт в тази несъвършена система от неща. Има време, когато хората се раждат и време, когато умират. Някои умират рано, а други по-късно (Пс. 90:10; вж. Също Еклисиаст 9:11).

Съдбата в произведения на изкуството редактиране

Вярата в съдбата сред древните гърци се изразява в трагедията на Софокъл, „цар Едип“.

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. Судьба как ключевое слово культуры и его толкование А. Ф. Лосевым. 1994.
  2. Лосев. А. „Признаване на абсолютната истина“ // Студентски меридиан. 1991. № 10. С. 28
  3. а б Феномен героизма. 2005.
  4. V.I. Postovalova, p. 213
  5. а б Истина и судьба. 1994.
  6. а б в Идея судьбы и зарождение личностного самосознания в древних культурах Месопотамии, Египта и Греции. 1994.
  7. Древний Шумер. 2001.
  8. а б в г д Древнегреческая мифологема судьбы. 1990.
  9. Исследования по истории древнегреческого общества: Доисторический эгейский мир. 1958.
  10. Омир, Илиада, XV, 189 – 191
  11. „Хераклит обяви същността на съдбата Логос, прониквайки в същността на вселената“ (Aetius, I, 28, 1)
  12. Превратности Лахесис (доля – случай – рок). 1994.
  13. а б Левкиевская 1999, с. 116.
  14. „Духовната култура на Китай“: 5 т. Т. 1: „Философия“. – М.: Източна литература, 2006 г. – стр. 341 (статия „Мин“)
  15. Реконструкция представлений китайцев о судьбе по фразеологизмам. 1994.
  16. Ислам и судьба. 1994.