Фурен

Фу̀рен е село в Северозападна България. То се намира в община Криводол, област Враца.

Фурен
Фурен 43.509041, 23.591852 Фурен
Общи данни
Население	199 души (15 март 2024 г.) 10,9 души/km²
Землище	18,227 km²
Надм. височина	141 m
Пощ. код	3075
Тел. код	091183
МПС код	ВР
ЕКАТТЕ	76193
Администрация
Държава	България
Област	Враца
Община    – кмет	Криводол Христо Доков (ГЕРБ; 2019)

География

Село Фурен се намира на 40 километра от Оряхово, Враца, Монтана и е разположено по двата склона на дълбок дол с извори, недалеч от река Рибине. Граничи на изток с Малорад и Рогозен, на юг – с Лесура, на запад – с Лехчево, и на север – с Бели брод.

Село Фурен е наричано от местните „центъра на земята“, поради еднаквото си разстояние от големите градове.

Климат

Зимата е студена, със средна януарска температура -1°C , а лятото е горещо, със средна юлска температура около 22,5-23°C. Пролетта е хладна и ветровита, а есента сравнително приятна и слънчева.

История

За името на селото

Според жителите на селото, името му произлиза от вареници (фурни): „Тук, където е заселено селото Фурен е имало още от древни времена вареници (фурни), в които се печело вар, от които и то носи наименованието си Фурен. Покрай тези фурни са заживели стари люде, които са работели на тех и така покрай тех са се направили колиби (жилища) и се е образувало селото. (Кратка историческа справка, писана за Комитета за отпразнуване 1000 години от царството на Симеон и 50-годишнина от Освобождението – 11 януари 1928 г. Съхранява се в ТДА – Враца) Според историка Богдан Николов името на селото е свързано с близкото градище Костадин. То е произлязло от гръцката дума „фрурио “(φρούριο), която означава крепост, укрепление, градище, твърдина.

Заселване на Фурен и стари родове

Фурен е старобългарско селище. То е съществувало през Първото и Второто българско царство на сегашното си място и е заварено от турските поробители в края на XIV век с днешното си име. В един османски регистър с дата 1620 е записано, че селото има 15 домакинства, а в същия регистър от 1632 г. – 13 домакинства (ТИБИ, т.VII, с.265, 348). В селото има стари родове, които не помнят предците им да са се преселили отдругаде – Банчовци, Божиновци, Вълковци (от тях са Гутуранците), Герчовци, Кановци (те са едно коляно с Крачуновци), Кордовци, Лукановци, Коновци, Карамелете, Къчовци (от тях са Цоловци), Миризляковци, Пинтаците и Свинарете. В края на XVIII в. в село Фурен се заселил Пейо Пейдака от село Добревци, Ловешко. От него днес са родовете Видинци, Калугерете и Пеевци. Личност, останала в спомените на потомците като изключително противоречива и спорна – според едни той е хайдутин, наследник на прочутия Нано Войвода, според други е предводител на разбойническа банда. Трети търсят сблъсъка на доброто и злото у човека и откриват определени аналогии с други популярни народни герои като Бак Шимди и Инджето. Още през първата половина на XIX век в село Фурен се заселили от разни места родовете: Дановци – от с. Левчево, Ненковци – от с. Добруша, Костовци и Рашковци – от с. Рашково, Ботевградско, Пунчовци (Коприварете) от с. Мъдан, а Николчовци избягали от с. Попица, защото помаците им заграбили имотите. След 1880 г. се заселили Гребнярете и Турлаците от с. Игнатица, Янинци – от Галатин, Кременченете – от Горна Кремена и Бежанците от Босилеградско. Изселили се от Фурен са Коиловци, които са стар местен род, но избягали във Влашко и на връщане се установили в село Букьовци (гр. Мизия), където ги наричат и Цековци, по името на заселника Цеко Коилицата. Изселници от Фурен има и в с. Рогозен, наречени Фуренченете.

Старата носия на селяните е била белодрешковска. Първото училище е открито през 1868 година от даскал Мито Клепаринеца от Враца. През 1880 г. даскал Цветко от Копривщица поставя инициативата за построяването на първата училищна сграда – двора на сегашното училище.

Стопанско, икономическо и културно развитие в началото на ХХ век

Интересни са сведенията, които дават Ст. Георгиев и Т. Икономов в издадения през 1904 година от Оряховското туристическо дружество „Дунавски турист“ „Пътеводител за Ореховската околия“: „…То се намира на 40 км. на югозапад от град Оряхово и е разположено от двете страни на една долина. …Селото е изложено на северния и северозападни ветрове. Климатът е мек и от части влажен. Водата на добитъка и хората е чешмена и достатъчна. Районът на селото е горист, поле и каменист. Фурен има 95 къщи и са повечето надземни. То (населението) брои 540 души жители, от които 256 мъже и 284 жени. От тех 37 мъже и 6 жени са грамотни. Селяните изобщо са трудолюбиви, възприемчиви и вдадени в земеделие, скотовъдство и пчеларство. Селяните най-много страдат от треска, шарка и гърло. Носят се потури, пояс, касачета, вълненици, сукман и престилка. Главната храна за селото е кукуруза и житото. Земята е чернозем. Сеят още: ръж, ечемик, овес и др. При обработването на земята селяните си служели с волове. Селото притежава: 4273 декара ниви, 336 декара гори и 1207 ливади. Средно всяко семейство има по 90 декара земя и харчи годишно около 100 – 150 лева. Тук развъждат: овце, кози, говеда, свине, коне и др. Добитъкът се цени добре. Развъждат така също: кокошки, гъски и има износ само на яйца. От това село излиза най-хубаво сирене и вълна. Селяните отиват на пазар в Оряхово, Лом и Враца, а карат храните си в Лом и Цибър. Училище е отворено за първи път през 1880 година. …На задължително учение подлежат 32 момчета и 23 момичета. От тях посещават училището 28 момчета и 15 момичета. Училищната библиотека има 20 книги и 19 списания. Учител е Ив. Цветков (семинарист). Селяните изобщо се отнасят симпатично към училището и науката. Събор става всяка година на Петковден. Населението е чисто българско.”(Ст. Георгиев, Т. Икономов. Пътеводител на Оряховска околия. Свищов, Оряховско туристическо дружество „Дунавски турист“, 1904, с.127 – 127.) В цитираната по-горе историческа справка от 1928 година четем: „Преди Освобождението не е имало нито черква, нито училище (има се предвид училищна сграда), а така също и други обществени заведения, освен частни къщи. Жителите са черпели вода от сред селския извор, който извор и днес съществува (1928 година) – селската чешма и се черпи вода от него. Преди Освобождението е имало около 80 къщи, от които едва 10 покрити с керемиди, а останалите с пръст. Сега работната земя на селото е около 7000 декари, а в турско време е имало едва 1000 декари. Жителите на селото са ходели през турско време на пазар в град Плевен. За първи път руските войски са дошли тук през 1877 г. от гр. Орехово.“ Същият документ сочи като загинали участници в Балканската и Европейската войни общо 15 души. Сочи се брой на населението 1928 г. – 1080 жители и още „В селото сега има първоначално училище – 125 ученици и 4 души учители (две учителки и двама учители). Съществува също и новообразуваното читалище „Ботев“, има и общинско управление.“ В друга справка, направена през 1939 година от директора на училището, също съхранявана в ТДА – Враца се казва: „Един старец разказва, че преди 77 години запомнил селото с около 15 – 20 къщи, разположени около едно кладенче – извор сред непроходима гора. Сега то брои 235 български къщи и 6 цигански. Българското население брои 1305 души, а циганското 42 души. Българите изповядат източно-православната вяра, а циганите – мохамеданска... ...Учениците са 247, учителите – 7... ...Населението открай време се е занимавало със земеделие. Сеят главно пшеница и царевица, но сеят и други житни растения. Отглеждат овце, говеда и коне, но по-малко. Всяко семейство почти си има лозе от 2 – 3 декари. Бубарството е застъпено.“ „По облеклото си старото население на село Фурен спада към белодрешковците. В празник мъжете се обличали с шалвари, съшити от тънък шаек. На главата си носели червени шапки, подобно на турските фесове, само че без пискюл и по-ниски. Всекидневното им облекло било съшито от бел шаек. Панталони – беневреци с много цепнатини. Късаче дълго до коленете и елече-джамаданче. На главите си носели калпаци, а краката си обували с цървули.; Жените се обличали в дълги калчищени ризи, които пошивали с червени конци по ръкавите, полите и около врата. Носели червени гъсто надиплени вълненици, перки престилки и забрадки на главите”. (Автор на статията: Калина Тодорова)

През лятото на 1950 година, в разгара на колективизацията, в горянска група в селото подпалва снопите по време на вършитба.

Село Фурен днес

Хората се занимават предимно със земеделие и животновъдство. Земята е изключително плодородна, с обширни полета, лозя и пасища. Отглежда се жито, слънчоглед, царевица и други земеделски култури. Отглеждат се също така крави, овце, кози, свине. Макар че през последните години живота не само в с. Фурен, а и във всяко българско село е тежко и трудно и младите напускат селото и повечето живеят и работят в чужбина. Но живота постепенно се подобрява и много започват да се завръщат към родния си край.

Културни и природни забележителности

Районът на Фурен е богат на праисторически и антични селища: в местността Свинарска дръмка има следи от селище, обитавано през медно-каменната епоха и са намерени пробити бойни каменни чукове; на височината Чукара е имало укрепено селище от втория период на медно-каменната епоха и е обитавано през IV хилядолетие пр. Хр. Селища, обитавани през бронзовата и желязната епоха, са известни в местностите Дренова дръмка, Слатината и Хайдушкото кладенче. В местността Школското е намерен комбиниран калъп от слюдест талкошист, в който са били отливани два различни по форма и предназначение предмета. – датира от края на бронзовата епоха – средата на II хилядолетие пр. Хр. (Богдан Николов. Сп. Археология, 1974, кн.1, с.47 – 49, обр. 9 – 11.) В местността Глодниа камик са открити медни съдове, железни върхове на копия и един бронзов симполум, датиращи от римската епоха на Балканите. Западно от селото на левия бряг на р. Рибиньъ върху естествено защитена скалиста тераса са развалините на градището Костадин (намира се в м. Левческото – т.е. в землището на съседното село Левчево). Долният му културен пласт е от укрепено селище – края на медно-каменната епоха. Над него се строени крепости и укрепление през късната античност и ранното средновековие. Вероятно тази крепост е дала през късната античност името на днешното село Фурен. Това име е произлязло от гръцката дума фруриен, която означава укрепление, градище, твърдина. До средата на ХХ в. съществувал оброк в близост до пещерата, в местността Костадин или както я наричат във Фурен – „Костадин камик“ и тук се събирали хора от околните села през пролетта в деня на свети Константин и Елена. Тракийски общества са обитавали землището на днешното Фурен и са оставили следи от селища и няколко земни надгробни могили. (Богдан Николов. От Искър до Огоста. София, 1996, с.298 – 299.) Сред природните забележителности на с. Фурен е и реката Рибине със своята природа и божествени кътчета за отдих, пещерата Меча дупка, язовира с условия за риболов.

Редовни събития

В края на месец октомври е съборът на с. Фурен, също така на Чукара всяка година се провежда кушията, на която се състезават най-добрите коне от района.

Религии

Християнска, като преди Освобождението селото е населявано със смесено население – християнско и мюсюлманско. В местността „Горското“ се намират турски гробища, запазени са каменни кръстове и плочи.

От 2007 г. с. Фурен има и своя църква.

Други

Кмет на с. Фурен – Йордан Аврамов

Из празничния народен календар на село Фурен

Никулден „Свариме жито. Рибник си праиме. Лебове месиме – е и един „рогат“ леб. Кади са на свети Никола: турнеме жито на леба и прекадиме и дигнеме леба нагоре, чупиме го, а един вика: „Да са роди, да са роди и да са притури у Слатината (местност край селото) – там да са пребътне!“ И три пъти ше го каже. Но тоа, дека е кадил, он дръжи леба, та другите си чупат и он нарича. После са сбереме мааленски и чупиме па рибника.“

Игнажден В село Фурен „ако та спооди некой, ше земе шумка от дръвника и с шумката – „Шиленца, пиленца...“ – ша нарече и ше а унесе да я бодне на огнището, на веригата.“ Почти навсякъде във Врачанско е познат обичаят срещу Игнат момите „да се сеят“. Преди да си легне, момата взема шепа жито, излиза на двора, затваря очи и символично „сее“, с думите: „Който е мой, да дойде нощес да жъне нивата!“ Този момък, който ѝ се „присъни“ през нощта, значи за него ще се омъжи. Във Фурен „се сеели“ по същия начин и тъй наричали, само че „посявали“ шепа жито или шепа „кукуруз“ – царевица на дръвника!

Бъдни вечер Месят се обредни хлябове, наречени на Господа и Богородица, и на къщата, и на стоката. Приготвя се баница или тиквеник. На трапезата се поставя от „сичко, какво има у къщата“, стига да е постно – това се прави, за да е сита идната година, за да се роди от всичко. Непременно домакинята приготвя пълнени чушки с боб, постни сарми. Печената тиква, варения кукуруз, сушените сливи, ябълки също са задължителни, както и мед, сол, вино. Всички сядат на трапезата заедно и заедно стават – та да се чупят пиленцата. Най-старият в дома кади и благославя, разчупва обредния хляб и подава на всекиго по парченце. На червения конец се ниже бел лук и тиквеното семе – правят се герданчета и гривнички, които се носят през „Мръсните нощи“ за от каракончо – смята се, че те предпазват от всякакви зли сили. Във Фурен на Бъдни вечер момите „се сеят“ на дръвника и наричат – както на Игнат.

Пролетните обичаи„Кога за пръв път видиме щъркел, кога долетат – това на Младенци – му викаме: Щръко, мръко, тебе боли глава, мене нема нищо! Мартениците ги връзваме на дърво, къде ражда.

Ластовиците лазда идват по-късно. Чула съм, че фръгат земя у градината – за копрец, кой нема. Да му са въди копрец. Жабите кога почнат да крекат са връгаляме по земята – да ни не боли кръсто.

Кукувица кука на зелена бука, кука и нарежда: кой коя си люби нея да си земе! Така сме викале на кукувицата като я видиме за първи път. Викат, че тогава, кога кука напреде – пари да броиш, коги ги чуеш за пръв път, та пари да имаш. Къде Благовец доажда, па къде Петровден си оди. Къде оди – не знам.

Баеме си така за пръв път с цвекенце. Земеме цвекенцето и така го влачиме (по лицето – бузите, челото с кръгообразни движения) и баеме: Коги видиш на магарето роги, тогива глава да та заболи, коги видиш на куче рог, тогива глава да та заболи… Дай, Боже, да съм бела и червена Като тоа божур…(името на цветето, с което баеш) Секакво цвеке – кат го видиш за пръв път. И дечорлия, и моми – и с божр и кокиче… „Да съм бела и червена! Да съм бела и червена! Да съм бела и червена!“ Коги зедеш най-напреде коприва, ще са вардиш да са ен окапеш, щтото ще та лазат блъите.

Връбница –Кумичене„Още предния ден – Лазаре сме си напраиле кукли. И на Връбница одиме та са кумичиме. Ставаме рано, сбереме са моми на реката. Всека си чупне по една парченце от куклата и намериме некоя кора – там си наредиме залците и секоя си забележи залъка. Топнеме кората у водата и сека си гледа по зълъка – на коя варне, таа е кумица. На Великден одиме у тех и тя ни даде по едно еце боядисано. На Връбница отрежеме си върба, са препашеме „за здраве“ – през кръсто, да ни не боли летоска, коги жънеме. Венчета си праиме. Идеме у комицата, та напраиме от куклите попара.“ Момците надолу по реката „претичали“ залците, „ловели“ ги и събирали в торбичките си – с тях хранели животните, защото се вярвало, че в кошарите на този, който е събрал най-много залци през годината ще се ражнат най-много женски агънца.

След гощавката, момите се хващат на хоро, а след хорото започват и моминските припевки. На припевките е позволено да присъстват и сгодените ергени и тези, за които се знае, че си имат вече изгора. Припява се за любов и женитба на такива момци, припява се и на всяка мома, която се е кумичила: Чичовите коня на пайван пасат, на пайван пасат, их, леле ле, къде село гледат – на годеж да идат. Их, леле ле, на годеж да идат, на годеж да идат у свату (името на моминия баща) их, леле ле, за момата (името на момата)..., их, леле ле, за момчето (името на момъка)... (с. Фурен)

Великден „Три дена са играе оро, три дена музиката свири. Тия, къде сме са кумичале от орото кумицата ще ни сбере и ни дава по едно червено яйце и ние и дадеме.

Боядисваме яйца с „луковиня“ – обелките на лука ги вара и тура яйцата и тия станат кафени. Червени с купешки бои боядисваме. Пишеме ги с восък – дорде са топли. Това, де го нашараме и пишеме, това му викаме „перашка“.“

Гергьовден„На Гергьовден заран рано одиме по шумаците, по полето – къде има гергевка, та береме гергевка. Ма още предишната вечер сме са разбрале така, ние си от маалата и доде е росно береме секаква зеленина, цветя и най-много гергевка. Момите още у гората си увиеме венче, турнеме си го, па коя си има приятел – и за него изплете. Оплетеме два венеца – единия за шилето, другия за мак’я му и го турнеме на рогата, некое нема па роги – на гушата му наденеме като гердан, на рогите запалиме свещица и така ше обиколи синията, пущиме го да са нацица и после на синията ше го заколат. Кръвта я сбираме у едно бело котле и го носиме на реката – „да са въдат овците като по вода“... и венеца ше фрълиме. Мама меси „шарени“ лебове – на овчара „овчарка“, „кошара“ с агънца и един така дълъг леб – „бъчва“. ...На Гергьовден заран рано по изгрев слънце са къпат у роса у ечемик – за от шуга, за от краста.“

Мечин ден „На Андрей викаме му Мечин ден. Вриме кукуруз – станеме рано и фръгаме през куминьо и викаме: „На ти, мецо, варен кукуруз, дай ми мене сурав“. Та да са роди през годината.“

Външни препратки

• Село Фурен