Хикариля
Хикариля апачите (на английски: Jicarilla), (на испански: Jicarilla) са една от 7те основни групи на южните атабаски, които мигрират в северноамериканския Югозапад между 1300 г. и 1500 г. Пътят на миграцията им минава през северните централни равнини и подножието на Скалистите планини. Първоначално тези апачи, заедно с липан апачите се установяват в западна Небраска, източно Колорадо и западен Канзас. В Югозапада пристигат по-късно от останалите апачи. Около 1300 г. хикариля и липан се разделят. Липан поемат на юг към Тексас, а хикариля остават в Ню Мексико, Колорадо, Канзас и северен Тексас. Територията в която се установяват хикариля е част от Големите равнини, която на запад включва платата на вътрешния басейн.[1]
| Хикариля | |
.jpg) | |
| Общ брой | 3300 |
|---|---|
| По места | САЩ, Ню Мексико |
| Език | атабаски
|
| Сродни групи | западни апачи, навахо |
 | |
| Традиционните територии на апаческите племена (N – навахо, WA – западни апачи, CH – чирикауа, M – мескалеро, L – липан, PL – прерийни апачи, J – хикариля) | |
Култура редактиране
Мигрирайки на юг атабаската им култура малко по малко се променя. Хората започват да ловуват бизони след възприемането на коня, но и влизат в контакт с другите местни групи, по-специално с пуеблосите.
Испанците са първите бели хора, които се срещат с тях. Те пишат, че хикариля водят живот с две ориентации. Едни са полууседнали земеделци, които живеят в ранчерии, а други са мигриращи ловци на бизони. Номадите следват стадата в равнините, след което се връщат през зимата в Ню Мексико, за да търгуват с пуеблосите в Таос, Пекос и Пикури. Постепенно културата им става смесица от елементи на три културни групи – пуеблосите, апачите и равнинните народи. Материалната им култура, военните походи и набезите навлизат от равнините. Контактуващите с пуеблосите в горната част на Рио Гранде въвеждат земеделските традиции и различни ритуали от тях. Основно жилище е характерната за всички апачи куполовидна колиба от преплетени клони покрита с кори, слама или кожи (в студеното време) Когато са в равнините използват типито. Въвеждат коня през 17 век. Така, според културната ориентация племето е разделено на две основни групи – Олеро (грънчари) и лянеро (равнинци).
Подобно на останалите апачи социалната им организация се характеризира с разширеното семейство и матрилокалната позиция. Основна социална единица е семейството, включващо родители, техните неженени деца, женените дъщери и техните съпрузи и деца. Следващото по-голямо обединение е местната група, която се състои от няколко такива семейства, които живеят и се трудят в една област. Няма формална политическа организация, но обществото им спазва йерархия, следвайки религиозните лидери, войните и „политиците“. Местните групи са слабо свързани помежду си. Племенната идентичност се основава главно на споделянето на обща територия, език и култура. Вождовете на групите се избират заради личните им качества и церемониални знания. Важните решения се взимат с консенсус.[1]
Основни групи редактиране
Всяка от местните групи има основно място за лагеруване, което е използвано от първите испанци да именуват всяка от тях по името на дадената местност. Така към 1850 г. се оформят 14 техни местни групи, 6 са Олеро и 8 са Лянеро.[1]
Олеро – Саидинде – планински хора. Испанците ги наричат „олеро – грънчари“. Търговията с керамика и кошници е важна част от икономиката им. Живеят главно в поречието на река Чама в Ню Мексико и Колорадо. Някои от тях се заселват в изоставени пуебла.
- група източно от Пуебло Сан Хуан
- група южно от Охо Калиенте
- група северозападно от Охо Калиенте
- група в Койот
- група в каньона Ел Рито
- група на река Чама
Лянеро – Гулгахен – равнинци. Кръстосват региона източно от Рио Гранде. Мигрират в Тексас в средата на 18 век и се завръщат в северно Ню Мексико през 19 век.
- група в близост до Естансия, от западната страна на планината Педернал.
- група северно от Мора
- група северно от Окате
- група близо до Симарън
- група на Ред Ривър
- група в парка Юта
- група в южната част на Рио Вермехо, до река Канейдиън
- група по река Понил
Име и език редактиране
Лингвистично хикариля са свързани с апачите в Аризона, но диалекта, митологията, легендите и ритуалите им наподобяват повече тези на навахите, отколкото на някои от групите на апачите.
Името хикариля идва от испански и означава „малки кошници“. Кошничарството има дълбоки корени сред племето. То се отличава със специфичен дизайн и орнаментика. Производството на керамика не е толкова важно, заради номадския начин на живот. Изработват само керамични изделия подобни на тези на навахите за собствените им нужди.[1]
История редактиране
Традиционната им родина се простира между четирите „свещени“ реки – Рио Гранде, Пекос, Арканзас и Канейдиън. След 1730 г. настъпващите от север команчи ги принуждават да се изместят на запад и на юг. До идването на испанците и команчите племето живее почти мирно със съседите си. Воюват понякога с навахите и другите апачи, и са съюзници с юта и пуеблосите. Идването на испанците и команчите води до значителни загуби за племето. Нападенията и болестите съкращават драстично числеността им и по-голямата част от земите им са отнети, и племето е принудено да търси спасение в планините и при приятелски племена. След идването на американците натискът върху хикариля става още по-голям, вследствие на което те стават изключително враждебни в усилията си да спасят останалите им земи. През 1860те племето избягва затварянето в резервата Боске Редондо. До 1873 г. то е единственото племе без определена агенция. През 1883 г. са преместени в резервата Мескалеро. След години на войни, премествания и неизпълнени договори от страна на правителството, през 1887 г. за племето е създаден резерват в Ню Мексико. През 1907 г. резерватът е разширен допълнително до днешните 3532,8 кв. км. Постепенно хората се адаптират към новите условия и живот и започват да се занимават със земеделие и скотовъдство. Днес добивът на нефт и газ, и дърводобива в резервата им носят на племето и неговите около 3300 членове големи приходи.[1]