Списък на владетелите на Милано

Уикипедия списък

Списъкът на владетелите на Милано съдържа маркграфовете, херцозите и другите владетели на Милано от 10 век до 1859 г., когато Милано става част от Ломбардия и влиза в състава на Сардинското кралство.

Исторически бележкиРедактиране

Първата държавна форма, която може да се счита за предшественик на бъдещото Миланско херцогство, е Отбертиновата (или Лигурска) марка, създадена през 951 г. от крал Беренгар II от Ивреа и поверена на маркграф Оберто I. Марката съответства на настоящите територии на италианските региони Ломбардия и Лигурия, няма постоянно седалище и придобива характеристиките на административно подразделение, подчинено на краля на Италия и следователно на Свещената Римска империя.[1] След смъртта на Алберто Ацо II д’Есте през 1097 г. марката преминава титулярно у неговия син Фулко I д’Есте (родоначалник на фамилията Есте), но е разделена между различните семейства, произхождащи от Отбертините (като Маласпина и Фиески), и различните свободни комуни,които междувременно са станали автономни от всякакви чужди субекти.[2]

През 1117 г. град Милано окончателно си дава статут на свободна комуна, като поверява градското управление на двегодишно консулство.[3] В контекста на нарастващите конфликти между Светия престол и Свещената Римска империя (Борба за инвеститура), и на желанието на Империята да консолидира господството си над Северна Италия, Милано застава срещу Империята. Така той попада под обсадата (виж Обсадата на Милано (1162)) на тогавашния император Фридрих I Барбароса, който решава да унищожи града като предупреждение за другите ломбардски градове.[4] Участието на Милано в Ломбардската лига, която окончателно побеждава Барбароса в битката при Леняно през 1176 г., консолидира антиимперските и през следващия век прогфелфски настроения у миланското население. Такова подреждане се оформя с раждането на първата градска сеньория – тази на фамилията Дела Торе. Нейният представител Пагано дела Торе, приемайки победените гвелфи от битката при Кортенуова през 1237 г., през 1240 г. получава от Съвета на 880-те (общинското събрание на Милано) титлата на Старейшина на Креденца-та на Свети Амвросий (Anziano della Credenza di Sant'Ambrogio). Той я предава на преките си потомци, които от този момент до 1277 г. държат „скритото“ господство над града.[5]

Първото истинско господство обаче е това на Висконти – вече представител на миланската партия на гибелините. През 1277 г., в контекста на вътрешните борби между гвелфите и гибелините, Отоне Висконти успява да отстои правата си като архиепископ на Милано след поражението на фамилията Дела Торе в битката при Дезио.[6] Странното е, че в този случай Висконти са подкрепени от папа Урбан IV по силата на неговото върховенство по църковните въпроси, докато германският крал Рудолф I Хабсбург дава на господаря на Милано Наполеоне дела Торе титлата на имперски викарий. Въпреки че Отоне е признат от Съвета на 800-те за новия господар на Милано, тази титла е формализирана от неговия племенник Матео I Висконти. Матео I го наследява през 1281 г. след оттеглянето му от обществените дела. През 1311 г. той получава титлата на имперски викарий от император Хенри VII, която е предавана на всички негови наследници.[7]

През 1395 г. правнукът на Матео I Джан Галеацо е издигнат от германския крал Вацлав в херцог на Милано и тази титла е предавана завинаги на неговите преки потомци.[8] Тази дата може да се счита за началото на истинската миланска държава, като се има предвид, че от тогава до 1796 г. (с изключение на краткото междуцарствие на Амброзианската република от 1447 до 1450 г.]]) херцогството остава, с някои териториални промени, по същество непокътнато и стабилно.

На 7 април 1815 г. тогавашният титулярен херцог Франц III (бивш Франц II като император на Свещената Римска империя ) възстановява своите милански владения, интегрирайки ги с бившите територии на Венецианската република, получени с Договора от Кампоформио от 1797 г., в новото Кралство Ломбардия-Венеция. През 1859 г., вследствие на Австро-Сардинската война, кралството губи Ломбардия, която отива у Сардинското кралство. През 1866 г., заставайки на страната на Кралство Прусия в Австро-Пруската война (известна в Италия като „Трета война за независимост“), кралството губи и Венето, включено в Кралство Италия.[9]

Графове на Милано (10 – 11 век)Редактиране

Дела Торе (12 – 14 век)Редактиране

ВисконтиРедактиране

Фамилията Висконти се слави с дълго графско потекло (оттук и фамилното ѝ име), а нейният представител Отоне Висконти е сред първите, които се предават на Фридрих I Барбароса през 1162 г., поддържайки постоянна семейна лоялност към Свещената Римска империя и следователно към партията на гибелините.[10] Това поставя Висконти в контраст с „тайните“ господари на Милано – гвелфската фамилията Дела Торе. Дела Торе са остракизирани от Висконти, когато в контекста на междусемейната борба, избухнала през 1273 г. с назначаването на Отоне Висконти за архиепископ на Милано, са победени в битката при Дезио (1277 г.). Тази победа позволява установяването на господството на Висконти.[11]

Висконти държат, с изключение на кратка пауза от 1302 до 1311 г., по време на която Гуидо дела Торе успява да си възвърне владението си на града,[12] непрекъснато владението, свързано с титлата на „Имперски викарий на Ломбардия“. Към края на 14 век враждите в семейството се засилват, което води до подозрителни смъртни случаи и конспирации, и до прогресивния упадък на сеньорията. Този упадък е възпрян от преврата на Джан Галеацо Висконти срещу чичо му Бернабо, който планира елиминирането на племенника си, чието бащино наследство е узурпирал.[13]

Със завземането на властта от Джан Галеацо Синьория Милано претърпява териториална еволюция: от 1387 до 1355 г. поредица от военни кампании водят до упадъка на множество синьории и свободни комуни, и до придобиването на цяла Ломбардия (с изключение на Мантуа ), Венето (с изключение на Тревизо, държан от Венецианската република), Източен Пиемонт и Емилия (с изключение на Модена и Ферара, в ръцете на Есте), както и до подчинението на Република Генуа като васал на Милано.[14] Към това се добавя и един двоен политически престиж: през 1389 г. бракът между дъщерята на Джан Галеацо – Валентина с Луи дьо Валоа, херцог на Орлеан – брат на френския крал Шарл VI, и през 1395 г. с предоставянето на титлата „Херцог на Милано“ от германския крал Вацлав Люксембургски.[15]

Преждевременната смърт на Джан Галеацо през 1402 г. малко след началото на експанзията към Тоскана (Пиза е придобита през 1399 г.), поставя края на експанзионистичните проекти на Висконти.[16] Джовани Мария Висконти – син и наследник на Джан Галеацо се опитва да спре разпада на „държавата на Висконти“ чрез брутални тактики, включително набези, експроприации, убийства и грабежи срещу градове и противници, засилвайки вълненията и конспирациите, довели през 1412 г. до неговото убийство.[17] Така херцогската корона преминава у брат му Филипо Мария, който предпочита да прибегне до дипломатическа хитрост и военни експерти, за да възстанови херцогството. Той обаче не успява да спре свеждането на херцогството единствено до Ломбардия (с изключение на Бреша и Мантуа). Пораженията и нарастващият натиск на амбициозните му съседи водят Филипо Мария до психологически колапс, който засяга и управлението на херцогството и личния му живот. Той не създава законно брачно потомство и това води до изчезването на династията Висконти, както и до наследствена война след смъртта му през 1447 г.[18]

Амброзианска република (1447 – 1450)Редактиране

На 14 август 1447 г. – в деня след смъртта на херцог Филипо Мария Висконти група юристи от университета в Павия, група благородници и Архиепископията, представлявани съответно от Джорджо Лампуняно, Виталиано I Боромео и Антонио Тривулцио, се възползват от вакуума във властта, за да възстановят републиканската държава, базирана на съседната и враждебна Венецианска република. Тази държава, поетично наречена Aurea Repubblica Ambrosiana (Златна Амброзианска република) в чест на светеца-покровител на Милано св. Амвросий, обаче е смазана от подновените борби между гвелфи и гибелини, както и от нападенията на съседни държави, предимно от Венеция.[19] През този период на вакуум на властта се появяват няколко претендента към херцогството, което предизвиква истинска наследствена война:

Благодарение както на военните, така и на дипломатическите последици само Сфорца остават претенденти за херцогството. Те се възползват от народен бунт, разпалван в Милано от Гаспаре да Вимеркате, и успяват през 1450 г. да завладеят Милано, и да възстановят херцогството чрез избор от Съвета на 900-те и от народното приветстване.

Сфорца и Валоа (1450 – 1535)Редактиране

Фамилията Сфорца няма славен произход: родоначалникът на миланския клон – Франческо е син на Джакомо (Муцио) Атендоло (наричан „Сфорца“), дребен благородник от Романя и кондотиер, и на неговата любовница Лучия Терцани.[24] Благосъстоянието на семейството стартира с Атендоло, който получава Графство Котиньола от антипапа Йоан XXIII като компенсация за военните си заслуги, няколко феода в Пулия от неаполитанската кралица Джована II Анжуйска и благодарение на първия си брак с Поликсена Руфо – и други владения в Калабрия. Излизайки победител от наследствената война след смъртта на Филипо Мария Висконти, през 1450 г. Франческо става новият херцог на Милано. Той влиза в Милано на Благовещение заедно с третата си съпруга Бианка Мария Висконти – законородена дъщеря на Филипо Мария.[25]

Миланските Сфорца са активни герои в събитията на италианския Ренесанс, стават покровители на художници и се ангажират с Мира от Лоди (1454 г.) за почти 40-годишен мир в Италия. Убийството на Галеацо Мария Сфорца през 1476 г. обаче нарушава стабилността на Миланското херцогство. То позволява на брат му Лудовико Мавърът постепенно да узурпира херцогската власт, като я присвои окончателно след предполагаемата смърт на племенника си през 1494 г.[26] Неговата амбиция, съчетана с дипломатическа неопитност, допринася за войната на Шарл VIII Френски през 1494 г. и подбужда споровете, които предизвикват войните между Кралство Франция и Свещената Римска империя. Кралство Франция и Империята се разбунтуват срещу Сфорца, като на няколко пъти са лишавани от херцогството (към което предявяват претенции френските крале, бидейки потомци на Валентина Висконти). При смъртта на последния потомък Франческо II Миланското херцогство е конфискувано под владенията на император Карл V в съответствие с решенията на Болонския конгрес.[27]

Испански Хабсбурги (1535 – 1706)Редактиране

Смъртта на Франческо II Сфорца през 1535 г. позволява на император Карл V, в съответствие с разпоредбите на Болонския конгрес, да приеме Миланското херцогство в своите владения.[28] Въпреки това на 11 октомври 1540 г. той издига сина си Филип – принц на Астурия до херцог на Милано, към което все още имат претенции френските суверени. Едва с мира от Като-Камбрези (3 април 1559 г.) французите прекратяват всякакви претенции към херцогството, като по този начин консолидират господството на испанския клон на Хабсбургите над Италия, вече притежаващ кралствата Сардиния, Сицилия и Неапол.[29]

Испански Бурбони (1700 – 1714)Редактиране

През септември 1700 г. испанският крал Карлос II (притежател на херцогството) се разболява тежко и по съвет на министър-председателя Луис Мануел Фернандес де Портокареро-Боканегра и Москосо-Осорио посочва в завещанието си своя братовчед Филип, херцог на Анжу (внук на френския крал Луи XIV и правнук на Филип IV от Испания) за свой наследник на трона.[30] След смъртта на Карлос II на 1 ноември на Филип Анжуйски е предложена короната при условие, че се откаже за себе си и за своите потомци от всяка възможна претенция към френския трон. Той се съгласява и става крал на 16 ноември 1700 г. Страхувайки се от по-нататъшно увеличаване на френската мощ, Великобритания и Холандия се обединяват през 1701 г. с ерцхерцог Карл VI – австрийски претендент, предизвиквайки Войната за испанското наследство. Милано е завладян на 26 септември 1706 г. от австрийските войски (Вж. Утрехтски мирен договор). В края на тази война през 1714 г. е установено преминаването на Миланското херцогство у Карл. Междувременно той става император на Свещената Римска империя като Карл VI.[31]

Австрийски Хабсбурги (1714 – 1780)Редактиране

Ращатският мирен договор от 1714 г. установява края на Войната за испанското наследство главно в полза на император Карл VI, който получава Миланското херцогство (в допълнение към кралствата Сардиния и Неапол), за да осигури южните граници на Ерцхерцогството Австрия.[32] Войната за австрийското наследство, която избухва след смъртта на Карл VI, потвърждава австрийското господство над Милано, което междувременно анексира и Херцогство Мантуа (1707 г.), разширявайки границите му.[33]

Хабсбург-Лорена (1780 – 1815)Редактиране

Бракът между Мария Тереза Австрийска (последната от Хабсбургите ) и Франц III от Лотарингия (последният от Лотарингия), отпразнуван през 1736 г., води до „виртуална“ смяна на династията на Хабсбургите, преименувана на Хабсбург-Лотарингия по силата на двойния произход (и претенции). Следователно австрийският контрол над Милано остава в значителна степен непроменен, с изключение на културният ренесанс, предизвикан от италианското Просвещение, насърчен от просветения абсолютизъм и юрисдикционизма на владетелите Хабсбурги.[34][35] Френската революция от 1789 г. обаче носи вълна на недоверие към идеите на Просвещението, вече слагани редом с тези на републиканизма и якобинизма, което при възхода през 1792 г. на Франц III (бивш Франц II като император на Свещената Римска империя) се материализира в авторитарен и консервативен обрат на режима, подкрепян от тайна полиция и атмосфера на подозрение и във виенския двор.[36]

В същото време, в контекста на Френските революционни войни, Френската република започва офанзива срещу Северна Италия, чиито основни държави (Милано, Сардиния-Пиемонт, Парма и Модена) се обединяват в австрийската орбита срещу експанзията на френската революция. На 10 май 1796 г. френската армия начело с Наполеон Бонапарт решително побеждава австрийците в битката при Лоди,[37] което води до окупацията на Миланското херцогство и асимилирането му в дъщерната република, наречена „Транспаданска република“ (15 ноември). Следователно оттам до Виенския конгрес (11 април 1814 г.) Франц III остава само „титулярният“ херцог на Милано и градът след приключването на конгреса е асимилиран заедно с териториите на бившата Венецианска република в рамките на Кралство Ломбардия-Венеция (7 април 1815 г.), което е под австрийско господство.[9]

Губернатори на МиланоРедактиране

Губернаторът на Милано управлява Миланското херцогство като представител на императора на Свещената Римска империя (1535-1556), краля на Испания (1556-1706) и ерцхерцога на Австрия (1706-1796 и 1799-1800). Първият управител е назначен след смъртта на последния херцог от Дом СфорцаФранческо II.

Карл VРедактиране

Испанско господствоРедактиране

Австрийско господство (1706 – 1796)Редактиране

Цизалпийска републикаРедактиране

След битката при Маренго (14 юни 1800 г.) Австрия се отказва от херцогството и то е отново приобщено към Цизалпийската република.

  • 29 април 1800 — 26 януари 1802

Италианска републикаРедактиране

Крале на Италия (1805 – 1814)Редактиране

  • 18 март 1805 – 28 април 1814: Наполеон Бонапарт

Вицекрале на Италия (1805 – 1814)Редактиране

Крале на Ломбардия-Венеция (1814 – 1859)Редактиране

През 1814 г. австрийците превземат Милано и, присъединено към бившата Венецианска република, то се оформя в ново кралство: Кралство Ломбардия-Венеция, управлявано от назначени от Австрия вицекрале.

Австрийски вицекрале на Ломбардия-ВенецияРедактиране

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Ricci, Roberto. La marca della Liguria orientale e gli Obertenghi, 945-1056: una storia complessa e una storiografia problematica. CISAM, 2007.
  2. Pivano, Silvio. Obertenghi. Treccani, 1935.
  3. Comune di Milano, 1117 - 1329 – Istituzioni storiche – Lombardia Beni Culturali. // www.lombardiabeniculturali.it. Посетен на 16 април 2022.
  4. Legnano e la battaglia. Landoni, 1976. с. 155.
  5. Fantoni, Giulia L.. Della Torre, Pagano. Т. 89. Treccani, 1989.
  6. Simeoni, Luigi. Visconti, Ottone. Treccani, 1937.
  7. Simeoni, Luigi. Visconti, Matteo I. Treccani, 1937.
  8. Cognasso, Francesco. Gian Galeazzo Visconti, duca di Milano. Treccani, 1932.
  9. а б Monti, Antonio. Lombardo-Veneto. Treccani, 1934.
  10. Gallavresi, Giuseppe, Giuseppe. La riscossa dei guelfi in Lombardia dopo il 1260 e la politica di Filippo della Torre. Archivio storico lombardo, 4ª sezione, 1906.
  11. Pugliese, Michela. All'ombra del castello. 2017. с. 76.
  12. Caso, Anna. Della Torre, Guido. Т. 37. Treccani, 1989.
  13. Simeoni, Luigi. Visconti, Bernabò. Treccani, 1937.
  14. Progetto storia – Tempi e problemi. Politica, istituzioni, società. Т. I (1350-1650). Laterza, 2015. с. A48.
  15. Bartos, František. Venceslao IV, re di Boemia e Germania. Treccani, 1937.
  16. Gamberini, Andrea. Gian Galeazzo Visconti, duca di Milano. Т. 54. Treccani, 2000.
  17. Gamberini, Andrea. Giovanni Maria Visconti, duca di Milano. Т. 56. Treccani, 2001.
  18. Soldi Rondinini, Gigliola. Filippo Maria Visconti, duca di Milano. Т. 47. Treccani, 1997.
  19. Verga, Ettore. Ambrosiana, Repubblica. Treccani, 1929.
  20. Menniti Ippolito, Antonio. Francesco I Sforza, duca di Milano. Т. 50. Treccani, 1998.
  21. Orléans, Charles duca d' nell'Enciclopedia Treccani. // www.treccani.it. Посетен на 16 април 2022.
  22. Uginet, François C.. Ludovico I di Savoia, duca di Savoia. Т. 66. Treccani, 2006.
  23. Moscati, Ruggero. Alfonso V d'Aragona, re di Sicilia, re di Napoli. Т. 2. Treccani, 1960.
  24. Pieri, Piero. Sforza, Muzio Attendolo detto lo. Treccani, 1936.
  25. Picotti, Giovanni Battista. Sforza. Treccani, 1936.
  26. Benzoni, Gino. Ludovico Sforza, detto il Moro, duca di Milano. Т. 66. Treccani, 2006.
  27. Mallett, Michael E.. Legacies of the Italian Wars. // Routledge, 2014.
  28. Ravasio, Pietro. Nozioni di storia antica: media e moderna ad uso delle scuole secondarie. G. B. Paravia, 1874. с. 254-255.
  29. Russo, Rosario. Cateau-Cambrésis, Pace di. Treccani, 1931.
  30. Hargreaves-Mawdsley, Norman. Eighteenth-Century Spain 1700-1788: A Political, Diplomatic and Institutional History. Macmillan, 1979. с. 15–16.
  31. Falkner, James. The War of the Spanish Succession 1701-1714. Kindle, 2015. с. 96.
  32. The Cambridge Modern History. 2010. Nabu, 1912. с. 384.
  33. Quazza, Paolo. Ferdinando Carlo Gonzaga, ultimo duca di Mantova e del Monferrato. Treccani, 1932.
  34. Beales, Derek. In the Shadow of Maria Theresa, 1741-1780. Cambridge University Press, 1987. с. 65.
  35. Weis, Eberhard. Enlightenment and Absolutism in the Holy Roman Empire: Thoughts on Enlightened Absolutism in Germany. Т. 58. Supplement, 1986. с. 181-197.
  36. Wheatcroft, Andrew, Andrew. The Habsburgs: Embodying Empire. Penguin, 1996. с. 240-248.
  37. Dwyer, Philip G.. Napoleon Bonaparte as Hero and Saviour: Image, Rhetoric and Behaviour in the Construction of a Legend. Т. 28. 2004. с. p.382.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „List of rulers of Milan“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Governanti di Milano“ и страницата „List of governors of the Duchy of Milan“ в Уикипедия на италиански и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.