Станислав Игнаци Виткевич
Станѝслав Игна̀ци Виткѐвич, с псевдоним „Виткаци“ (на полски: Stanisław Ignacy Witkiewicz – Witkacy), е полски художник, писател, философ и теоретик на театъра и живописта.
| Станислав Игнаци Виткевич | |
_-_Tadeusz_Langier.jpg) | |
| Псевдоним | Виткаци |
|---|---|
| Роден | 24 февруари 1885 г. |
| Починал | 18 септември 1939 г. |
| Националност |  Полша |
| Жанр | драматургия, проза, философия, теория на изкуството |
| Награди |  |
| Съпруга | Ягвида Унруж (1923 – 1939) |
| Подпис |  |
| Уебсайт | |
| Станислав Игнаци Виткевич в Общомедия | |
Биография редактиране
Роден е на 24 февруари 1885 г. във Варшава, Полша, в шляхтишкото семейство на художника и критик Станислав Виткевич от полския шляхтички герб Нечуя, знакова фигура от периода на Млада Полша, и Мария от рода Петшкевич – учителка по музика. До 1903 г. живее в Закопане, където получава солидно домашно образование. Негови учители са университетски преподаватели и известни творци. През 1903 г. държи матура като частен ученик.
По желание на баща си се записва да следва в краковската Академия за изящни изкуства. Посещава Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, пътува из Италия заедно с Карол Шимановски.
Преживява кратък, но бурен роман с актрисата Ирена Солска, която вдъхновява първия му роман. Годежът му с Ядвига Янчевска приключва трагично – младата жена се самоубива на 21 февруари 1914 г. в Закопане. За да преодолее дълбоката депресия, в която изпада, Виткаци се включва в експедицията на своя приятел Бронислав Малиновски в Нова Гвинея. През 1914 г. двамата достигат Австралия, където научават за избухването на Първата световна война.
Виткевич се връща в Европа и като руски поданик постъпва в царската армия, където получава офицерски чин. През 1917 г. преживява Октомврийската революция, според някои данни дори е избран за политкомисар. По-късно не коментира този период от живота си, но той оказва силно влияние върху творчеството му.[1]
От 1918 г. живее във Варшава и Закопане. Участва в групата на авангардните поети и художници Формисти, в периода 1922 – 1923 г. е сътрудник на сп. „Звротница“. Участва в учредяването на Театралното дружество в Закопане и ръководи организирания там Театър на формистите (1925 – 1927). Като театрален и литературен критик публикува в редица периодични издания. Води философски полемики с Роман Ингарден и Леон Хвистек. През 1935 г. е отличен със Златен лавров венец на Полската академия за литература.
Когато избухва Втората световна война се записва като доброволец в армията, но е освободен по здравословни причини. Бяга от Варшава, но когато научава за инвазията на съветската армия в Полша се самоубива на 18 септември 1939 г.[2]
Творчество редактиране
Философски и естетически концепции редактиране
Художественото творчество на Виткаци е пряко свързано с неговите философски възгледи. През 1919 г. издава трактата „Новите форми в живописта и произтичащите от това недоразумения“. В него включва, наред с разработки върху историята и естетиката на живописта, и концепцията за загубата на метафизичното чувство с напредване на техническия и социалния прогрес. Предлага катастрофична прогноза за обществото на бъдещето, в което няма да има място за творческите индивидуалности. Свързва развитието на културата със създаването на условия за преживяване на метафизическото чувство посредством религията, философията и изкуството. Развива своите възгледи за живописта и театъра в томовете „Естетически скици“ (1922) и „Театър. Увод към теорията на Чистата форма в театъра“ (1923). През 1935 г. публикува „Понятия и твърдения, имплицирани от понятието за съществуване“ като синтез на своите философски възгледи.
Изобразително изкуство редактиране
Виткаци е един от основните теоретици на творческата група Формисти. През 1925 г. основава „Фирма за портрети Ст. И. Виткевич“. Според правилника на предприятието клиентът е длъжен да бъде доволен от своя портрет, а недоразуменията са изключени. Картините се класифицират в 5 категории, като градират от реалистични към абстрактни портрети. Последните художникът рисува главно за свои приятели. На част от картините със специфичен код отбелязва химичните вещества, под чието въздействие е рисувал (от кафе и тютюн, през различни видове алкохол до кокаин и морфин).[1]
Литература редактиране
Станислав Игнаци Виткевич е противник на реализма и психологизма в театъра и литературата. Той е автор на теорията за Чистата форма, според която върху зрителя трябва да въздейства конструкцията на драматургичната творба, отразяваща идеала за Единство в Множествеността. Първите си драматургични опити прави още като дете в Закопане. В периода 1918 – 1925 г. пише 38 пиеси, а през 1931 – 1934 г. работи върху „Обущари“, творба, смятана за най-доброто му сценично произведение, изразяваща философските концепции и политическите прогнози на автора. Драмите на Виткаци се възприемат трудно от публиката през междувоенния период заради своя авангарден характер. Сценичният му дебют е „Тумор Музгович“ (1921). Преди Втората световна война са изиграни и други негови пиеси, сред които „Водната кокошка“, „Лудият и монахинята“, „Метафизика на двуглавото теле“. След 1945 г. творчеството му е отречено като формалистично. Първото издание на избрани драми на Виткаци осъществява Константи Пузина през 1962 г., а през 60-те години драматургът вече е признат като предшественик на театъра на абсурда.
Виткевич смята, че романът не може да предаде Чистата форма, затова не възприема прозаическите си опити като произведения на изкуството. Първият му роман, „666 падения на Бунго или Демоничната жена“, е издаден посмъртно едва през 1972 г. Приживе публикува „Сбоуване с есента“ (1927) и „Ненаситност“ (1930), в които героите са измъчвани от съзнанието за празнота и безмислие на съществуването, а политическата катастрофа е разкрита като неизбежно следствие от социалната и моралната криза.[2]
Източници редактиране
- ↑ а б Janusz Kowalczyk, Stanisław Ignacy Witkiewicz. Посетен на 19 август 2016.
- ↑ а б Mirosława Bułowska, Stanisław Ignacy Witkiewicz (WITKACY). Посетен на 19 август 2016.
Библиография редактиране
- Станислав Виткевич, Пиеси, София: УИ „Св. Климент Охридски“ 1993 (прев. Димитрина Лау-Буковски, Калина Бахнева, предговор: Калина Бахнева).
- Сп. „Театър“, бр. 3 – 4 от 2001 година.
- Станислав Виткевич, Новите форми живописта и произтичащите от това недоразумения, София: СОНМ 2012 (прев. Правда Спасова).