Отваря главното меню

Стоян Генов Савов е български офицер, генерал-лейтенант, разузнавач, заместник-министър на вътрешните работи, политик от БКП.

Стоян Савов
Лични данни
Роден
Починал
6 януари 1992 г. (на 67 г.)
Полит. партия БКП (1944 – 1989)
Професия български офицер генерал-лейтенант, политик
Портал Портална икона Политика

БиографияРедактиране

Стоян Савов е роден на 23 юни 1924 г. в с. Лесичево, Пазарджишко в средно селско семейство. Като ученик в IV клас на Пазарджишката гимназия е приет в РМС (1939). Отговорник на класовете по ремсова линия и член на гимназиалното ръководство на РМС. Изключен от гимназията (1939). Установява се в родното си село, където е избран за отговорник на ремсова група.

Участва в комунистическото движение по време на Втората световна война. Организира дейности за събиране храна за нелегални. Задържан е от полицията по ЗЗД в продължение на 7 дни (1943). Няколко дена след освобождаването от ареста се включва в състава на чета „Стефан Караджа“ на Партизански отряд „Панайот Волов“. Като партизанин е предан и дисциплиниран боец. През август 1944 г. е приет за член на БРП (к.).[1]

Професионална кариераРедактиране

След 9 септември 1944 г. заминава на фронта и участва в първата фаза на участието на България във войната срещу Третия Райх.

Завършва Школата за запасни офицери през 1945 г. От февруари 1947 г. е в системата на МВР. През 1952 г. завършва едногодишна контраразузнавателна школа в СССР. За кратко време усвоява работата и постига добри успехи. Повишен в групов началник и началник на бюро. През 1949 г. е преназначен в отдел „Инспекторат“. Изпращан е на задгранична работа в Югославия, Гърция и Ливан.[1] От март 1956 година е ръководител на резидентурата на разузнаването в Гърция. Влиза в конфликт с управляващия българската Легация в Атина Коста Ламбрев и в края на годината, след загубата от негов подчинен на секретен документ е отзован. [2]

От април 1966 г. е заместник-началник на управление. Притежава добра обща култура и политическа подготовка, въпреки незавършеното висше икономическо образование по външна търговия. През 1968 – 1972 година отново е на работа в Гърция.[2]

Работата му зад граница е оценявана многократно като добра. Повишен е в звание генерал-майор.[1] Началник на Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност (ДС) от 1 август 1972 до 16 юли 1973 г. От 10 юли 1973 г. е заместник-министър на вътрешните работи при министър Димитър Стоянов, ресорен за ПГУ и отдел III-ДС.[1] Смята се за съпричастен към редица операции на Държавна сигурност, включително към убийството на Георги Марков.[3] Подведен е под отговорност за унищожаване на архивни материали за убийството на Марков.[4] Награждаван е с орден „Народна република България“ – I степен за участие във Възродителния процес.[5] Освен това На 22 юни 1984 г. обявен за Герой на социалистическия труд с указ № 1982 по случай 60-годишнината му. Награждаван е с ордени „Народна свобода 1941 – 1944“ (1948), „Червено знаме“ (1959), „9 септември 1944“ II и I ст. (1964, 1974), „Народна република България“ II и I ст. (1969, 1974), съветски ордени „Дружба между народите“ (1974) и „Червено знаме“ (1984)[6].

На 6 януари 1992 г. край родното си село Лесичево, Пазарджишко е намерен мъртъв с огнестрелна рана в слепоочието пред паметника на загиналия на 5 септември 1943 г. като партизанин негов другар Любомир Дарджиков. Оставя предсмъртно писмо, адресирано до жена му.[7]

Син на ген. Стоян Савов е Александър Савов, установен и обявен през 2010 и 2011 г. от Комисията по досиетата като щатен служител на ПГУ на ДС – разузнавач, назначаван впоследствие и като дипломат – постоянен представител на България към ЮНЕСКО, посланик в Сеул (06.10.2003 – 30.06.2008) и началник отдел в Министерството на външните работи (17.09.2008 – 25.07.2010).[8][9][10] Александър Савов е работил за Ирина Бокова по време предизборните ѝ кампании за генерален директор на ЮНЕСКО (2009 и 2013) и за генерален секретар на ООН (2014 – 2016).[11][12][13]

БележкиРедактиране

  1. а б в г - ЦДА, Ф. 1Б; оп. 35; а.е. 4212, 9 – 11 (Протокол № 410 от 10 юли 1973 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП) – www.archives.bg
  2. а б Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 404 – 414.
  3. Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 414.
  4. Иванов, Д. Кратка история на Държавна сигурност 1907 – 2013, Изд. Сиела, 2013, с. 195
  5. Решение „А“ № 373 На Политбюро на ЦК на БКП от 10.ІV.1986 г. ЦДА, ф. 1 б, оп.68, а. е. 16291 л. 1 – 3. Оригинал. Машинопис; Ангелов, Веселин. Строго поверително! Асимилаторската кампания..., цит. сб. с.221 – 223.
  6. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 496
  7. Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 415 – 416.
  8. Решение № 175 от 14.12.2010 г. – МВнР – посланици и генерални консули. // Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, 2010.
  9. Решение № 199 от 16.03.2011 г. – Министерството на външните работи. // Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към ДС и разузнавателните служби на БНА, 2011.
  10. Кристиан Вигенин поздрави Ирина Бокова за номинирането ѝ за втори мандат като генерален директор на ЮНЕСКО, официален уебсайт на Министерство на външните работи, 11.10.2013
  11. Кадрови разузнавач на ДС, работил срещу САЩ, прави кампаниите на Бокова за ЮНЕСКО, Faktor.bg, 08 Feb 2016 г.
  12. Скандално! Седем от екипа, работещи за Бокова – агенти на ДС, Faktor.bg, 24 Mar 2016 г.
  13. Борислав Зюмбюлев, „За Жотева и ДС“, в. „24 часа“, 4 април 2016 г.

Външни препраткиРедактиране

  • Методиев, Момчил и Мария Дерменджиева. Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (София: ИИБМ и изд. Сиела, 2015), с. 401 – 416.