Отваря главното меню

Стратегикон на Маврикий е условното име на византийския военен трактат от края на VI – началото на VII век, смятан за най-значителния паметник на византийската военна наука[1]. Сред многобройните гледни точки за авторството на това произведение най-честа е тази, че ако не е написано от самия император Маврикий (упр. 582 – 602 г.), то той поне има водеща роля във възлагането, редактирането и приемането на „Стратегикона“ за официално ръководство на византийската армия. Този обширен труд, съдържащ информация както за стратегията, така и за тактиката, отразява значителния брой военни нововъведения, отразяващи промените във военния и обществен живот на Византийската империя, настъпили към края на VI – началото на VII век.

Стратегикон на Маврикий
Ούρβκίου τακτικά στρτηγικά
40-manasses-chronicle.jpg
Други имена Μαυρικίου τακτικά τού έπί τού βασλέος Μαυρικίου γεγονότος,Μαυρικίου στρτηγικόν
Автор спорен – Маврикий, Псевдомаврикий, Ираклий или друг
Първо издание края на VI – началото на VII век г.
Византия
Оригинален език гръцки
Жанр Военна тактика

Съдържание

Текст на СтратегиконаРедактиране

Ръкописи и изданияРедактиране

 
Първият издател на „Стратегикон“а – Йохан Шеффер (1621 – 1679), портрет от Националния музей на Швеция

Оригиналното име на „Стратегикона“ не е известно; традицията да се нарича произведението така датира от неговото първо научно издание, подготвено от библиотекаря на кардинал Барберини, Лука Холстен[2][3] и отпечатано през 1664 г. от Йохан Шефер в Упсала[4]. Най-старият и най-добре запазен ръкопис (Codex Mediceus – Laurentianus ПС-4), създаден по инициатива на Константин VII Багренородни, е озаглавен на старогръцки: Ούρβκίου τακτικά στρτηγικά; направеният след след 959 г. ръкопис Codex Ambrosianus gr. 139 (Б 119 sup.) носи по-дългото име на на старогръцки: Μαυρικίου τακτικά τού έπί τού βασλέος Μαυρικίου γεγονότος; в трите останали ръкописа – (парижкия, неаполитанския и ватиканския) – тя се нарича на старогръцки: Μαυρικίου στρτηγικόν[1].

Към настоящия момент изданието на Шефер на практика е загубило научното си значение. През 1970 година, румънския филолог Харалампи Михаеску подготвя ново издание, което макар и да представлява стъпка напред, предизвиква коментари, тъй като в него е анализирана само част от ръкописите. Издаденото през 1984 г. под ръководството на Дж. Денис[5] издание също не е лишено от недостатъци – в него се оказва пропусната номерацията на параграфите на трактата, променена е номерацията на главите и книгите. При това Денис не отчита много от конъектурите на Михаеску, в резултат на което по-новото издание не заменя предишното[6]. Първият превод на „Стратегикон“ на руски език е от 1903 г. и е извършен от М. А. Цибишев по изданието на латински език на Шефер. През 2004 г. в превод на В. В. Кучма излиза ново издание, основаващо се на всички налични към момента публикации. Отличаващо се с точност на превода и снабдено с богат референтен апарат, изданието е било високо оценено от експерти[7].

На български език Стратегиконът е издаден през 1958 г. в том 2 на ГИБИ, като частично е ползван превод от 1934,38 г., но както с всички преводи там, и с този трябва да се внимава. При това са публикувани само 14 глави от 11 книга.[8]

АвторРедактиране

Авторството на произведението също е предмет на дискусии. Въпреки факта, че името на ръкописите предлага само два варианта за името на автора – „Урбикий“ и „Маврикий“, изследователите предлагат значителен брой други кандидатури. Средновековната историография единодушно признава авторството на император Маврикий. Първата алтернативна версия принадлежи на Шеффер, приемащ за автор съименник на императора; поддръжник на тази теза са немският филолог и археолог Рихард Фьорстер [9] и руският византолог Ю А. Кулаковский[10]. Сред привържениците на авторството на император Маврикий през XIX век са били Af Гаазе и Г. Кехли, в началото на ХХ век Af Осарес. Авторството на Урбикий са защитавали Вари и Роберт Гросе; а според Дж. Денис, самата дума „Урбикий“ в този контекст е погрешно написана думата „Маврикий“[11]. Немският византолог К. Д. Цахари фон Лингентал и К Крумбахер настояват, че автор е Руф[12][13], пълководец от VIII век, обаче тази теория не получава подкрепа. Според други гледни точки авторството принадлежи на император Ираклий или пълководеца Филипик. В произведенията на съветските историци (съответно и на българските) се срещат различни гледни точки, например някои вярват, че автор е неизвестен византийски писател и военен теоретик с псевдоним Псевдомаврикий[14]. Така че при сегашното положение на изследванията не може категорично да се каже кой е автора на „Стратегикон“ [15][заб. 1].

ДатировкаРедактиране

Датировката на произведението също е правена по косвени признаци: по споменатите основни противници на империята – (персите, лангобардите (които стават врагове на империята след 568 г.), други споменати са аварите, склавите и антите), а също така по споменатите отделни военни епизоди. В крайна сметка появата на „Стратегикона“ се датира към края на управлението на Маврикий или управлението на Фока[16].

СтратегиконРедактиране

СтруктураРедактиране

В различните издания на „Стратегикона“ се използва различно делене на текста (на книги и глави). В съвременният руски превод, повтаряйки изданието на Денис от 1981 г., има 12 книги:

  1. Въведение;
  2. За бойните построения на кавалерията;
  3. За бойните строеве на тагмите;
  4. За организирането на засади;
  5. За обоза;
  6. За различните строеве и упражнения;
    1. За стратегията;
    2. За кое трябва да се свърши в деня на битката;
    1. За общите принципи на военната наука;
    2. Наказания;
  7. За неочакваните атаки;
  8. За обсадата и отбраната на градовете;
  9. За обичаите и военната тактика на различните народи;
    1. За смесените бойни строеве;
    2. За бойния строй на пехотата;
    3. За военния лагер;
    4. За лова;

Влияние на по-старите авториРедактиране

Във въведението към „Стратегикона“ авторът твърди, че неговата задача е „да предаде опита, заимстван от древните и натрупан в ежедневната практика“, но по-нататък в текста тези източници не са ясно посочени. Идентификацията на източниците, послужили за съставяне на това ръководството, се осложнява от това, че авторът не е копирал буквално от трудовете на своите предшественици, а творчески ги е преработвал[17].

Като източници, от които е заимствал Маврикий, обикновено биват посочвани Асклепиодот, Онасандър, Елиан, Ариан и Вегеций[17].

Авторът на „Стратегикона“ е бил запознат с дейността на пълководците от миналото; той споменава имената на императорите Траян и Деций, персийския шах Пероз, два пъти се споменава Ханибал, Сципион Африкански и Лузий Квиет. Главите, посветени на военните наказания, свидетелстват за влияние на Руф, автора на „Leges militares“[18]. От своя страна, тази част от „Стратегикона“ е била включена в Эклогията, а след това в „Тактиката“ на император Лъв VI[19].

СъдържаниеРедактиране

„Стратегикона“ съдържа цялостна система за обучение и тренировка на войските, поддържане на дисциплината и предотвратяване на бунтове. Той представлява практическо ръководство за организиране на маршове и лагери, водене на битки, с конкретни стратегии и тактики в зависимост от врага.

С най-голяма стойност са съдържащи се в трактата стратегически идеи, в най-голяма степен отразяващи реалиите и специфичните характеристики на епохата. Стратегията се определя от Маврикий като висшие пълководческо изкуство, разглеждащо проблемите на подготовката за войната, нейното планиране и пряко ръководене на военните кампании. Идеята, прокарвана от автора е, че не е необходимо да се чака перфектен пълководец, а въз основа на реалната военна практика показва, какви качествата трябва да има стратега за постигане на поставените цели. При това Маврикий в списъка на качествата, които трябва да бъдат присъщи на стратега, включва благочестието, което според него, допълнено от военния опит и пълководчеството изкуство, е най-сигурната гаранция за успех в битката[20]. Дадени са и други препоръки с религиозен характер[21].

Във военната доктрина на Маврикий няма отчетливо доминиране на отбранителния или нападателния елемент; стратегът трябва да бъде готов за война както на чужда, така и на своя територия. Основният критерий тук е – „причината за войната трябва да бъде законна“[22].

В XI книга е събрана етнографска информация за основните врагове на империята. На първо място това са персите, след това скитите (аварите, тюрките), хуните, лангобардите, склавите и антите. За всеки поотделно са посочени слабите и силните му страни и каква стратегия и тактика се препоръчва при война с тях.

Принципно ново в книгата на Маврикий е писменото признававане на необходимостта да се учи от противника[23].

В последната XII глава на „Стратегикона“ е включен малък трактат „За лова“ от който се вижда, че ловът е бил смятан за вид тренировка на стратиотите в мирно време[24]. При това ловът се е провеждал като мащабно военное учение, испълнявано по всички правила на тактиката и стратегията[25].

БележкиРедактиране

  1. По-долу в текста на статията навсякъде, където се среща името „Маврикий“, се има предвид авторът на „Стратегикона“, без да се свързва с една или друга версия за авторство.

ИзточнициРедактиране

  1. а б Кучма, 2004, с. 5
  2. Кулаковский, 1903, с. 526
  3. Dennis, 1984, p. XX
  4. Кучма, 2004, с. 6
  5. Maurice's Strategikon: Handbook of Byzantine Military Strategy
  6. Шувалов, 2002, заб. 2
  7. Козлов, 2006
  8. www.promacedonia.org
  9. Förster, 1877, p. 455
  10. Кулаковский, 1903, с. 530
  11. Dennis, 1984, p. XVI
  12. Zachariae von Lingenthal, 1894
  13. Krumbacher, 1897, pp. 635 – 636
  14. voen_enc2003
  15. Кучма, 2004, с. 10
  16. Кучма, 2004, с. 12
  17. а б Нефёдкин, 2002
  18. Кучма, 2004, с. 17
  19. Кучма, 2004, с. 18
  20. Кучма, 2004, с. 25
  21. Кучма, 2004, с. 26
  22. Стратегикон, VIII, 2, 12
  23. Кучма, 2004, с. 31
  24. Кучма, 2004, с. 20
  25. Кучма, 2002

ЛитератураРедактиране

ИзданияРедактиране

ИзследванияРедактиране

на английски
на немски
  • Studien zu den Griechischen Taktikern. Т. 12. Franz Steiner Verlag, 1877. S. 426 – 471. (на немски)
  • Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des Oströmischen Reiches. München, 1897.
  • Wissenschaft und Recht für das Heer vom VI bis zum Anfang des X. Jahrhunderts. Т. 3. 1894. с. 437 – 457.
на руски
на френски
  • Urbicius ou Mauricius?. Т. 26. 1968. p. 123 – 136. (на френски)
  • L'Armée Byzantine À La Fin Du VIe Siècle (D'après Le Strategicon de L'Empereur Maurice). Paris, Fontemoing, 1909.
  • превод: Византийская армия в конце VI века (по „Стратегикону“ императора Маврикия). Спб., publisher Санкт-Петербургского университета. ISBN 978-5-288-04381-9.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Стратегикон Маврикия“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.