Струмишка българска община

Струмишката българска община е гражданско-църковно сдружение на българите екзархисти в Струмица, Османската империя, съществувало от края на 60-те години на XIX век до 1912 година, когато е закрита след овладяването на Струмица от българските войски по време на Балканската война.

Струмишка българска община
Писмо от председателя на общината архимандрит Герасим до екзарх Йосиф, 1896 година
Писмо от председателя на общината архимандрит Герасим до екзарх Йосиф, 1896 година
Информация
Типучилищно-църковна организация
Основана60-те години на XIX век, Османска империя
Закрита1912 година, Царство България
Положениенесъществуваща
СедалищеСтрумица
Езицибългарски
Струмишка българска община в Общомедия

През Възраждането Струмица от типично мюсюлмански град постепенно се побългарява. В него се разгаря упорита борба за българско училище и българска църква, като българската партия в края на 50-те години е оглавена от Узун Христоман, братя Костадин и Ташо Раненикови, Георги Спасов (брат на Мелетий Софийски) и хаджи Трендо.

В края на 60-те години на XIX век в Струмица е формирана българската църковна община. Около май 1869 година струмишки първенци сключват договор със Станче Божков, който условят за учител в града. Според митрополит Герасим Струмишки Божков поставя това училище „на добра почва“, като въвежда и взаимоучителния метод.[1] На 16 (28) август 1869 година в Струмица избухва голям пожар, който унищожава голяма част от града, включително Божковото училище и двете градски църки „Свети Димитър“ и „Свети Константин и Елена“.[2][1] Светият български синод сформира комисия, която събира парични помощи за пострадалите от пожара и успява да събере 24 639 тогавашни цариградски пари. Сред дарителите са българският Каприянски манастир при Кишинев, Стефан Увалиев, Христо Георгиев, Панарет Рашев, Маринчо Бенли, Михаил Колони и други от Цариград, Виена, Одеса, Кишинев, Тулча, Свищов.[2]

През март 1870 година в града отваря врати новобългарско училище с учител йеродякон Агапий Войнов, което среща сериозна съпротива от местната гъркоманска партия, ръководена от струмишката митрополия, начело с владиката Йеротей.[3] Основна роля в това начинание играят местният свещеник Тодор Тилков и известните търговци от Велес Костадин Шулев и четиримата му братя, които морално и материално подкрепят учебното дело в града.[4] На 22 февруари 1871 година общината се обръща към Стефан Веркович с молба за съдействие при събиране на помощи за струмишкото българско училище, което е изпаднало в тежко положение вследствие на „ужясный пожяр“.[5] Скоро училището е закрито, а учителите са заточени - единият в Радовиш, другият в Тиквеш. След това са арестувании членовете на общината, единият от които Константин Русев е задържан в солунски затвор. Двете български църкви са опожарени и разрушени напълно, а екзархистите са обвинени от владиката, че са въстанали. Разследването показва, че се касае за клевета, но властите не позволяват на общината да разчисти останките от едната църква и да я изгради наново и шестима общинари са отново затворени в Солун. В 1870 година българската община отново прави постъпки за разрешение за строеж на църква, но то води до нови арести. В 1876 година в Струмица пак има арести на екзархисти, обвинени в противодържавна дейност.[6]

През май 1878 година, след Руско-турската война, Ставруш Тимов и Константин Русев от името на Струмишката българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.[7]

През 1881 година българската община в града е възстановена. За председател е избран Никола Панайотов, а за членове Григор Ранеников, Васил Клямбов, Панде Ружин и други. Изборът е утвърден от Българската екзархия в Цариград.[8] В същата година е затворено училището в Струмица. Арестуваните учители са накарани да подпишат декларации, че се отказват от учителската професия, а на някои са наложени глоби. Делегациите, които настояват да се отворят училищата са арестувани. Така в Струмица са арестувани 48 българи.[9] През 1882 година доброволно на българска страна преминава местният патриаршистки свещеник Костадин Хаджиглигоров. Същият е назначен от Екзархията за председател на общината.[10]

След продължителни борби на местните българи от Струмишко, през 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишката българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Герасим. Той председателства общината от 1891 година и има големи заслуги за утвърждаване на екзархийското дело в Срумишко.[11]

До началото на XX век в града няма българска църква, а духовните нужди на екзархийското население се поемат от един малък параклис. По този въпрос българският екзарх Йосиф I протестира пред Великия везир:

А в Струмица всички [са] българи, няма ни един асъл[12] грък, а на екзархистите не дават черква да си направят...[13]

Това положение продължава до 1911 година, когато е завършен и осветен монументалният екзархийски катедрален храм „Свети Свети Кирил и Методий“.[14]

Документи

редактиране
  1. а б Материали по географията. Струмишко. Отъ архимандритъ Герасимъ. // Библиотека , година III, книга XIV. 1896. с. 62.
  2. а б Волны помощи за пострадалитѣ въ Струмицѫ отъ пожара // Македонія , Година V, Брой 23. 1871 Іуній 7. с. 4.
  3. Ванчев, Йордан. Новобългарската просвета в Македония през Възраждането. София, Наука и изкуство, 1982. с. 93-95.
  4. Салгънджиев, С. Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серски българи или 12-годишна жестока неравна борба с гръцката пропаганда. Пловдив, 1906, стр. 29.
  5. „Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860 – 1893“. София, 1969, стр. 471–473.
  6. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 360-361.
  7. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
  8. Арсени Костенцев. „Спомени“, София, 1984, стр. 111.
  9. Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005. с. 107.
  10. Арсени Костенцев. „Спомени“, София, 1984, стр. 118 - 119.
  11. Албум-алманах „Македония“. Отдел VI, Табло XXXII-110, София, 1931, стр. 721.
  12. (Х)а̀съл, аслъ̀ (тур.) - същински, истински.
  13. Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2005. с. 85.
  14. Пандевски, Манол, Ѓорѓи Стоев - Трнката. Струмица и Струмичко низ историјата. Струмица, Општински одбор на Соjузот на здружението на борците од НОБ - Струмица, 1969. с. 158. (на македонска литературна норма)