Отваря главното меню

Османска династия (на турски: Osmanlı Hanedanı, Osman oğulları) е династията на султаните на Османската империя. В България османският султан твърде често некоректно исторически от времето на Възраждането е наричан и турски султан

Османска династия
Osmanli-nisani.svg
Информация
Страна Османска империя
Титли султан, халиф
Основател Осман I
Последен владетел Абдул Меджид II
Основана 1299
Разпадане 1922
Националност турци

ТитулатураРедактиране

ИсторияРедактиране

ЛегендаРедактиране

Според официално-легендарната версия за произхода на т.нар. османци или още и османски турци, те били огузи от племето Кайъ, което някога живеело в Централна Азия в по-точно в областта на Балх. Бягайки от нашествието на монголите по времето Монголската империя, племето мигрира на запад, където неговите водачи се поставили под васалитета и закрилата на Джелал ад-Дин Манкбурн в Хорезм. След това малкото огузко племе Кайъ начело с Ертогрул [1] се преселило в Иконийския султанат при управлението на Кей-Кубад I, който предоставил на войнственото племе малко владение около Сьогют в Северозападна Мала Азия, на границата с Византия.

ОсноваванеРедактиране

РазцветРедактиране

През 1517 г. османският султан Селим I унищожава държавата на мамелюците в Египет, завладява Ерусалим, Мека и Медина и се обявява за халиф на правоверните мюсюлмани. От 1517 г. до 1924 г. османските султани са и халифи, поради което са в непрекъснати войни със Сефевидите на изток. По този повод е сключен френско-османски алианс. Същевременно Англия подкрепя Сефевидите в Ориента и така е включително и по време на англо-френската война, т.е. по времето на т.нар. стар ред във Франция.

Край на управлениетоРедактиране

След разгрома на Османската империя, която участва на страната на Централните сили в Първата световна война, за да спаси западните си малоазийски владения и черноморските проливи от влизането им в състава на Кралство Гърция или поставянето им под международен статут от страна на Антантата, Кемал Ататюрк се обявява за „баща на турците“ и премахва османската династия и титулатура от държавните атрибути, налагайки нов светски статус на Турция, която инак е правоприемник на Османската империя.

 
Османските султани от Осман I (12581326) до Мехмед V (18441918)

Османски султаниРедактиране

Не бива да се бъркат или смесват османските с иконийските султани (виж и Настрадин Ходжа).

ИзточнициРедактиране

  1. Английският историк Стивън Рънсиман в известното си изследване „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през епонимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя (носещ името на Мохамед) отпреди османската династия да се отдаде на валидета-европейки, съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед, за да направи впечатление и да привлече гръцките си поданици към османската кауза, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в него. В своя фундаментален труд „Изследване на историята“, Арнълд Тойнби включва османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41 – 42. // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г..

Вижте същоРедактиране