Сунитски ислям

клон на исляма
(пренасочване от Сунизъм)


Сунитският ислям е направлението в исляма с най-многобройни последователи (наричани сунити).

За разлика от шиитите, сунитите не признават възможността за посредничество между Аллах и хората след смъртта на Пророка Мохамед. Те отхвърлят идеята за особената природа на Али и правото на потомците му. Също така има значителни различия в принципите на решаване на юридически въпроси, в характера на празниците, в отношението към друговерците, в молитвите и др.

За сунитите особено важно е следването на суната (постъпките и изказванията) на Пророка, на спазването на традициите, на участието на общността в избора на своя глава – халифа.

Като направление в исляма сунизмът се оформя през 15 век по време на противоборството с шиизма, но този термин не добива широко разпространение и конкретно съдържание за разлика от термина „шиизъм“.

Ислямът не разполага с висша религиозна инстанция, която да помири двете религиозни течения и да спре инструментализирането на религиозните различия за политически цели[1]. В наши дни религиозните и исторически сунитско-шиитски противоречия служат преди всичко за предизвикване на междуобщностни конфликти в страните, в които съвместно съжителстват сунити и шиити, често провокирани от фанатични елементи от едната или другата страна.

ИсторияРедактиране

 
Джамията Кааба в Мека е най-голямата и най-важната джамия в света.

Често срещана заблуда е, че сунитският ислям е наложил ислямските норми скоро след смъртта на Мохамед и че суфизмът и шиизмът произлизат от сунитския ислям.[2] Това схващане е отчасти заради осланянето на силно идеологически източници, приети погрешно като надеждна историография; и отчасти заради влиянието на сунитското население, което е мнозинството отмюсюлманите. И двете течения, сунизмът и шиизмът, произтичат от няколко века на конкуренция между идеологиите. Всяка от двете секти е използвала другата, за да затвърди допълнително собствените си идентичност и доктрини.[3]

Първите четирима халифи са известни сред сунитите като Рашидуни или „Праведните“: сунитите признават Абу Бакр като първи, Умар като втори, Усман като трети и Али като четвърти.[4] В различни периоди, сунитите признават различни владетели като халифи, въпреки че не включват никой от тях към „Праведните“ (или Рашидун) след убийството на Али; това не се случва дори до края на халифата, прекратен конституционно в Турция на 3 март 1924 г.

Преход от халифат към династична монархия на Бану УмаяРедактиране

Предпоставките за преминаване от халифата към монархия, както се опасява вторият халиф Умар, се появяват още при третия халиф Усман. Усман назначава много хора от клана си Бану Умая, включително Марван и Уалид бин Укба на важни управленски позиции; това е и основната причина за сътресенията, довели до неговото убийство и последвалите борби по времето на Али и бунт от Муавия, друг роднина на Усман.

Това в крайна сметка води до установяването на династията на Бану Умая, след като Хусейн, по-малкият син на Али от Фатима, e убит в битката при Кербала. Бану Умая са „елитното“ меканското племе, които яростно се противопоставят на Мохамед под ръководството на Абу Суфян, бащата на Муавия, чак до завладяването на Мека от Мохамед. Възходът на Бану Умая и техният непотизъм заменят егалитарното общество, образувано в резултат на революцията на Мохамед, с разделено по икономически признак общество. По думите на Ел-Хибри, това става чрез „използването на приходи от религиозна благотворителност (zakāt) за субсидиране на семейни интереси, което Усман оправдава като „ал-сила“ (благочестивата синовна подкрепа)“.[5][6][7]

По време на краткото си управление след Усман, Али поддържа строг начин на живот и всячески опитва да върне егалитарната система и върховенството на закона над владетеля, идеализирани от Мохамед. Обаче Али се сблъсква с продължителна опозиция и войни: от Айша-Талха-Зубайр, от Муавия и накрая от хариджитите.

След като бива убит, неговите последователи избрат за наследник Хасан ибн Али, неговия по-голям син от Фатима. Хасан, обаче, скоро подписва договор с Муавия, като се отказва от властта в негова полза, с условие единият от двамата, които надживее другия, да бъде халифът и че този халиф няма да назначи наследник, а ще остави избора на обществото. Впоследствие Хасан е отровен и умира, а Муавия постига неоспорима власт. Нарушавайки договора си с Хасан, той номинира сина си Язид за наследник.

След смъртта на Муавия Язид изисква вярност от Хусейн (по-малкия брат на Хасан, син на Али и внук на Мохамед), но получава категоричен отказ. Керванът му бива отцепен от армията на Язид в Кербала и е убит с всичките си мъже спътници – общо 72 души, в еднодневна битка. След тази битка Язид се утвърждава като суверен, въпреки че след смъртта му избухва голямо въстание срещу династията му и заради клането на Кербала, но Бану Умая успява бързо да потисне въстанието и управлява мюсюлманския свят. Краят на властта им идва, когато Бану Абас ги сваля от власт. [8][9][10][11]

Халифат и монархия при династията на Бану АбасРедактиране

След смъртта на Бану Абас се оформя следваща династична монархия под името на халифата от 750 г. Този период се счита за важен при формирането на сунитския ислям. Тогава творят основателите на четирите школи, а именно Абу Ханифа, Малик ибн Анас, Шафии и Ахмад бин Ханбал. Друг техен съвременник е Джафар ал Садик, който разработва доктрината за имамата, основата на шиитската религиозна школа.

Тогава не съществува ясно приета формула за наследственост в абасидския халифат. Двама или трима сина или други роднини на умиращия халиф се явяват като кандидати за трона, всеки със собствена група привърженици. Най-мощната група печели и очаква благосклонността на халифа, когото подкрепят за възкачване на трона. Тази династия завършва със смъртта на халифа ал-Мамун през 833 г., когато започва периодът на турско господство.[12]

Сунитският ислям през 20-ти и 21-ви векРедактиране

Падането на Османската империя, най-голямата сунитска империя в продължение на шест века, в края на Първата световна война, е и краят на халифата.

Южна АзияРедактиране

Това води до сунитски вълнения на други места, включително движението Хилафат в Индия, което след независимостта от Великобритания е разделено на доминиран от сунитите Пакистан и светска Индия. Пакистан, най-гъсто населената сунитска държава при създаването си, по-късно се разделя на Пакистан и Бангладеш .

Западна АзияРедактиране

Друг резултат е появата на Саудитска Арабия, династична абсолютна монархия, която подкрепя реформистките доктрини на Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, от чието име идва уахабитското движение.[13][14][15][16] Следва значително нарастване на влиянието на уахабитските, салафийските, ислямистките и джихадистки движения, които се връщат към доктрините на ханбалийския теолог Таки Ал-Дин Ибн Таймия (1263 – 1328 г. или 661 – 728 г. по ислямския календар), който от своя страна следва традициите на сунитския имам Ахмад ибн Ханбал.

Централна АзияРедактиране

Действия на различни държави по време на Студената война водят до радикализацията на афганистанските бежанци в Пакистан, които се борят срещу комунистическия режим, който от своя страна е подкрепян от войските на СССР. Това води до зараждане на движението на талибаните. След падането на комунистическия режим в Афганистан и последвалата гражданска война, талибаните печелят властта от различните муджахидински фракции в Афганистан и формират правителство под ръководството на Мохамед Омар. Към него се обръщат като емир на вярващите, обръщение ползвано за халифите. Пакистан и Саудитска Арабия признават талибанския режим до атентатите от 11 септември, организирани от Осама бин Ладен, саудитски гражданин по рождение и приет от талибаните. Това води до войната срещу терора, в началото най-вече срещу талибаните.[17][18][19]

В края на 20-ти и началото на 21-ви векРедактиране

Събитията от 20-ти век водят до намаляване на влиянието на сунитските елити, а с това и до негодувание сред някои сунитски общности: в Леванта, Месопотамия, Балканите, Северен Кавказ и Индийския субконтинент.[20]

Групировка ИДИЛ, радикално крило от салафитски джихадисти, насилствено опитват да възстановят сунитския халифат. Техният лидер, Абу Бакр ал Багдади. е известен сред своите последователи като халиф и Амир-ал-му'минийн, или „Командир на правоверните“.[21] Обаче много мюсюлмани навсякъде по света са против джихада; например, почти 2% от мюсюлманското население в Лондон излиза на протест срещу ИДИЛ.[22][23]

Следвайки пуританския подход на Ибн Катир, много съвременни екзегетични трактати (като на Мохамед Рашид Рида) омаловажават значението на смятаните за чужди библейски източници (исра'илийат). Този позиция се различава от по-старите мюсюлмански традиции. Половината от арабските коментари отхвърлят исра'илийат напълно, докато турските екзегетични трактати го отхвърлят само частично. Въпреки това, повечето неарабски коментатори ги смятат за безполезни или неприложиминеясно? ].[24] Не е доказана пряка връзка с израелско-палестинския конфликт. Остава неясно дали отказът на исра'илийата е мотивиран от политически причини или само от философски размисли.[24]

Друга посока на нови трактати са предполагаеми чудеса на науката, открити в Корана. С други думи, смята се, че коранът съдържа знания, невъзможни за автор от 7-ми. Някои учени, като от университета Ал-Азхар, отхвърлят този подход, защото коранът е религиозен текст, а не научен; в търсенето на научна истина в корана те виждат риск конкретно научно твърдение да бъде отхвърлено и с това корана да се изтълкува като съдържащ лъжи.[25]

Съвременните тенденции на ислямската интерпретация обикновено се разглеждат като приспособяване към съвременната аудитория. Тези тенденции вероятно също търсят пречистване на исляма от предполагаема умишлена поквара, внесени през вековете в исляма с цел подкопаване на неговото послание.[24]

ЮриспруденцияРедактиране

Правни школиРедактиране

Има много традиционни школи в областта на шериата (ислямското право), често наричани мазхаби (правни школи). Тези традиции отразяват различни гледни точки към някои закони и задължения. Докато една школа може да разглежда определено действие като религиозно задължение, друга може да го намира за незадължително. Тези школи *не* се считат за отделни секти; а по-скоро представляват различни гледни точки по въпроси извън ядрото на ислямската вяра. Различните историци очертават школите различни, в зависимост от основните принципи на школите.

Някои учени виждат сунитския ислям в две групи: Ахл ал-Ра'йи (на арабски: أهل الرأي‎) или „хора на разума“ с акцент върху научната преценка и дискурс; и Ахл ал-Хадит (на арабски: أَهْل الحَدِيث) или „хора на традициите“ с акцент върху ограничаването на юридическата мисъл до това, което се намира в писанията.[26] Ибн Халдун дефинира три вида сунитски школи: ханафистка, представляваща разума; на захирите (на арабски: ظاهري‎), представляваща традицията; и по-широката междинна школа на шафиите, маликитите и ханбалите.[27][28]

През Средновековието, султанатът на мамелюците в Египет приема само следните сунитски школи: ханафи, малики, шафии и ханбали, но не и захири.[29] По-късно Османската империя потвърждава официалния статут на четири школи, като реакция срещу шиитския характер на техния идеологически и политически съперник, персийските Сефевиди.[30] В съвременната епоха бившият министър-председател на Судан Ал-Садик ал-Махди, както и посланието на Аман от краля Абдула II на Йордания, признават захирите и така броят на сунитските училища е пет.[31][32]

Разлики между школитеРедактиране

Тълкуването на ислямското право чрез извеждане на конкретни правила – като например как да се молим – е известно като ислямска юриспруденция. Всяка правна школа следва своя традиция на тълкуване. Тъй като тези школи представляват ясно формулирани методологии за тълкуване на ислямското право, всяка методологиите не се променя особено с времето. Докато конфликтът между школите често е преминавал към насилствен в миналото,[33] всяка от четирите сунитски школи признава валидността на другите и взаимодейства в правния дебат през вековете.[34][35]

 
В Голямата джамия в Кайруан (известна също като джамията на Укба) в Кайруан, Тунис, е важен център на ислямското обучение от 9-ти-11-ти век с акцент върху мазхабата на Малики.[36]

ИзточнициРедактиране

  1. Горчевски, Андреас. Как покълна омразата в мюсюлманския свят. // Deutsche Welle. 9 януари 2016. Посетен на 8 януари 2020.
  2. Hughes, Aaron. Muslim Identities: An Introduction to Islam. 2013. ISBN 978-0-231-53192-4. с. 115. It is a mistake to assume, as is frequently done, that Sunni Islam emerged as normative from the chaotic period following Muhammad's death and that the other two movements simply developed out of it. This assumption is based in... the taking of later and often highly ideological sources as accurate historical portrayals – and in part on the fact that the overwhelming majority of Muslims throughout the world follows now what emerged as Sunni Islam in the early period.
  3. Hughes, Aaron. Muslim Identities: An Introduction to Islam. 2013. ISBN 978-0-231-53192-4. с. 116. Each of these sectarian movements... used the other to define itself more clearly and in the process to articulate its doctrinal contents and rituals.
  4. Tore Kjeilen. Lexic Orient.com. // Посетен на 2011-06-05.
  5. El-Hibri, Tayeb. Parable and Politics in Early Islamic History:The Rashidun Caliphs. New York Chichester West Sussex, A Columbia University Press, October 22, 2010. ISBN 978-0-231-52165-9. с. 526 (kindle).
  6. Maududi, Abul A'la. Khilafat o Malookiat. Lahore, Pakistan, Adara Tarjuman-ul-Quran (Private) Ltd, Urdu Bazar, Lahore, Pakistan, July 2000. с. 105 – 153.
  7. Hazleton, Lesley. After the Prophet:The Epic Story of Shia-Sunni Split in Islam. New York, London, Toronto, Sydney, Auckland, Anchor (Doubleday), 4 September 2009. ISBN 978-0385523936. с. 193 (kindle).
  8. Irving, Washington. Lives of the Successors of Mahomet. Sunnyside, W. Clowes, 1859. ISBN 978-1273126963. с. 163 – 218.
  9. Nadvi, Syed Abul Hasan Ali. Al-Murtaza. Karachi Pakistan, Majlis-e-Nashriyat-e-Islam. с. 218 – 382.
  10. Maududi, Abul A'la. Khilafat o Malookiat. Lahore, Pakistan, Adara Tarjuman-ul-Quran (Private) Ltd, Urdu Bazar, Lahore, Pakistan, July 2000. с. 90.
  11. Jafri, Syed Husain Mohammad. The Origins and Early Development of Shi'a Islam (Millennium (Series)) (The Millennium (Series).). Karachi, Pakistan, Oxford University Press (First Published By Longman Group Ltd and Librairie du Liban 1979), 976. ISBN 9780195793871. с. 108 – 109.
  12. Kennedy, Hugh. The Early Abbasid Caliphate: A Political History (Routledge Revivals) 1st Edition. Oxon, Routledge, 2016. ISBN 978-1138953215. с. 15 – 16.
  13. Gail Minault, The Khilafat Movement: Religious Symbolism and Political Mobilization in India (1982).
  14. Rogan, Eugene. The Fall of the Ottomans. UK, Penguin UK, 26 February 2015. ISBN 9780141968704.
  15. Ian Harris, Stuart Mews, Paul Morris. Contemporary Religions: A World Guide. 1992. ISBN 978-0-582-08695-1. с. 369.
  16. Bowen, Wayne H.. The History of Saudi Arabia. 2007. ISBN 978-0-313-34012-3.
  17. Hitti, Philip K.. History of The Arabs. Tenth. Macmillan Education, 1970. ISBN 978-0333098714. с. 689 – 741.
  18. Kepel, Gilles. Jihad: The Trail of Political Islam. 2003. ISBN 978-1-84511-257-8.
  19. Wiktorowicz, Quintan. A Genealogy of Radical Islam. // Studies in Conflict & Terrorism 28 (2). 2005. DOI:10.1080/10576100590905057. с. 83.
  20. Minahan, James. Encyclopedia of the Stateless Nations. 2002. с. 547.
  21. Profile: Abu Bakr al-Baghdadi. // BBC News. 15 May 2015.
  22. Adam, Smith. Thousands of Muslims protest against isis and terrorism in London. // Metro News. London, 2 October 2017. Посетен на 5 January 2018.
  23. Da Silva, Chantel. Cologne rally: As many as 10,000 Muslims to protest Islamic extremism. // Independent. Cologne, 16 June 2017. Посетен на 5 January 2018.
  24. а б в Johanna Pink (2010). Sunnitischer Tafsīr in der modernen islamischen Welt: Akademische Traditionen, Popularisierung und nationalstaatliche Interessen. Brill, ISBN 9789004185920, pp. 114 – 116.
  25. Johanna Pink (2010). Sunnitischer Tafsīr in der modernen islamischen Welt: Akademische Traditionen, Popularisierung und nationalstaatliche Interessen. Brill, ISBN 9789004185920, pp. 120 – 121.
  26. Murtada Mutahhari. The Role of Ijtihad in Legislation. // Al-Islam.org.
  27. Meinhaj Hussain, A New Medina, The Legal System, Grande Strategy, January 5th, 2012
  28. Ignác Goldziher, The Zahiris, p. 5. Trns. Wolfgang Behn, intro. Camilla Adang. Volume three of Brill Classics in Islam. Leiden: Brill Publishers, 2008. ISBN 9789004162419
  29. {{{article}}}. // {{{encyclopedia}}}.
  30. Chibli Mallat, Introduction to Middle Eastern Law, p. 116. Oxford: Oxford University Press, 2007. ISBN 978-0-19-923049-5
  31. Hassan Ahmed Ibrahim, "An Overview of al-Sadiq al-Madhi's Islamic Discourse". Taken from The Blackwell Companion to Contemporary Islamic Thought, p. 172. Ed. Ibrahim Abu-Rabi'. Hoboken: Wiley-Blackwell, 2008. ISBN 978-1-4051-7848-8
  32. AmmanMessage.com – The Official Site. // Посетен на 2013-09-13.
  33. Chibli Mallat, Introduction to Middle Eastern Law, p. 116. Oxford: Oxford University Press, 2007. ISBN 978-0-19-923049-5
  34. Rabb, Intisar A.. Fiqh. // John L. Esposito. The Oxford Encyclopedia of the Islamic World. Oxford, Oxford University Press, 2009. ISBN 9780195305135. DOI:10.1093/acref/9780195305135.001.0001.
  35. Hussin, Iza. Sunni Schools of Jurisprudence. // Emad El-Din Shahin. The Oxford Encyclopedia of Islam and Politics. Oxford University Press, 2014. ISBN 9780199739356. DOI:10.1093/acref:oiso/9780199739356.001.0001.
  36. Wilfrid Scawen Blunt and Riad Nourallah, The future of Islam, Routledge, 2002, page 199