Съждение

В традиционната логика, съждението или пропозицията е мисъл, утвърждаваща или отричаща признак на предмет. В съждението се разкрива част характера на един предмет (в традиционната логика тук се говори за "съдържание на едно понятие"), по отношение на което се утвърждава или отрича дадено свойство (в традиционната логике тук се говори за даден признак и съотв. за второ понятие). Езикова форма на съждението е изречението.

Съждението е свързване най-малко на две понятия. Понятието, на което се приписва признак, се нарича субект, а понятието, което се приписва като признак, се нарича предикат и се бележи с P.

В съвременната логика не се говори толкова за съждения, колкото за "пропозиции" (вж. по-долу), "изказвания" ("съобщителни изречения"), "твърдения" или просто "изречения". Когато думата "пропозиция" не се употребява като синоним на "изказване", "твърдение" или "съобщително изречение", с нея се има предвид "значението" на едно съобщително изречение или, по-общо, дескриптивното ядно или съдържание (локуцията) във всеки речеви акт (въпрос, твърдение, заповед, молба, обещание и т.н.), които съдържат описание на определено положение на нещата.

Прости съждения

• Аналитични – анализ чрез зрението
• Синтактични – анализ чрез опит (напр. докосване, вкусване, помирисване)
• Утвърдителни – утвърждаване на признак на даден предмет
• Отрицателни – отричане на признак на даден предмет
• Единични – съждение за един обект
• Общи – съждение за цял клас от обекти
• Частни

Общите, частните, утвърдителните и отрицателните съждения не се мислят като разделени, а се използват в следните четири комбинации:

• Общоутвърждаващи (A)
• Общоотрицателни (E)
• Частноутвърждаващи (I)
• Частноотрицателни (O)

Взаимоотношенията по истинност между тези съждения се изучават от византийския логик Псел, който разполага съжденията в ъглите на квадрат, в който общоутвърждаващото съждение се бележи с А, общоотрицателното с Е, частноутвърждаващото с I, а частноотрицателното с О.

Терминология

Терминът пропозиция (от лат. propositio – „тема“, „представа“, „предложение“ – през анг. proposition) се отнася както до (а) „съдържанието“ или „значението“ на едно съобщително изречение като семантична величина, така и, в по-старата терминология, до (б) самото съобщително изречение като езикова единица (като изреченски идеален тип на поредица от звуци или писмени знаци). Пропозициите има ствойството да бъдат истини или неистини (И/Н, 1/0). Затова са наричани също „носители на стойности по истинност“. В този смисъл терминът пропозиция се използва синонимно с термини като „твърдение“ (анг. assertion, нем. Behauptung), „изказване“ (анг. statement, нем. Aussage), а в учебниците по традиционна логика – „съждение“ (анг. judgement, нем. Urteil). В по-стари български учебници се среща и преводът „положение“ (това обаче звучи вече анахронично).

Латинският логически термин „propositio“ е въведен най-напред като превод на Аристотеловия термин „πρότασις“ по начина, по който Аристотел го дефинира в началото на Първа аналитика в по-широкия смисъл на ‘изказване’, макар че дефиницията се появява в контекста на говоренето за предпоставки на умозаключенията (силогизмите). Този превод идва най-вероятно от Апулей през II век сл.Хр. и е възприет в традицията на Боеций. Това слага началото на дългата и продължаваща до днес история на термина „пропозиция“. Едва по-късно, през ХII век, под влияние на арабската интерпретация, се появява и латинският превод на „πρότασις“ като „praemissa“ в тесния смисъл на ‘предпоставка’, докато propositio остава в употреба в общия смисъл като синоним на изказване (enuntiatio), съждение (iudicium) или изречение (sententia).