Уикипедия

Теория за прелъстяването

Теорията за прелъстяването е хипотеза от средата на 90-те години на XIX век от Зигмунд Фройд, която постулира че дава решение на проблема за основите на хистерията и обсесивните неврози. Според теорията потиснат спомен от сексуално насилие в ранно детство или травматично преживяване са същностната предпоставка за хистерични и обсесивни симптоми, в добавка с активно сексуално преживяване до навършване на 8 години за последните.[1]

В традиционното описание на развитието в теорията за прелъстяването, Фройд отначало мисли, че пациентите му свързват повече или по-малко реални истории на сексуално малтретиране и че сексуалното насилие е отговорно за много от неврозите и други здравословни проблеми на пациентите му.[2] След няколко години Фройд изоставя теорията си, заключавайки че спомените за сексуално насилие всъщност са фантазии на пациентите му.[3]

Алтернативно описание, което идва на преден план в начетеността на Фройд поставя ударение върху това че теорията, както е постулирана от Фройд, обяснява хистерията и обсесивните неврози като резултат от „несъзнателни“ спомени за сексуално насилие в детството.[4] В трите публикации за теорията за прелъстяването, издадени през 1896 Фройд твърди, че с всички тогавашни пациенти е способен да разкрие такова насилие, най-вече станало под 4-годишна възраст.[5] Тези публикации показват, че пациентите не свързват историите за сексуално насилие спрямо тях в ранното детство; по-скоро Фройд използва аналитичната интерпретация на симптомите и асоциациите на пациентите и оказвайки натист върху пациента, в опит да доведе до „възпроизвеждане“ на дълбоко потиснати спомени.[6] Макар да съобщава, че успява да постигне тази цел, той също така казва, че пациентите остават неубедени че реално са преживели това че са били насилвани в детството си. [7] Съобщенията на Фройд за епизодите от теорията за прелъстяването преминават през серия от промени през годините, кулминирайки в традиционна история, основана на последното описание в „Нови уводни лекции в психоанализата“.[8]

Източници редактиране

  1. ↑ Masson (ed.) (1985), p. 187; Jones, E. (1953). Sigmund Freud: Life and Work. Volume 1. London: Hogarth Press, p. 289; Clark, R. W. (1980). Freud: The Man and the Cause. Jonathan Cape, p. 156.
  2. ↑ Jahoda, M. (1977). Freud and the Dilemmas of Psychology. London: Hogarth Press, p. 28; Clark (1980), p. 156; Gay, P. (1988). Freud: A Life for Our Time, Norton, pp. 92 – 94.
  3. ↑ Jahoda (1977), p. 28; Gay (1988), p. 96.
  4. ↑ Masson (ed.) (1985), pp. 141, 144; Garcia, E. E. (1987). Freud's Seduction Theory. The Psychological Study of the Child, Vol. 42. Yale University Press, pp. 443 – 468; Schimek, J. G. (1987). Fact and Fantasy in the Seduction Theory: a Historical Review. Journal of the American Psychoanalytic Association, xxxv: 937 – 65; Israëls, H. and Schatzman, M. (1993). The Seduction Theory. History of Psychiatry, iv: 23 – 59; McCullough, M.L. (2001). Freud's seduction theory and its rehabilitation: A saga of one mistake after another. Review of General Psychology, vol. 5, no. 1: 3 – 22.
  5. ↑ Masson (1984), pp. 276, 281; Garcia (1987); Schimek (1987); Israëls & Schatzman (1993); Salyard, A. (1994), On Not Knowing What You Know: Object-coercive Doubting and Freud's Announcement of the Seduction Theory, Psychoanalytic Review, 81(4), pp. 659 – 676.
  6. ↑ Schimek (1987); Smith, D. L. (1991). Hidden Conversations: An Introduction to Communicative Psychoanalysis, Routledge, pp. 9 – 10; Toews, J.E. (1991). Historicizing Psychoanalysis: Freud in His Time and for Our Time, Journal of Modern History, vol. 63 (pp. 504 – 545), p. 510, n.12; McNally, R.J. (2003), Remembering Trauma, Harvard University Press, pp. 159 – 169.
  7. ↑ Masson (1984), p. 273; Paul, R. A. (1985). Freud and the Seduction Theory: A Critical Examination of Masson's "The Assault on „Truth“, Journal of Psychoanalytic Anthropology, vol. 8, pp. 161 – 187; Garcia (1987); Schimek, (1987); Eissler, (2001), pp. 114 – 116.
  8. ↑ Schimek, (1987); Israëls & Schatzman (1993); Salyard, A. (1994); Esterson, A. (2001).

По-нататъшно четене редактиране

  • Cioffi, F. (1998 [1973]. Was Freud a liar? Freud and the Question of Pseudoscience. Chicago: Open Court, pp. 199 – 204.
  • Kurt Eissler, Freud and the seduction theory: A brief love affair, New York: International Universities Press, 2001
  • Robert Fliess, Symbol, Dream and Psychosis: Volume III Psychoanalytic Series, 1973
  • Esterson, A. (1998). Jeffrey Masson and Freud’s seduction theory: a new fable based on old myths. History of the Human Sciences, 11 (1), pp. 1 – 21.
  • Esterson, A. (2001). The mythologizing of psychoanalytic history: deception and self deception in Freud’s accounts of the seduction theory episode. History of Psychiatry, Vol. 12 (3), pp. 329 – 352 Архив на оригинала от 2008-08-28 в Wayback Machine..
  • Esterson, A. (2002). The myth of Freud’s ostracism by the medical community in 1896 – 1905: Jeffrey Masson’s assault on truth. History of Psychology, 5 (2), pp. 115 – 134 Архив на оригинала от 2008-08-28 в Wayback Machine..
  • Freud, S. (1896a). Heredity and the aetiology of the neuroses. Standard Edition Vol. 3, 143 – 156.
  • Freud, S. (1896b). Further remarks on the neuro-psychoses of defence. Standard Edition Vol. 3, 162 – 185.
  • Freud, S. (1896c). The aetiology of hysteria. Standard Edition, Vol. 3, 191 – 221.
  • Israëls, H. and Schatzman, M. (1993) The Seduction Theory. History of Psychiatry, iv: 23 – 59.
  • Masson, J. M. (1984). The Assault on Truth: Freud's Suppression of the Seduction Theory. New York: Farrar, Straus and Giroux.
  • Masson, J. M. (editor) (1985). The Complete Letters of Sigmund Freud to Wilhelm Fliess 1887 – 1904. ed. and trans. J. M. Masson. Cambridge, MA: Harvard University Press.
  • Schimek, J. G. (1987). Fact and Fantasy in the Seduction Theory: a Historical Review. Journal of the American Psychoanalytic Association, xxxv: 937 – 65.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Теория_за_прелъстяването&oldid=10992357“.