Тодор Радев

български генерал

Тодор Димитров Радев е български военен деец, генерал-майор и политик.

Тодор Радев
български генерал
Тодор Радев.jpg

Звание Генерал-майор
Години на служба 1900 – 1935
Служи на Държавно знаме на България България
Командвания 5-a пехотна дивизия
18 пехотна дружина
2-a пехотна дивизия
Битки/войни Балканска война
Първа световна война
Междусъюзническа война
Награди Вижте по-долу
Образование Национален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
3 ноември 1957 г. (70 г.)
София, България България

БиографияРедактиране

Роден е на 27 февруари 1887 година в Дупница, в семейството на опълченеца Димитър Радев, участвал в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението Д. Радев е кмет на Дупница, депутат в няколко народни събрания.

Тодор Радев завършва Военното училище в София през 1906 година, а през 1915 година – и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия. От 1906 година е подпоручик и служи в 7 артилерийски полк в Самоков. На 22 септември 1909 година е произведен в чин поручик. Служи във 2-ри планински артилерийски полк.

Участва в Балканската война (1912 – 1913) като командир на батарея в Македоно-одринското опълчение. На 8 август 1913 година е повишен в чин капитан. Същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 2-ри клас.

В Първата световна война служи в щаба на Планинската дивизия, в щаба на 2-ра пехотна тракийска дивизия и в Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия. От 30 май 1917 година е майор и същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен, 1-ви клас и германски „Железен кръст“ II степен. През 1918 е награден с австрийски кръст да военни заслуги, III степен.

В периода 1922 – 1928 година е преподавател във Военното училище, а след това – началник на отделение в Щаба на армията. От 1920 година е подполковник, а от 1926 г. – полковник. Същата година е назначен за преподавател във Военното училще. През 20те години Радев, заедно с поручик Тома Прендов е офицер за връзка между генерал-майор Иван Вълков и Тодор Александров[1]. В периода 1927 – 1929 г. е началник на Военната академия в София[2].

В 1930 година Тодор Радев е началник на Школата за запасни офицери, а през 1931 – 1932 е военен аташе в Берлин, Букурещ и Лондон. През 1932 година е началник на Търновския гарнизон, началник на артилерийския отдел в щаба на 4-та военно-инспекционна област и началник на 5 пехотна дунавска дивизия. Назначен е за командир на 18 пехотна етърска дружина (16 юни 1932 – 26 май 1934), а на 26 август 1934 година е произведен в чин генерал-майор. За кратко през 1934 година е командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия, след което е началник на 2-ра военно-инспекционна област. През 1935 година е офицер за поръчки към Кабинета на военния министър. Награден е с полски орден „Полония реститута“ и в края на годината е уволнен от армията.

Васил Бойдев, който работи заедно с Тодор Радев, го определя в спомените си като

... културен, тактичен, самостоятелен и волеви началник, един от редките в нашата армия.[3]

Политическа дейностРедактиране

Участието на Тодор Радев в политическия живот на България е свързано с членството му във Военния съюз. Макар че не е член на Централното управление на Съюза, Т. Радев е един от активните дейци на неговото умерено течение. След разрива между Политическия кръг „Звено“ и Военния съюз, при съставянето на кабинета на генерал Пенчо Златев (22 януари 1935 – 21.04.1935) генерал Радев поема поста министър на народното просвещение. Този пост той запазва и в правителството на Андрей Тошев (21 април 1935 – 23 ноември 1935). По негово решение през 1935 година в Дупница е създаден Учителския институт „Св. Иван Рилски“.

В запасРедактиране

След уволнението си от армията Тодор Радев се отдава на стопанска дейност. През 1942 – 1944 година е ръководител на тютюневата фирма АД „Златолист“, работи в Дупница и Кавала, Егейска Македония.

Председател е на Българо-японското дружество, с подпредседател инженер Иван Иванов.

След Деветосептемврийския преврат многократно е подлаган на репресии. Подведен е под отговорност от т.нар. Народен съд през 1945 година, но е освободен. По-късно е интерниран в Дулово, а през 1949 – 1955 година – в Луковит.

Генерал-майор Тодор Радев умира в мизерия на 3 ноември 1957 година в София.

През 1998 година Тодор Радев е избран посмъртно за почетен гражданин на Дупница.[4]

Военни званияРедактиране

НаградиРедактиране

  • Военен орден „За храброст“ IV степен, 2 клас (1913)
  • Военен орден „За храброст“ IV степен, 1 клас (1917)

ЧуждестранниРедактиране

  • Орден „Железен кръст“ II степен, Германска империя (1917)
  • Орден „Кръст за военна заслуга“ III степен, Австро-Унгария (1918)
  • Орден „Полония реститута“, Полша (1935)

СъчиненияРедактиране

  • Службата на генералния щаб, София 1927, 500 с.
  • Санитарната служба във военно време, София 1930, 155 с.

БележкиРедактиране

  1. Александров, В. „България и тайната война: Австро-унгарското и германското разузнаване в България 1914 – 1944“, София, 1992, Университетско издателство Св. Климент Охридски, стр. 81
  2. Петров, Т. и Станчев, Т. 105 години Военна академия „Георги Стойков Раковски“. Военна академия „Георги Стойков Раковски“, 2017, с. 43
  3. Бойдев, Васил. От поручик до генерал. Спомени, София 2012, с. 62.
  4. История на Дупница и Дупнишко. София, Македонски научен институт, 2015. с. 590.

ИзточнициРедактиране

  • Хаджийски, И. – „Генерал Тодор Радев“, Военноисторически сборник, 1/1998, с. 71 – 77
  • Пулова, Н., Пулов, Й. – „18 пехотен Етърски на Н.В. цар Фердинанд I полк в дати и събития 1889 – 1944“, Велико Търново, 1997, Издателство „ПИК“
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.