Уикипедия:Езотеризъм/Розенкройцерите
РОЗЕНКРОЙЦЕРИТЕ
Copyright (c) 2004 Милен Русков, автор Статията може да се ползва/променя/публикува при условията на Лиценза за свободна документация на ГНУ и изричното споменаване на автора и източника. Източник : "Джобна енциклопедия на мистериите", Издател : Жанет - 45, ISBN 9544911766
Когато настъпил новият ХVII век, това било време на големи миленаристки очаквания – очаквания, че настъпва новата епоха на хилядолетното Божие царство, Третото царство, както го наричали последователите на Йоахим Флорски, царството на Св. Дух. Същевременно се възлагали големи надежди на науката. И не без основания – през 1604 Йоханес Кеплер открил нова звезда в т. нар. “огнен тригонал”, съставен от съзвездията Овен, Лъв и Стрелец, и публикувал откритието си през 1606 под заглавието “Stella Nova”. В Германия, където миленаристките настроения били особено силни, това било прието като знак, че настъпва времето за нова голяма реформация.
През 1614 в германския град Касел излязла книга, съдържаща 3 произведения – “Всеобща и генерална реформация на целия голям свят”, “Фама Фратернитатис” (т.е. “Известие на братството”) и “Кратък отговор на господин Хазелмайер”. Авторът не е посочен, но първият текст е превод на част от “Новини от Парнас”, сатира на италианеца Траяно Бокалини (1556 – 1613), пребит впрочем с тояги предишната година, в която се разказва как Аполон свикал в Делфи 7те гръцки мъдреци, заедно с Катон и Сенека, чийто съвет трябвало да реши как човекът да бъде спасен от нещастното положение, в което се намира. Талес предложил в гърдите на всеки да се пробие дупка и да се постави там стъкло, през което да се виждат лицемерието и пороците, и така да бъдат те отстранени от света. Солон предложил собствеността да се раздели поравно между всички. Хилон иска да бъдат премахнати от света златото и среброто, ужасни метали, виновни за много злини на човечеството. Клеовул обаче ги защитава и предлага вместо тях да бъде иззето желязото, за да не могат хората да водят войни. Биас предлага да бъде преустановен всякакъв контакт между нациите, като се разрушат мостовете, планините бъдат направени непроходими, а корабоплаването бъде напълно забранено. Препоръката на Катон е да бъдат премахнати жените, като Бог изпрати нов потоп – който обаче да погълне само тях, - а след това нареди нещата така, че мъжете да могат да се възпроизвеждат сами.
“На това предложение – пише Томас де Куинси в “Изследване на произхода на розенкройцерите и масоните”, публикувано в “London Magazine” от февруари до юни 1824 – цялата компания отговорила с най-голямо неудоволствие и го сметнала за толкова отвратително, че всички единодушно се проснали на земята и замолили Бог “милостиво да благоволи да запази прекрасната раса на жените” (какъв абсурд!) (бележката е на Де Куинси!) “и да спаси света от втори потоп”. Накрая се наложило предложението на Сенека; което било това – от членовете на всички съсловия да се състави едно общество, чиято цел да е общото благополучие на хората, и тази цел да бъде преследвана в строга тайна.” Второто произведение, “Фама Фратернитатис”, провъзгласява съществуването на такова общество и разказва за неговия произход.
“За постигането на генерална реформация – разказва “Фама” – отдавна интензивно работи дълбокият, духовно издигнат и осенен свише отец брат К.Р., един германец, глава и основоположник на нашето братство. Като петгодишен той поради бедност (а също така като дете на благородни родители) бил даден в манастир… По негово горещо настояване и молба още в ранна младежка възраст той бил прикрепен към един брат, който се бил отправил за Божи гроб. Въпреки че този брат умрял в Кипър… нашият брат К.Р…. продължил нататък с кораб за Дамаск, възнамерявайки от там да посети Йерусалим.”
По това време Кристиян Розенкройц (който никъде във “Фама” не е назован с цялото си име, а е обозначаван само със съкращението К.Р.) бил на 16 години. През следващите 3 години той посетил, освен Дамаск, също Египет и Дамкар в Арабия и бил посветен в множество тайни знания. Оттам той отишъл в Мароко, в град Фес, чието име според атласа на Меркатор (1512-94) значи “от злато”. Смятало се, че във Фес живеят много алхимици и адепти на тайните науки, освен че имало арабски университет още от 793 г. След като прекарал още няколко години в този град, където узнал тайната на Философския камък и трансмутацията, или превръщението, на всички метали в злато, К.Р. се върнал в Европа, обзет от ентусиазма да посвети европейските учени в знанието, което бил натрупал при пътуванията си из арабския свят. Те обаче отговорили с пренебрежение и присмех, затова след връщането си в Германия К.Р., заедно с още 3ма души, основал таен орден (по-късно учениците му нараснали на осем). Така възникнал Орденът на кръста на розата (по името на основателя му Rosenkreuz, обединяващо тези два символа), чиито членове трябвало да лекуват безплатно болните, да обикалят света, за да трупат и разпространяват знания, и ежегодно да докладват в построения от Розенкройц Дом на Св. Дух какво са направили през годината; освен това те трябвало да се обличат незабележимо, да използват кръста на розата като свой знак (той представлява кръст, в чиято среда има разтворен розов цвят), да си намерят заместник, който да продължи делото им в случай на болест или смърт, и, разбира се, да пазят всичко това в тайна.
К.Р. живял 106 години (до 1484), а 120 години след смъртта му била открита неговата гробница, която се намирала зад таен вход в Дома на Св. Дух. (Това станало случайно, при ремонт на сградата.) Гробницата представлявала седмоъгълник, всяка от чиито стени била 5 стъпки дълга и 8 висока, а в средата й имало кръгъл олтар и на него – медна плочка, на която пишело: “Тази гробница, един компендиум на света, аз си направих още приживе.” В центъра на тази плочка имало 4 фигури, около които в кръг се разгръщал следният надпис: “Празният ярем на закона стана излишен. Свободата на Евангелието. Неопетненото величие на Бог.” Под олтара братята видели бронзова плоча и когато я повдигнали, намерили отдолу неразложеното тяло на Розенкройц, чиято дясна ръка държала един пергамент, книгата “Т” (“Testamentum”). В гробницата били открити също една автобиография (“Vita”), едно “Напътствие на основателя”, както и “Vocabularium”-ът на Парацелс. Цялата гробница била осветена от изкуствено слънце и, бидейки “компендиум на света”, съдържала най-различни неща – огледала, свирещи музикални кутии, малки камбанки, газени лампи и пр. В края на книгата “Т” бил намерен надпис, оставен от 8те първоначални ученика на Розенкройц, в който те засвидетелстват, че присъствали на смъртта и погребението на учителя си, а също така това, че са от протестантско вероизповедание – въпреки че смъртта на Розенкройц предхожда с 33 години възникването на протестантството през 1517, когато една нощ Мартин Лутер заковал на вратата на църквата във Витенберг своите 96 тезиса против папата.
През 1615, година след излизането на “Фама Фратернитатис”, отново в Касел е публикувано “Confessio Fraternitatis” (“Вероизповеданието на братството”), което, както посочва и заглавието, изяснява основните идеи на Ордена на розенкройцерите. Авторът отново не е посочен. А през следващата 1616, този път в Страсбург, излиза “Химическата сватба”, за чийто автор е посочен самият Кристиян Розенкройц (тук за пръв път се среща цялото му име, а не съкращението К.Р.) – книга, наподобяваща роман, но с дълбоко скрито ниво на алхимическа символика, тъй че цялата би могла да се интерпретира и като алхимически трактат. Съвременните интерпретации често тълкуват символиката й в спиритуален смисъл – като алегория за пречистването на духа, - но книгата чудесно може да бъде тълкувана и като “чист” алхимически трактат за получаването на Философския камък и трансмутацията на металите в злато. По всичко изглежда, че цялата тази история е мистификация. Във всеки случай “Фама”, където е изложена историята на Ордена, “гъмжи от противоречия”, както отбелязва Де Куинси, преди да изброи някои от тях: брат К.Р. умрял в тайна и никой не знаел къде е погребан, твърди “Фама”, и в същото време се оказва, че осмината му ученици присъствали на погребението му (както разбираме от надписа в края на книгата “Т”); голямата му гробница се намирала в Дома на Св. Дух (където братята продължили да се събират и след смъртта му), и въпреки това останала неоткрита цели 120 години, нещо непримиримо с английския скептицизъм на Де Куинси; в гробницата е намерен “Vocabularium”-ът на Парацелс (1493 – 1541), който очевидно трябва да е бил поставен там 50-ина години, преди да е бил написан; и най-сетне основателите на Ордена се оказват протестанти, изпреварвайки възникването на протестантството с десетилетия.
Въпреки всичко розенкройцерските манифести “Фама” и “Конфесио” имали голям успех, изразяващ се в това, че породили изключителен интерес, интензивно обсъждане в учените среди и не на последно място значително доверие. Причината за този интерес не е само твърдението във “Фама”, че братството знае тайната на Философския камък и разполага с несметни богатства. Мнозина написали писма до Розенкройцерския орден и тъй като не знаели до кого и как да ги адресират, били принудени да ги отпечатат. В тези писма обикновено се изразява възхищението на техните автори от идеите на Ордена, както и желанието им да бъдат приети в него. Понякога авторът е подписан само с инициали или пък с фиктивно име, но посоченият от него адрес винаги бил верен. Други, без изрично да изказват желание да бъдат приети в Ордена, публикували памфлети, посветени на братството на розенкройцерите, надявайки се така да привлекат неговото внимание. Между 1614 и 1620 излезли над 200 такива памфлета, до 1630 станали близо 300. Накрая започнало да става ясно, че на никое от тези писма и памфлети не е отговорено, въпреки че авторите им обикновено посочвали “научната” си квалификация, като описвали познанията си по алхимия, смятана тогава, подобно на физиката днес, за водеща научна дисциплина. Това обаче амбицирало съмишлениците на Ордена още повече, още по-силно искали те да встъпят в редовете на братството, и още по-пламенни ставали критиките на скептиците. Скептиците имали и други основания – възползвайки се от масовата треска, в Германия се появили много самозванци, твърдящи, че са розенкройцери, и срещу обещанието, че ще им разкрият най-дълбоките тайни на алхимията, изпразнили джобовете и портфейлите на мнозина; по-лоши обаче били не обикновените измамници, а тези, у които измамата била съчетана с фанатизъм и които вярвали, че са открили панацеята, всеобщото лекарство, и като се представяли за розенкройцери, изпробвали го върху по-доверчивите хора, което често имало печални резултати, в т. ч. и тъй наречения “летален изход”. Всичко това бързо породило яростна реакция, един от чиито първи представители е Андреас Либавий, известен критик и на алхимията, който в няколко съчинения критикувал розенкройцерските манифести, твърдейки, че разказаната в тях история за възникването на Ордена е измислица, а предлаганата нова генерална реформация е неосъществима и вредна утопия. Междувременно злоупотребите с името на розенкройцерите довели до няколко скандални случая в Германия, на един измамник били отрязани ушите, друг бил обесен.
Тогава на сцената излизат последователите на Парацелс. Видели в розенкройцерските манифести част от своите идеи (заедно с “Vocabularium”-а на своя учител), те били едни от най-настоятелните в желанието си да влязат в Ордена. Настойчивостта им обаче се оказала напразна. Тогава, по думите на Де Куинси, “Те внезапно се спрели и си казали: “Защо да продължаваме да ухажваме този перверзен орден? Ние самите сме розенкройцери, що се отнася до същностно важните неща, изложени в манифестите. Ние също сме свети хора с големи знания; и ние правим злато, или поне ще го правим; ние също, без съмнение – стига да ни се даде малко време, - ще реформираме света; външните церемонии са нищо; по същество е ясно, че ние сме Розенкройцерският орден.”
Стигнали до този извод, те започват да основават организации на Ордена и да публикуват розенкройцерска литература. Не е известно дали с тях е бил свързан Юлиян Кампис, публикувал един памфлет, в който обяснява защо розенкройцерите не отговарят на писмата на желаещите да встъпят в Ордена. Самият той бил розенкройцер, по неговите думи, и въпреки многото си пътувания по света, познавал още само трима такива, понеже хората, които заслужават да им бъдат поверени такива високи тайни, били голяма, изключителна рядкост. Подобна теза застъпва и Юлиус Шпербер, който в своето “Ехо на божествено просветленото братство на почитаемия орден на Р.К.” (1616, Данциг) пише, че розенкройцерите съществували от дълбока древност, всъщност още от началото на света, като първият розенкройцер бил Адам, такъв бил и Исус, който основал “колегия на магията”, чиито най-изтъкнати членове били св. Йоан и св. Павел. Друг автор, Радтих Бротофер, в своето съчинение (все от това време) интерпретира съдържанието на розенкройцерските манифести от гледна точка на алхимията и пояснява на непосветените, че всичко в тях може да бъде разбрано само като алегория за отделните процеси и практики на получаването на Философския камък и че това е истинският смисъл на разказа във “Фама” за брат Розенкройц, а не някаква си история или идеи. През 1617 в дебата се намесил и Михаел Майер, придворният лекар на бившия германски император Рудолф II, който в незле озаглавената си книга “Silentium post clamores” (“Тишина след врявата”) твърди, че розенкройцерите наистина съществуват. Написаното от него е показателно за духа на времето, съчетаващо вярата в експеримента с тази в магическото:
“Тайните на природата са само наполовина разкрити. Това, от което се нуждаем, са главно опити и експериментални изследвания. Големи са следователно нашите задължения към розенкройцерите заради техните усилия да удовлетворят тази нужда. Тяхната най-голяма мистерия е Универсалното лекарство. Този Католикон (от гр. ‘καθολικος’, “всеобщ” – б.м.) лежи скрит в природата. Но той не е просто, а много сложно лекарство. Защото от най-малките камъчета и треви се извлича лекарството, а дори и злато.”
Защо Михаел Майер смята, че розенкройцерите удовлетворяват нашата нужда от експериментални изследвания, така и ще си остане за нас една малка загадка.
Двата символа на розенкройцерите – кръстът и розата – насочват към алхимическата образност. В алхимията кръстът е символ на светлината. “Rosa” пък асоциира думата “ros”, “роса”, която е символ на разтварянето, една от алхимическите операции. Но и розата има алхимическо значение – тя е цвете, което дава и червени, и бели цветове, а червеното и бялото са символи на двата благородни метала, златото и среброто съответно (именно червеното, а не жълтото символизира златото в алхимията). Розенкройцерският знак може да бъде тълкуван и в друга посока – към символа (и герба) на Мартин Лутер, в който присъстват розата и кръстът. Мотото на Лутер пък е: “Des Christen Herz auf Rosen geht, wenn mitten unter Kreuze steht” – “Християнското сърце стъпва по рози, когато отдолу стои кръстът.” При интерпретацията на светогледа на розенкройцерите обаче тази връзка – към Лутер и протестантството – е по-скоро погрешна, за разлика от първата. Разглеждайки историята на това движение, човек има чувството, че присъства на раждането на един исторически феномен, на един субект в историята на идеите, който израства пред очите му и се превръща в нещо своеобразно и може би доста различно от онова, което неговите бащи са имали наум за него.
Изглежда алхимиците от онова време са правели злато, ако това е уместен израз, като са го смесвали с живак, след което са получавали нещо, поне на око неразличимо от златото – но затова пък доста повече като количество, - което може би обяснява множеството свидетелства за успешна трансмутация на металите от ХVII в. За това говори и “Златният трактат за Философския камък” – чието пълно заглавие впрочем не е лишено от очарование и гласи “Златен трактат за Философския камък. Написано от един още жив, но неназован философ, като поука за децата на учението, а за братята от Братството на златния кръст на розата като обяснение”. В този трактат от 1625 “живият, но неназован философ” пише за получаването на злато следното:
“Ето защо, мили мой изследователю на природните тайни, остави всички растителни и животински неща… всички несъвършени и нечисти метали, и търси Философския камък в Меркурий и Слънцето (съответно символи на живака и златото), за да постигнеш злато, а в Меркурий и Луната (символ на среброто), ако искаш да получиш сребро, в което се крие цялото Изкуство на алхимията. Защото ако огънят е началото на огъня, както казва Риплеус в porta I., то и златото е началото на правенето на злато.” Този текст е колкото розенкройцерски, толкова и алхимически – до голяма степен съвпадащи неща. Той използва алхимическа символика, цитира алхимически авторитети (Риплеус е английският алхимик Джордж Рипли (1415-90), автор на “Книгата на дванайсетте врати”, към която е отпратката) и преследва алхимически цели. Съвременното мислене обаче, с присъщата му буквалност и еднопосочност, рискува да пропусне същностно важното за разбирането на алхимическите текстове движение едновременно на два плана: плана на материите и този на духа. Тъй както съвършеният логически език трябва винаги да означава едно и само едно нещо, така и, обратно, съвършеният символен език би трябвало винаги да обозначава едновременно две неща, да прави едновременно две предикации, и езикът на алхимията е именно такъв. В нейните текстове – и в частност в розенкройцерския “Златен трактат” – основните средства, чрез които се добива съвършеният Философски камък, са живакът и сярата, първият от които, този течен метал, е същевременно символ на духа, а втората, сярата, е символ на земята и земното (тя често и бива обозначавана така – “Смеси живак и земя…”). Живакът е летлив, издига се във въздуха, а сярата е огън и гори. За да бъде превърнат един метал в злато – което е знакът на Божието съвършенство в света на неживата природа, - той трябва да бъде разтворен, да загуби собствената си несъвършена природа и да се слее с живака, който е дух:
“Морзолей казва също така в “Turba”, че всяко тяло бива разтваряно с духа, с който е смесено… а всеки дух бива променян от телата и оцветяван, като с духа се смесва едно оцветяващо и устойчиво на огъня багрило.” (“Златния трактат…”)
Разтварянето на телата е неизбежна процедура за получаването на Философския камък, един от чиито символи в алхимията е и Христос. Нейната цел е да доведе телата до съвършенството, което е скрито в тях, но е примесено със земното, със сяра, след като се е отделило от първоматерията на живака, откъдето всъщност е дошло. Като имаме предвид всичко това можем да си обясним защо алхимиците не са наричани експериментатори или просто химици, а “философи”:
“Философите много са разсъждавали как да примамят да излезе от съвършените тела сярата и как по-добре да пречистят качествата им, та да може с помощта на природата да се получи онова, което по-рано не е било видно в тях, въпреки че вече са го имали у себе си скрито. След това философите стигнали до извода, че подобно нещо никога не би могло да стане без разтварянето на тялото и неговото връщане обратно в първоматерията, която не е нищо друго, освен живак.” (“Златният трактат”)
Това е голямата тайна на всеки херметизъм, изхождаща още от мотото на древния Хермес Трисмегист – “Каквото е горе, това е и долу”. С други думи тази тайна е в съзнанието, че трансцендентното присъства във всички неща, а нашият свят е огледален (но изкривен като в криво огледало) образ на трансцендентния, горния свят. Който говори за металите, говори и за хората и безсмъртната душа.
Вкоренени в алхимията и херметизма, през ХVIII в. розенкройцерите се обръщат срещу Просвещението и стават една от основните сили на германското Контрапросвещение. Един от тях, Фон Плуменек (псевдоним на щутгартския адвокат Карл Вахтер), излага накратко в книгата си от 1777 г. причините за това: “Не виждаме ли ние как същностният елемент на знанието бе изкривен в нашата лъжливо наречена “просветена епоха”? Не виждаме ли как вратата бе отворена за всякакъв вид безчестие под мантията на пречистеното светско знание? Тази убога философия издигна разума до позицията на върховен съдия дори над най-светите доктрини на вярата; тя изобрети един Бог, който безразлично е потънал в бездната на Своето съвършенство.”
Острието на последните думи е насочено срещу Декарт и неговите последователи. Декарт ни най-малко не бил атеист; напротив, второто нещо, което той доказва в своите “Размисли за Първата философия” (1641), е съществуването на Бог (а първото е неговото собствено съществуване – “Мисля, следователно съществувам”; но той не би могъл да построи доказателството в обратния ред, тъй като нещо, което не съществува, не може да доказва каквото и да било). Декарт обаче смятал, че Бог е създал света, след което го е оставил на самия себе си и не се намесва в неговия ход. Това прекъсва същностната за херметизма връзка – “Каквото горе, това и долу” – и розенкройцерите не можели да се съгласят с него. Напротив, те смятали, че Бог участва в хода на света и по трудно разбираем начин го направлява, смятали, че трансцендентното присъства в материалния свят, който не може да бъде обяснен току тъй само с помощта на картезианската рационална механика, което пък е ключова просвещенска теза. Повсеместното настъпление на Просвещението, което контрапросвещенците считали за ново варварство – оглавявано този път от остроумни, но безмозъчни французи, - сгъстило песимизма в техните редици (което пък ги направило още по-непривлекателни), както свидетелства едно съчинение на Хризофирон, член на Ордена на златния кръст на розата (или Златния розенкройц). Подемайки мотива за грехопадението на Адам, той пише през 1782:
“След падението на Адам и развалата на света по времето на Ной (когато Бог се принудил да прати потопа) елементите потънали още по-дълбоко в мрака и това, което е чисто и райско по природа, се отдръпнало още по-навътре в себе си и още по-далеч от нас в горните царства. Така нашата Земя вече не е чисто, райско място, където всичко се е раждало без труд и с много по-голямо съвършенство, и парата, която излъчва земята, вече не може да бъде сравнявана с плодотворната, оросяваща някогашна пара, а често е отровна и нездрава, понеже всичко се намира под Божието проклятие. Но над нашата атмосфера – продължава Хризофирон – е светлината на небето, на чистия огън и въздух, и оттам ни се разкриват блаженството и животът.”
Ето в края на краищата в какво вярвали розенкройцерите, както и цялото Контрапросвещение (където, по ирония на съдбата, наследниците на някогашните протестантски реформатори се озовали рамо до рамо с наследниците на някогашните йезуити, авангарда на католическата реакция):
Вяра, а не скептицизъм; Божието откровение, а не разума; християнското учение, а не атеизма или някакъв неопределен деизъм; монархията и установената йерархия, а не демокрацията; традицията и стабилността, а не промяната и прогреса, както това обикновено бива наричано.
Една от истинските мистерии, обграждащи розенкройцерската история, е въпросът за авторството на манифестите и “Химическата сватба”, и трите публикувани анонимно. Последното изречение във “Фама Фратернитатис” гласи
Sub vmbra alarum tuarum Jehova (“Под сянката на твоите криле, Йехова”)
и се смята за закодирано съобщение за автора на текста, което може да бъде разчетено чрез сравнението на първите букви на тези думи с първите букви на неговото име. Познавачите на тази история твърдят, че скритото съобщение е следното:
J(ohann) V(alentin) A(ndreae) S(tipendiarius) T(ubingensis) –
Йохан Валентин Андрее, тюбингенски стипендиант.
Й. В. Андрее (1586 – 1654) е внук на именития протестантски теолог Якоб Андрее, известно време ректор на Тюбингенския университет. След смъртта на бащата на Андрее семейството, в лицето сега на майка му Мария Мозер и шестте й деца, се преместило от Херенберг в Тюбинген, където Йохан започнал да учи математика и латинска литература и история. Освен това не чак толкова необикновено за времето си образование той знаел перфектно гръцки и доста добре английски, френски, испански и иврит, имал и добри познания по естествена и гражданска история. Станал бакалавър през 1603 и магистър през 1605, след което започнал да учи теология. През 1607 обаче прекъснал, навярно поради венерическа болест – която, оказва се, не щади и богословите, - и обикалял из Европа до 1612. При пътешествията си посетил Швейцария, Франция и Италия, обиколил и Германия. След като се върнал в Тюбинген, Йохан Андрее завършил теология през 1614 г., когато се и оженил. През 1639 станал придворен свещеник на херцога на Вюртемберг, както и съветник във висшата църковна администрация в Щутгарт. В старостта си се превърнал в меланхолик и мизантроп, дворцовият живот го отвращавал със своята порочност и след неколкократните му настоявания вюртембергският херцог Еберхард се принудил да го пенсионира през 1650 г. След продължителна и мъчителна болест Андрее умрял през 1654 в Щутгарт.
Интересното за нас е, че той цял живот отричал авторството на розенкройцерските манифести “Фама” и “Конфесио”, макар да признавал авторството на “Химическата сватба”. И действително днес споровете се водят за това дали той е написал и трите, или само последното произведение, авторството му над което обикновено се приема за нещо установено. Дори Де Куинси споделя тезата, че тази книга, с дълбоката й алхимическа символика, е написана от 16-годишния Андрее, през 1602. Тая теза се основава на автобиографията на Андрее, чийто ръкопис (на латински) той завещал на своя покровител херцог Аугуст фон Брауншвайг-Люнебург; ръкописът бил публикуван чак през 1799, след като Андрее бил преоткрит от силно благосклонния към него Хердер. Обаче нищо в литературното наследство на Андрее не ни насочва към такъв тип писане, който е характерен за “Химическата сватба”. Повечето негови произведения са написани между 1614-20 г. и обхващат: една “Summa Doctrinae Christianae” (“Обобщение на християнското учение”); комедията “Turbo”, критикуваща тези, които са твърде потънали в своите науки и не проявяват гражданска активност; утопията “Християнополис”, изобразяваща една идеална, организирана върху основите на християнството държава, и др. През 1602, когато според установената версия Андрее трябва да е написал “Химическата сватба”, той написал и повлияните от английски образци комедии “Естер” и “Хиацинта”. Подобна широта на таланта, тъй да се каже, както и на интересите, към която ни насочва последното съвпадение във времето, изглежда твърде невероятна.
Обаче действително има един детайл в “Сватбата”, който сочи към Андрее – когато тръгва към кралския дворец, Кристиян Розенкройц закичва на шапката си 4 рози, а кръст с 4 рози е фамилният герб на Андрее. Хората, които твърдят, че и двата манифеста са написани от него, и че изобщо той е измислил цялата история с Ордена на кръста на розата, изтъкват като довод именно тази прилика, и доводът действително не е слаб.
Една от малкото що-годе достоверни алтернативни версии е посочена от (един друг) Хайдегер в неговата “История на живота на Фабриций” (1698), където той твърди, че “Фама Фратернитатис” е написана от известния математик (един друг) Юнг от Хамбург, който също така основал Ордена на розенкройцерите. Това твърдение обаче се основава единствено на думите на Алберт Фабриций, който при това предава думите на секретаря на хайделбергския двор при един техен разговор. Няма нищо черно на бяло.
Макар през ХVIII в. Златният розенкройц да се оказал в конфликт с последователите на Декарт, в действителност розенкройцерската връзка е една от най-интригуващите страни на неговата биография. През 1619 младият, 23-годишен тогава Рене Декарт, изкарал вече една година във военната академия в Бреда, отишъл в Германия, за да се присъедини към армията на водача на Католическата лига, баварския херцог Максимилиян. През лятото на с.г. Декарт пристигнал във Франкфурт, за да присъства на коронацията на новия германски император Фердинанд II – събитие, което продължило 50 дни.
Есента и зимата на 1619 Декарт прекарал в едно предградие на Улм (а именно Нойбург), където се запознал с много авторитетния по това време математик Йохан Фаулхабер, за когото упорито се говорело, че е член на тайнственото братство на розенкройцерите. И действително Фаулхабер посветил своя труд “Тайните на аритметиката” (“Mysterium Arithmeticum”, 1615) на “най-прославените и просветлени братя Р.К.”. Затова мнозина смятат, че Фаулхабер е въвел Декарт в братството. Възможно е, разбира се, близостта им да се е дължала единствено на общите им математически интереси. Но в дневника на Декарт от това време (известен като “Olympica” или “малката тетрадка”) намираме следното откровение: “Подобно на актьора, който си слага маска, за да не видят руменината на бузите му, аз, излизайки на сцената на света, където досега бях само зрител, се появявам замаскиран.”
Маската е един псевдоним, а в намеренията на Декарт “излизането на сцената на света” е трябвало да стане с математически трактат. Следвайки установената по онова време практика на подробни, изчерпателни заглавия, заместващи днешните рецензии, Декарт е озаглавил трактата си така: “Математическо съкровище на Полибий Космополит, в което се показват истинските средства за разрешаването на всички трудности на тази наука и се доказва, че човешкият ум не може да стигне по-далеч в решаването на нейните задачи. Целта му е да събуди скромността на едни и да смири дързостта на други, обещаващи нови чудеса във всички науки, а също и да смекчи угнетението и труда на загубилите се в Гордиевите възли на математиката и напразно разхищаващите силите на своя ум. Съчинението се предлага на учените от целия свят и особено на знаменитите братя от Кръста на розата в Германия.”
Доколкото е известно обаче, работата свършила само със съставянето на заглавието на този трактат (не че това е малко работа). Когато Декарт се върнал в Париж през 1623, там тъкмо се бил разпространил слухът, че розенкройцерското братство е изпратило 6-ма емисари във Франция и Декарт бил сметнат за един от тях. Това обаче не обгърнало неговата личност с тайнствените пари на мистерията, а го превърнало в обект на всеобщ присмех. Розенкройцерите послужили като добър повод за разгръщането на френското остроумие, по улиците на града били разлепени карикатурни афиши, приветстващи розенкройцерите с “добре дошли” в Париж, а на Понтньоф се пеели комически песни за “невидимите” (както те били наричани). Декарт, с онова чувствително самолюбие на ниските мъже, се оказал в твърде деликатна за него ситуация и започнал да се появява навсякъде в обществото, за да покаже, че не е “невидим”, а по-късно напуснал града. През 1627 той отишъл в Холандия, където действително в някакъв смисъл живял като невидим, понеже за 22-годишния си престой там сменил 13 града и 18 адреса. Има и други черти на неговия житейски стил, които съответстват на розенкройцерския идеал: той живял усамотено (но не съвсем – имал дъщеря от една прислужница), лекувал болни безплатно, търсел средства за удължаване на човешкия живот (съня до обед, според него) и споделял вярата на ранните розенкройцери в науката и нейната способност да подобри радикално положението на хората. Когато през 1649 напуснал Холандия на път за Швеция, където бил поканен от кралица Кристина, той оставил един сандък с книжата си на своя приятел, лекаря – розенкройцер Корнелиус ван Хогеланд, който управлявал деловите му работи в Холандия. Съдържанието на този сандък така и остава неизвестно, макар че от време на време се появяват хора, които твърдят, че им бил даден достъп до част от тези книжа. Така например Лайбниц след посещението си в Холандия (в търсене именно на книжата на Декарт) публикувал част от дневника на младия Декарт от Германия под заглавието “Частни мисли”, а първият биограф на Декарт – Беле, (Baillet, “La vie de Monsieur Des-Cartes”, 1691) – също имал достъп до неговата “Olympica” и обширно я цитира на някои места в книгата си.
За пръв път розенкройцерската връзка на Декарт се споменава още през 1624 в съчинението на холандеца д-р Николас Васенаар “Historish Verhal”. Този Васенаар е баща на Якоб Васенаар, холандски розенкройцер и приятел на Декарт. За такава връзка свидетелства и Пиер Даниел Хюе в мемоарите си, публикувани през 1692, но там се застъпват и доста екстравагантни тези, като например тази, че Декарт не е умрял през 1650, а подправил погребението си и отишъл в Сев. Швеция, където до края на живота си се занимавал с окултните науки. Това, разбира се, станало със съучастието на неговата благодетелка, шведската кралица Кристина, която – казват застъпниците на тази конспирация – продължила да си кореспондира с Декарт, и действително са открити две такива писма от 1652 и 1656, най-вероятно добра (и много скъпа) изработка на изобретателен антиквар.
Тъй или иначе, и историята с розенкройцерската връзка на Декарт си остава неизяснена, като тази с Андрее и авторството на манифестите.
За разлика от ранните розенкройцери, които вярвали в точните науки и чийто представител Декарт чудесно би могъл да бъде, късните розенкройцери от следващия ХVIII в., обединени сега в Ордена на златния кръст на розата, или Златния розенкройц, отхвърляли съвременните постижения на науката. Някои от тях например предпочитали старата геоцентрична система пред коперниканския хелиоцентричен модел, за което е представителен неиздаденият ръкопис на някой си Аркарион от 1802 г., където Коперник не е просто Коперник, а върви с определението “архиглупак”:
“Колко абсурдно е това, че от едното арогантно желание да бъдат взети за умни, дори стойностните хора са привлечени към системата на Кеплер и архиглупака Коперник. Един християнин трябва да се срамува, ако одобрява тази система, която отрича Св. Дух, Петокнижието на Мойсей и особено книгата Битие.” (“Aleph”)
Причината за това обръщане на Златния розенкройц срещу науката е, че тя демистифицира алхимията, в която розенкройцерите продължават да бъдат вкоренени. Придобилата изненадваща за тях прагматичност наука – прагматичност, която те смятат за повърхностна – отхвърляла също ключовото за Златния розенкройц понятие “квинтесенция”, впрочем понятие, показващо ясно влиянието на Парацелс. Според розенкройцерите божественият елемент пронизва цялата природа, и това е петият елемент – за разлика от четирите добре известни: вода, огън, въздух и земя, - а именно квинтесенцията, която е универсалният животворен елемент. Тя е необходимо условие за приготвянето на панацеята (универсалното лекарство) и Философския камък, с който се трансмутират металите. Тази квинтесенция според тях се съдържа особено концентрирана в росата (ros), кръвта и телесните секрети, за което говори “Свидетелството на Братството на златния кръст на розата” (“Testamentum”):
“Човекът има всички съкровища на свое разположение и ги носи в тялото си.
Ако е богобоязлив, той може да търси и да приготви Голямата тайна (Mysterium magnum) от собственото си тяло:
Първо, той има тази сила скрита в кръвта му, защото тя съдържа животворния дух и от нея можеш да приготвиш тинктура, която ще постави всички духове под небето на твое разположение… и от която можеш да получиш лекарство, което съживява мъртвите.
Второ, ти можеш, ако живееш скромно и чисто, да приготвиш от урина Камъка на обичните Древни, както и алкахеста.”
Алкахестът, нека напомним, е универсалният разтворител, следователно той е първоматерията, а заради това – и универсалното лекарство. А идеята, че такива чудесни неща могат да се добиват от урина, е била широко разпространена и извън средите на розенкройцерите, както показва например делово озаглавеният трактат на Йоан Исак Холанд (ХVI в.) “Два прости начина за приготвяне на Философски камък от пикоч”, в който става дума за “Камъка Урина”.
Представата, че Философският камък може да се получи чрез дестилирането на роса, изглежда се разпространила малко по-късно, но затова пък се разпространила наистина широко през ХVIII в. Така например през 1780-те год. във Виена съществувало тайно общество с доста помпозното име “Възвишени, мъдри, благородни и превъзходни рицари на Падащата звезда”, които се срещали 2-3 пъти седмично в имението на един граф (недалеч от Виена), винаги през нощта и тайно, за предпочитане през студените и ясни нощи на късната есен, за да събират роса. “Падащата звезда”, за която става дума, е разбира се росата, която поетично наричали потта на звездите, но впрочем когато приписва подобни поетични, метафорични словоупотреби на хората от преди Просвещението, човек трябва доста да внимава, понеже всъщност нерядко те са вярвали в тях съвсем буквално, а често наистина има метафора, но тя е друга, върви в неочаквана за нас посока.
За събирането на роса става дума и в инструкциите за 7та степен на Златния розенкройц, тази на Свободния адепт. Тук обаче предпочитанието клони към друг сезон: “Вземи колкото можеш от този материал, който може най-лесно да се намери в каменистите ливади, прозрачен и светещ като смарагд, а също и по песъчливите хълмове… Събирай го в знака на Овена рано сутрин.”
Но какви са тези “каменисти ливади” и нима наистина е най-лесно да се събира роса по “песъчливите хълмове”? Това може би трябва да ни подскаже, че значението е алегорично. На което ни насочва и друго място в текста, описващо “обработката” на росата, при която, оказва се, човек трябва да изкопае огромна дупка в земята:
“След като внимателно запечаташ съда, в който си събрал тази течност, изкопай дупка около 2 фатома дълбока (1 фатом = 1,82 м.)… След като заровиш дупката, остави материала да путрефицира (т.е. да “гние”) в продължение на 40 дни. Като го извадиш след изтичането на това време, ти ще видиш за свое голямо удивление, че твоят материал се е превърнал в най-чиста кръв… и се е възстановил в състоянието на истинската квинтесенция на природата.”
Това съчетание на действителното и легендарното, на буквалното и символното значение е същностно характерна черта на алхимическия, а в частност и на розенкройцерския дискурс, и прониква също описанието на произхода на Ордена, тъй както е изложено от Херман Фиктулд в неговия трактат “Aureum Vellus” (“Златното руно”, Лайпциг, 1749). Той твърди, че Златният розенкройц е възникнал от действително съществуващия Орден на златното руно, основан през 1429 от Филип III, дука на Бургундия. Руното, казва Фиктулд, било направено от Фрикс, сина на царя на Тива, и през Язон и много други ръце стигнало до бургундския дук. Впускайки се в етимологии, Фиктулд подчертава приликата между думите “vliess” (“руно”) и “fließen” (“тека”), с което подкрепя тезата си, че златното руно символизира философското злато, течна огнена субстанция, която – но вече в газообразна форма – се стели в горните пластове на атмосферата, това е именно божествената квинтесенция, която оживотворява живите същества на земята и от която изтичат към тях духът и мъдростта. Тази тайна била притежавана от Ордена на златното руно, който след смъртта на Филиповия наследник Шарл Смели преминал, тъй да се каже, “в нелегалност” под името Златен розенкройц.
Това може да е истина или не, но факт е, че Златният розенкройц трябвало наистина да мине в нелегалност след управлението на пруския крал Фридрих Вилхелм II (1786-97). Има, изглежда, един вид ирония на събитията, при който нещата свършват много зле, тъкмо след като са започнали да се развиват неочаквано, изключително добре. За розенкройцерите настъпил златен период, когато Фридрих II, самият той член на Златния розенкройц, се възкачил на пруския трон. Той назначил за свои съветници розенкройцерите Вьолнер и Бишофсвердер, негови наставници в Ордена. Бишофсвердер виждал навсякъде духове и скоро научил и краля да ги вижда. Трансцендентните сили също откликнали на Фридрих – той се свързал с една полска гадателка от Бреслау (Вроцлав), която му разкрила важни откровения на духовете относно неговата политика. Откровенията били наистина важни, тъй като подтикнали Фридрих да сключи съюз с Австрия срещу Франция. Това довело до обявяването през 1792 на война, която завършила с пълно фиаско през 1795. Както можем да се досетим, след смъртта на Фридрих II две години по-късно за розенкройцерите настъпили тежки времена.
Печалната комуникация със света на духовете изглежда сложила същинския край на Златния розенкройц, тази екстравагантна алхимия на реформаторско Контрапросвещение, на реформаторски консерватизъм – път, който така се извива, че накрая се затваря в кръг.