Февруарска революция (1917)

Disambig.svg Вижте пояснителната страница за други значения на Февруарска революция.

Февруарската революция от 1917 година е революция в Руската империя, в резултат на която руската монархия е свалена.

Февруарска революция
Февральская революция
Руска революция
Arrest of generals.jpg
Страна Руска империя
Дата 8 март – 16 март 1917 г.
Основна цел Сваляне на монархията, създаване на републиката
Резултати ● Абдикация на Николай II от трона
● Край на монархическото управление в Русия
● Установяване на републиканска система
● Установяване на двойната власт на Временното правителство и Петроградския съвет
Брой на участниците 600 000 души
Загинали 1443 убити в Петроград
Февруарска революция в Общомедия

ПредпоставкиРедактиране

Февруарската революция е следствие както на неуспехите на руското управление в хода на Първата световна война, в която Русия участва като държава-членка на Антантата, така и на общественото недоволство от вътрешнополитическата ситуация в страната. Първоначално всички политически партии (без Социалдемократическата, включваща болшевики и меншевики) подкрепят участието в Първата световна война, обаче в началото на 1917 руската армия отстъпва, намирайки се "дълбоко" на своята територия, търпейки тежки загуби и страдайки от така наречен "снаряден глад" (липса на бойните снаряди). Руското общество, очаквало бърза и феерична победа още през първата година на войната, сериозно негодува. По-радикална е ситуацията във войските, тъй като затягането на бойните действия довежда до редица проблеми в армията, такива като недостиг на храна, снаряжение и най-важно — патрони и артилерийски снаряди. След няколко успешни операции Русия през 1914 е принудена да отстъпва, оставяйки собствените територии, което има съответно влияние върху моралното състояние на армията и нейната готовност да продължава тази безсмислена война[1].

Властта е разклатена от поредица драматични събития. Най-важното от тях е Кървавата неделя през 1905 г., запомнена с разстрела на демонстранти в Санкт Петербург. Тя е ключово събитие в историята на Русия, станало предпоставка за Първата руска революция (1905-1907). Друго събитие е свързано с Григорий Распутин. Той е измежду най-скандалните личности в историята на руската монархия, едновременно боготворен и яростно ненавиждан, убит на 29 декември 1916 г. след заговор, организиран от княз Феликс Юсупов. Распутин е много загадъчна фигура в руската история. Наричан още „лудият монах“ и странник, някои вярвали, че той е физически и духовен лечител. В съвременната руска историография появяването на Распутин до императора се обяснява с искрената вяра на Александра Фьодоровна, че старецът е способен да излекува болния й с хемофилия единствен син, престолонаследник.[2]

Докато фактор на личността на Распутин е доста субективен, има и много обективни аспекти, лежащи въз основата на последвалите събития. Един и най-значим от тях е съхранението на самодържавната власт. Въпреки факта, че след Първата руска революция формално абсолютната монархия на руския император е ограничена със създаването на Държавната дума, всъщност нейни препоръки и решения имат само консултативен характер, което означава, че самодържавието се спазва, макар и неофициално. Към февруари 1917 в Русия се усилват 4 най-важни въпроси, които не са решени през първата революция: въпрос за земята, въпрос за селяните, въпрос за работници и въпрос за националностите. Към тях още се присъединява въпрос за войната. Взети заедно, тези противоречия довеждат до нетърпимо социално напрежение в обществото, което значи, че е достатъчно само една искра под формата на малък субективен фактор, която може да запали този "барутен погреб".[3]  

Ход на революциятаРедактиране

 
Николай II
 
Женската манифестация

Русия е посред сурова зима, което значи, че железопътните релси са затрупани със сняг. Влаковете, превозващи хляб и друга храна, са принудени да чакат на междинните станции, чакайки снеговалеж да е стихнал. В столицата има достатъчно количество хляб, обаче самият фактор, че нови доставки няма, ражда редица вълнения. Хората в паника започват да се редят пред вратите на бакалии и магазини, купувайки хляб, което вече наистина довежда до неговия недостиг. Хората започват да разбиват витрини и да измъчват търговци, обвинявайки ги в спекулации и скриване на хляб. Няколко дни преди това, на 18 февруари (стар стил) е обявена стачка на Путиловския завод - най-голямата фабрика. Стачкуващите са уволнявани и някои магазини са затворени, което води до неподчинения, а в други фабрики – до масови вълнения. В следващите дни стачката се разпространява из целия град и напрежението бързо се покачва. На 23 февруари работници и работнички излизат на политическа демонстрация и скандират: „Хляб“, „Долу войната“ и „Долу самодържавието“. По този повод сблъсъците с полицията, която не може да ги удържи, завършват с много човешки жертви, защото демонстрантите се въоръжават, като плячкосват полицейските щабове. По време на началото на въстанието в Петроград служат не повече от 7 хиляди градови (полицаи), докато населението на столицата е около 3.5 милиона. На 25 февруари стачката прераства във всеобща. Царят, който е в главното командване на фронта в Могильов, изпраща телеграма със заповед войската да потушат размириците. Войниците отказват да стрелят срещу народа, обаче самите демонстранти започват насилие срещу полиция, пребиват градовите, опитващи се да ги успокоят, разбиват витрините на магазини. Гвардейците от Павловския полк, симпатизирайки на работниците, се присъединяват към тях, като им помагат да се въоръжат и дори стрелят по полицията. Царят първоначално отказва да повярва на доклада на председателя на Думата Родзянко, който съобщава в телеграма до царя: „Столицата е в хаос. Управлението е неспособно да реагира. Транспортната инфраструктура е разрушена, запасите от храна и гориво са напълно изчерпани. Има безразборна стрелба по улиците. Спешно трябва да се сформира ново правителство. Не трябва да се отлага, защото последиците ще са фатални“. Царят отказва предложението за сформиране на ново правителство, което да се ползва с повече доверие и Думата е разпусната с неговия заповед, макар фактически това решение всъщност не е реализирано. На 27 февруари след масово преминаване на войници на страната на стачкуващите са превзети арсеналът и Петропавловската крепост и фактически революцията побеждава. Започват арести на царските министри и създаване на нови органи на властта – съвети на работническите и войнишките депутати. Първият е Петроградският съвет (Петросъвет), оглавен от Изпълнителен комитет с председател Николай Чхеидзе (меншевик) и заместник Александър Керенски (есер). Комитетът поема функцията за опазване на обществения ред и снабдяване на населението с продоволствие, което не успяват да реализират - Петроград е в пълна анархия, бившите служители на реда се скриват, страхувайки се от разправа от тълпата, храната изчезва, а нови доставки няма, тъй като работа на железопътните връзки също е поразена със стачки на железничарите. Първата заповед на Комитета е за демократизиране на армията, за въвеждане на изборност на командирите и за разрешаване на политическата агитация. Проблемът е, че това слага точка в способността на руската армия да функционира като управляема институция. Отстъпващата и имаща тежки загуби армия е окончателно унищожена не от настъпващия неприятел, а отвътре — поемайки възможност да не се подчиняват, деморализираните воинските части избухват с въстания срещу офицерите (дори ги убиват), отказват да атакуват вражеските сили, дезертират. Всички опити контрол върху войските да е върнат се провалят. В края на февруари Петроградският военен гарнизон преминава на подчинение на Петросъвета [1]. По същото време от членове на разпусната Държавна Дума се образува така нареченият Временен Комитет на Държавната Дума, което означава, че в Русия има два органа, считащи себе си за единствено главен. На 1 март Временният Комитет и Петроградският Съвет провеждат преговори: Съветът признава властта на Временния комитет, но оставя за себе си право да ръководи войските. Фактически това означава, че в случай на сериозни противоречия Съветът има възможност да осъществи военен преврат срещу Временния Комитет.

 
Руски войници по време на революцията

Още на 28 февруари царят решава да се отправи към Петербург, но е спрян по пътя от разбунтували се железничари и отклонен към Псков, който е щабът на Северозападния фронт. Главнокомандващите на армията, под натиска на ситуацията, предлагат на царя да абдикира от престола. Всичките командващи поддържат тази идея, освен адмирал Колчак, който решава да не отговаря на телеграмата. Първоначално императорът се отрича от престола в полза на сина си, Алексей, обаче разбирайки, че това щеше да го отдели от семейството, той абдикира на 2 март (15 март по нов стил), обявявайки за свой заместник брат си, Михаил Александрович. Обаче Михаил отказва да приеме властта и обявява, че ще стане император само при мнозинство в новия управляващ парламент. За един от факторите, довел Михаил до такова решение, се счита разговорът с Родзянко, който му обяви, че Временният комитет на Държавната Дума няма как да обезпечи безопасност на новия владетел. Учредителното събрание, на което разчита Михаил Александрович, се избира само през януари 1918 и е разгонено от болшевиките. Така на 3 март 1917 монархическата власт в Русия приключва своето съществуване.

ПоследициРедактиране

 
Александър Керенски

Властта се взема от Временно правителство, оглавено от княз Георги Лвов, последван от Александър Керенски след безредиците през юли. Временното правителство (фактически съставено от членове на бившия Петроградски Съвет и Временен Комитет на Държавната Дума) е съюз от социалисти и либерали, който цели да прокара политически реформи, създавайки демократично избираема изпълнителна и законодателна власт. Интересно е, че семки стават "символ" на Февруарската революция - това е много евтина храна, разпространила се за всекидневна употреба. Всичките улици на столицата са в люспи на семки, които няма от кого да са изчистени. Въпреки всевъзможните декларации и стремежи, Временното правителство само влошава ситуацията: амнистирани са престъпници (не само политически, а дори и осъдени на смърт), довело до немислимия растеж на ниво на престъпността и количество убийства и тежки престъпления. Също така оръжие се разпространи и сред населението; новите пари, също наречени "керенки", почти веднъж се обезценяват и са безполезни за използване, извиквайки ужасна инфлация; нито един от четирите въпроси, тази революция е извършена да реши, не са уредени; обществото е много склонно да възприема каквато и да е дадена информация, поради ниско ниво на грамотността и политическата култура - това е перфектна ситуация за агитация, защото общество вместо граждани е представено от тълпа; армията дезертира - ситуацията на фронта е катастрофална. Решението на Милюков (Русия да продължи войната) е прието с агресия и неразбиране. Най-важното е че точно през тези месеци царското правителство планираше да проведе генерално контранастъпление с цел да сломи атаките на Германия и да започне финален, победен за Русия етап във войната. Снарядният глад беше преодолян, промишлеността пое възможност да обезпечи армията с всичките й нужди, а в немските войски вече имаше големи проблеми както с моралното състояние, така и със снаряжение.

Временното правителство се проваля в продължителния си неуспех да притисне болшевиките. Петербургският съвет и други съветски движения във всички големи градове се противопоставят на министър-председателя Керенски. Неспособността на Временното правителство да излезе от кризата предизвиква „Августовската криза“ - опитът на военен преврат начело с главнокомандващия генерал-майор Лавър Корнилов. На 1 септември Русия е обявена за република. Паралелно е започната така неречена "болшевизацията на съветите" - процес, по време на който мнозинство в съветите заемат членове на партията на болшевики. Първоначално тези органи нямаха нищо общо с комунистическата идеология или с РКП(б). Толкова печална ситуация в страната, слабостта на Временното правителство и липса на опити да се изгради силна държавна власт на 25 октомври (стар стил) довеждат до Октомврийската революция, извършена от болшевиките.

МитРедактиране

Най-разпространената грешка за революцията в Русия е свързана с идея, че болшевиките свалиха царското правителство и убиха Николай II. Болшевиките наистина умъртвиха хем Него, хем цялото му семейство, обаче това се случи в Екатеринбург на 16 юли 1918, докато Царят беше бил свален от властта през Февруарската революция, в която болшевиките фактически дори не бяха участвали.

ИзточнициРедактиране


Външни препраткиРедактиране

  1. Суханов, Николай. "Записки о революции". 1917.
  2. Ватала, Эльвира. "Григорий Распутин без мифов и легенд". 2001.
  3. Милюков, Павел. Война и вторая революция. Пять дней революции (27 февраля — 3 марта) (Страна гибнет сегодня. Воспоминания о Февральской революции 1917 г.). 1991.