Уикипедия

Фердинанд Маркос

(пренасочване от Фердинад Маркос)

Фердинанд Емануел Едралин Маркос (на тагалог: Ferdinand Emmanuel Edralin Marcos; 11 септември 1917 г. – 28 септември 1989 г.) е филипински политик и клептократ,[1][2][3][4] който служи като президент на Филипините от 1965 до 1986 г.[5] Той управлява като диктатор[2][6][7] под условията на военно положение от 1972 до 1981 г.[8] Това е един от най-противоречиви държавни глави на 20 век, а управлението му става печално известно с повсеместна корупция,[9] разточителство[10] и бруталност.[11][12][13][14]

Фердинанд Маркос
Ferdinand Marcos
Маркос през 1982 г.
Маркос през 1982 г.
10-и президент на Филипините
Мандат
30 декември 1965 – 25 февруари 1986
Предшестван отДиосдадо Макапагал
Последван отМария Корасон Акино
Роден
Починал
28 септември 1989 г. (72 г.)
СъпругаИмелда Маркос
ПартияЛиберална партия (1946 – 1965)
Националистическа партия (1965 – 1978)
УниверситетФилипински университет
ОтличияОрден Райамитраборн
Подпис
Фердинанд Маркос в Общомедия
Фердинанд Маркос встъпва в длъжност като президент, 30 декември 1965 г.
Маркос с японския император Хирохито, 1966 г.
Маркос и жена му с американския президент Линдън Джонсън и жена му през 1966 г.
Семейство Маркос с американския президент Ричард Никсън, 1969 г.
Фердинанд и Имелда Маркос вървят с американския президент Роналд Рейгън, 1982 г.

Маркос участва активно във Втората световна война, сражавайки се на страната на САЩ и излизайки от нея като филипински герой с много медали.[15]

След като е избран за председател на Сената през 1963 г., Маркос печели президентските избори през 1965 г. и поема управлението над растящата икономика на страната,[16] макар краят на управлението му да е белязано от бедност и дългова криза.[17][18] След като на 23 септември 1972 г. обявява военно положение, Маркос започва да внася поправки по конституцията, да заглушава медиите и използва насилие срещу политическата опозиция, комунистите и мюсюлманите.[19][20] През 1973 г. провежда манипулиран референдум, с който да ратифицира военното положение.[21][22]

След като е избран за трети мандат през 1981 г., популярността на Маркос спада значително, след като Бениньо Акино-младши е убит през 1983 г. Убийството, заедно с икономическия спад, подхранват опозицията. Политическото напрежение го принуждава да проведе извънредни избори през 1986 г. Обвиненията за масови изборни измами и нарушения на граждански права срещу него водят до т.нар. Жълта революция през февруари 1986 г., с която той е свален от власт.[23] За да избегне военен сблъсък в Манила, Маркос е посъветван от американския президент Роналд Рейгън да се оттегли начисто,[24] след което Маркос заминава в изгнание на Хаваите.[25] Маркос е наследен от Корасон Акино, която е вдовица на убития Акино-младши.[26][27]

Според официални документи, семейство Маркос са присвоили 5 – 10 милиарда долара по време на режима си.[28]

Ранен живот редактиране

Фердинанд Маркос е роден на 11 септември 1917 г. в селото Сарат в провинция Северен Илокос на остров Лусон във Филипините. Родителите му, Хосефа Едралин и Мариано Маркос, са учители от знатни фамилии. През 1925 г. Мариано става конгресмен, обгръщайки малкия Фердинанд с политическа атмосфера още от ранна възраст. Мариано играе голяма роля и при оформянето на състезателния характер на Фердинанд. Мариано и Хосефа натискат Фердинанд да изпъква пред връстниците си във всяко едно отношение – както по учебните предмети, така и по борба, бокс, лов и други дейности. В колежа, Маркос се интересува главно от стрелбата с .22-калибров пистолет.[29]

На 21 септември 1935 г. филипинският политик Хулио Налундасан е вкъщи и празнува конгресната си изборна победа на Мариано Маркос, когато е застрелян и убит с .22-калибровия пистолет на 18-годишния Фердинанд Маркос.[30] Три години по-късно той е арестуван за убийството на Налундасан. Година по-късно, след като завършва правното си образование в университета, той е обявен за виновен. В затвора Маркос прекарва чест месеца в писане на обжалване за възобновяване на съдебния процес. Когато върховният съд накрая приема обжалването на Маркос през 1940 г., главният съдия изхвърля делото, а Маркос е освободен. На следващия ден Маркос се завръща във върховния съд и полага клетва като адвокат.[29]

Военни години редактиране

Когато Маркос е дете, Филипините са все още колония на САЩ. Все пак, страната като цяло се управлява сама и формално получава независимост през 1946 г. Това се случва след ожесточена война на територията на страната през Втората световна война. По това време тя е нападната и окупирана от Японската империя, докато американските войски и филипинската съпротива се борят за възвръщане на контрола над страната.[29]

Маркос излиза от войната с репутацията на велик лидер на филипинската съпротива и като един от най-отличаваните войници в редиците на американските въоръжени сили. Въпреки това, той помага и на двете страни във войната, давайки подкрепата си както за японците, така и за американците. В началото на 1943 г. в Манила той създава тайна организация на съпротива, наречена Анг Мга Махарлика, която включва агенти, работещи срещу японците. В действителност, групата е съставена от най-различни престъпници – фалшификатори, джебчии, убийци и гангстери, които се надяват да припечелят пари, възползвайки се от военния климат.[29]

След приключването на войната Маркос започва да практикува право отново. Той често изпраща фалшиви молби на Вашингтон от името на филипински ветерани от войната, искайки те да му изплатят компенсации. Мотивиран от успеха с тази си дейност, той изпраща молба за изплащане на 595 хил. долара от свое име, заявявайки, че американската армия е присвоила над 2000 глави добитък от ранчото на Мариано Маркос. Всъщност, такова ранчо никога не е съществувало, което кара Вашингтон да заключи, че и добитъкът никога не е съществувал.[29]

Политическа кариера редактиране

В периода 1946 – 1947 г. Маркос работи като технически асистент на първия президент на Филипините, Мануел Рохас. През декември 1948 г. списание публикува четири статии относно преживяванията на Маркос във войната, което му повишава репутацията. През 1949 г. Маркос води кампания, включваща обещания за компенсиране на 2 милиона филипински ветерани от войната, и се кандидатира за член на Камарата на представителите на Филипините от Либералната партия. Той печели 70% от гласовете. За по-малко от година той се превръща в милионер, главно поради субсидиите, които получава от САЩ за отглеждане на тютюн, и натиска, който оказва върху китайските бизнесмени, за да му кооперират. През 1954 г. се запознава с певицата Имелда Ромуалдес и се оженва за нея след 11 дни. Двамата по-късно имат три деца, плюс едно осиновено. През 1959 г. е избран за член на Сената, а от 1963 до 1965 г. служи като негов председател.[31]

През 1965 г. Маркос, който е виден член на Либералната партия, прекъсва взаимоотношенията си с нея, след като тя не го номинира за президент. Така той се кандидатира за президент от Националистическата партия, изправяйки се срещу либералния си опонент, Диосдадо Макапагал. Кампанията е дълга и тежка. В крайна сметка, Маркос побеждава и встъпва в длъжност като президент на 30 декември 1965 г. Едно от първите неща, които прави, е да вкара страната във Виетнамската война. Фокусира се върху строителните проекти и производството на ориз.[32] През 1969 г. е преизбран, ставайки първият президент на страната, служил два мандата. В хода на първия си мандат той развива селското стопанство, промишлеността и образованието. Въпреки това, администрацията му е белязана от многобройни студентски протести и демонстрации, както и насилствена партизанска дейност в градовете.[31]

На 21 септември 1972 г. Маркос обявява военно положение в страната. Поддържайки тезата, че комунистически и подривни сили са предизвикали кризата, той действа бързо – политическите противници са хвърляни в затвора, а въоръжените сили се превръщат в инструмент на режима. През 1973 г. проведеният нагласен национален референдум му дава правомощие да остане на власт безсрочно. Освен от политически опоненти (сред които е и Бениньо Акино-младши, който прекарва почти осем години в затвора), Маркос е критикуван и от църквата. В селските райони комунисти и мюсюлмански сепаратисти предприемат партизански офанзиви, целящи събаряне на централното правителство. В условията на военното положение, президентът получава допълнителни правомощия, включително и властта да прекратява исканията за хабеас корпус (разглеждане на неправомерни арести). През януари 1981 г. Маркос обявява края на военното положение след визита на папа Йоан Павел II, но продължава да управлява авторитарно под различни конституционни формати. Правителството на Маркос често завзема частни предприятия и ги предава на приятели и роднини на членовете на режима. Това впоследствие води до икономическа настабилност. Освен това, администрацията на Маркос натрупва военни сили (набирайки неквалифициран военен персонал) и превзема медиите. Той отново печели президентските избори през юни 1981 г. срещу само символична опозиция. След това управлява едновременно като президент и министър-председател.[31][32]

След обявяването на военното положение през 1972 г., жена му, Имелда Маркос, става влиятелна фигура. Тя често е критикувана за това, че назначава роднини на изгодни правителствени или корпоративни позиции, докато служи като губернатор на Манила (1975 – 1986) и министър на поселенията и екологията (1979 – 1986).[31]

По-късните години от управлението на Маркос са белязани от повсеместна правителствена корупция, икономическа стагнация и стабилно разширяване на икономическата бездна между бедни и богати, както и постепенното нарастване на комунистическото партизанско движение в селските райони на многобройните филипински острови.[31]

Всичките пет американски президента от 1965 до 1985 г. поддържат добри взаимоотношения с режима на Маркос, главно за да задържат американските бази на територията на Филипините. Все пак, за САЩ Филипините са един от много съюзници, докато за Филипините САЩ представлява единствен покровител. Поради тази причина, Маркос също се стреми да поддържа близки взаимоотношения със САЩ. Някои историци считат, че американската подкрепа на правителството на Маркос е единствената причина, поради която режимът му се задържа толкова време.[33]

Падение редактиране

На 21 август 1983 г. Бениньо Акино-младши се завръща от дълго изгнание в САЩ, за да предложи на филипинския народ нова надежда. Уви, той е застрелян и убит, слизайки от самолета си в Манила. Следват протести из цялата страна. Маркос създава гражданска независима комисия, която открива военна намеса в убийството на Акино, макар по-късно да се появяват съмнения, че именно Маркос е поръчал убийството.[32]

Докато икономиката на държавата спада рязко, а убийството на Акино става част от националносто самосъзнание, средната класа на обществото, предоставящата основната част на подкрепата за Маркос, започва да се опитва да сложи край на властта му. Други фактори, допринасящи за свалянето му, са широкообхватната комунистическа дейност и резолюция, подписана през 1985 г., призоваваща за импийчмънт на Маркос и обвиняваща го в лични облаги чрез власт, монопол и отвъдморски инвестиции в разрез със закона.[34] За да заглуши опозицията и да затвърди властта си, Маркос призовава да бъдат проведени извънредни президентски избори през 1986 г., което е малко преди края на шестгодишния му мандат. Кандидат на опозицията става популярната Корасон Акино – вдовицата на убития Бениньо.[32]

Маркос успява да я победи и да задържи президентството си, но победата му е считана за постигната чрез измама от мнозина. Докато мълвата за нагласените избори се разпространява, възниква напрегнато противопоставяне между поддръжниците на Маркос и тези на Акино, като в същото време на улиците излизат хиляди граждани, настояващи за мирен военен преврат (т.нар. Жълта революция).[32][29]

Изгнание и смърт редактиране

С влошаващо се здравословно състояние и намаляваща подкрепа за режима, на 25 февруари 1986 г. Фердинанд Маркос и голяма част от семейството му отлитат от двореца в Манила и кацат в Хаваи. Там той живее в изгнание до смъртта си. По-късно става ясно, че Маркос и приближените му са откраднали милиарди долари от филипинската икономика.[31][32][29]

Съсредоточавайки се върху обвиненията за рекет, федерално жури повдига обвинения на двамата Маркос, но Фердинанд умира в Хонолулу на 28 септември 1989 г. от сърдечен арест. Имелда е оправдана по всички обвинения и се завръща във Филипините на следващата година, макар там да среща още правни предизвикателства.[31] По-късно неуспешно се кандидатира за президент.

Правителството на Акино отказва тялото на Маркос да се върне обратно във Филипините. Това се случва чак през 1993 г., под управлението на президента Фидел Рамос.[35] В периода 1993 – 2016 г. останките му са погребани в крипта в Северен Илокос, където синът му и дъщеря му управляват съответно като губернатор и конгресен представител. В негова чест е издигнат огромен бюст по нареждане на министерството на туризма, но впоследствие той е унищожен от неизвестен извършител.[36]

През 2016 г. президентът Родриго Дутерте нарежда Маркос да бъде погребан в Гробището на националните герои в Манила. Това предизвиква множество бурни протести от опозицията.[32]

Източници редактиране

  1. ↑ Skeletons of their kleptocracy // Philippine Daily Inquirer, 10 септември 2016.
  2. ↑ а б Dictator's over-the-top summer home heads to auction block // New York Post, August 29 август 2018.
  3. ↑ Hail to the thief: The Philippine government offers a hero's burial for a murderous kleptocrat // The Economist, 12 ноември 2016.
  4. ↑ John Heilprin. Political will guides Marcos case in Philippines // 13 април 2015.
  5. ↑ Democracy at the Crossroads // Kasaysayan, The Story of the Filipino People Volume 9:A Nation Reborn. Hong Kong, Asia Publishing Company Limited, 1998.
  6. ↑ Philippine dictator Ferdinand Marcos given controversial hero's burial // The Guardian, 18 ноември 2016.
  7. ↑ Marcos: Rise and fall of a dictator // Philippine Daily Inquirer, 19 ноември 2016.
  8. ↑ Lacsamana, Leodivico Cruz. Philippine History and Government. Second. Phoenix Publishing House, Inc., 1990. ISBN 971-06-1894-6. с. 189.
  9. ↑ Corruption in Philippines: Marcos was the worst // The Jakarta Post, 11 септември 2013.
  10. ↑ Traywick, Catherine. Shoes, Jewels, and Monets: The Immense Ill-Gotten Wealth of Imelda Marcos // Foreign Policy. 16 януари 2014.
  11. ↑ Conde, Carlos H. Marcos family returning to the limelight in the Philippines // The New York Times. July 8 юли 2007.
  12. ↑ Report of an Amnesty International Mission to the Republic of the Philippines 22 November – 5 December 1975 // Amnesty International Publications, септември 1976.
  13. ↑ Why not ask Ramos and Enrile about Martial Law // Manila Times, February 28, 2016. Посетен на June 29, 2017.
  14. ↑ Alfred McCoy, Dark Legacy: Human rights under the Marcos regime // Ateneo de Manila University, 20 септември 1999.
  15. ↑ Marcos' World War II 'medals' explained // Rappler. 20 август 2016.
  16. ↑ GDP (constant LCU) – Data
  17. ↑ Marcos years marked 'golden age' of PH economy? Look at the data // Rappler. 5 март 2016.
  18. ↑ de Dios, Emmanuel. The truth about the economy under the Marcos regime // BusinessWorld, 16 ноември 2015.
  19. ↑ Cesar Lumba. Once Upon a Blue Dot. 6 ноември 2015. ISBN 9781504959117.
  20. ↑ Kushida, Kenji. The Political Economy of the Philippines Under Marcos – Property Rights in the Philippines from 1965 – 1986 // Stanford Journal of East Asian Affairs, 2003.
  21. ↑ Schirmer, Daniel B., Shalom, Stephen Roskamm. The Philippines Reader: A history of Colonialism, Neocolonialism, Dictatorship and Resistance. South End Press, 1987. ISBN 9780896082755. с. 191.
  22. ↑ Celoza, Albert F. Ferdinand Marcos and the Philippines: The Political Economy of Authoritarianism. Praeger Publishers, 1997. ISBN 9780275941376.
  23. ↑ From Aquino's Assassination to People's Power // Federal Research Division of the Library of Congress. Посетен на 2 март 2016.
  24. ↑ In Crucial Call, Laxalt Told Marcos: 'Cut Cleanly' // The Washington Post. 26 февруари 1986.
  25. ↑ Reaves, Joseph A. Marcos Flees, Aquino Rules – Peaceful Revolt Ends In Triumph // Chicago Tribune, 26 февруари 1986.
  26. ↑ Kashiwara, Ken. Aquino's Final Journey // The New York Times. 16 октомври 1983.
  27. ↑ Benigno Aquino Jr. The undelivered speech of Senator Benigno S. Aquino Jr. upon his return from the U.S., August 21, 1983 // The Official Gazette of the Republic of the Philippines, 21 август 1983. Архивиран от оригинала на 2017-01-12. Посетен на 2020-04-13.
  28. ↑ Chronology of the Marcos Plunder // Asian Journal. Архивиран от оригинала на 2014-02-26. Посетен на 1 март 2016.
  29. ↑ а б в г д е ж Ferdinand Marcos Biography
  30. ↑ Mijares, Primitivo. The Conjugal Dictatorship of Ferdinand and Imelda Marcos. Union Square Publications, 1976. с. 237. Архивиран от оригинала. Посетен на 19 януари 2019.
  31. ↑ а б в г д е ж Ferdinand Marcos // Encyclopædia Britannica, 24 септември 2019. Посетен на 13 април 2020.
  32. ↑ а б в г д е ж Ferdinand Marcos – Wife, Presidency & Death // Biography, 22 август 2019. Посетен на 13 април 2020.
  33. ↑ Kessler, Richard J. Marcos and the Americans // Foreign Policy (63). 1986. DOI:10.2307/1148755. с. 40 – 57.
  34. ↑ Blitz, Amy. The contested state: American foreign policy and regime change in the Philippines. Rowman & Littlefield, 2000. ISBN 978-0-8476-9934-6. с. 167 – 168.
  35. ↑ DROGIN, BOB. 4 Years After Death, Marcos' Body to Go Home for Burial // 20 юли 1993.
  36. ↑ Philippines blast wrecks Marcos bust // BBC News. 29 декември 2002. Посетен на 19 ноември 2007.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Фердинанд_Маркос&oldid=11995069“.