Франческо д’Есте

италиански благородник, маркиз на Маса Ломбарда
Вижте пояснителната страница за други личности с името Франческо д’Есте.

Франческо д’Есте (на италиански: Francesco d'Este, * 1 ноември 1516 във Ферара, Херцогство Ферара, † 22 февруари 1578, пак там) от рода Есте е маркиз на Маса Ломбарда и принц на Ферара, Модена и Реджо.

Франческо д’Есте
маркиз на Маса Ломбарда
Роден
Починал
Погребанцърква „Сан Паоло“ в Маса Ломбарда, после в църквата на Общинските гробища
Управление
Период15441578
Други титлипринц на Ферара, Модена и Реджо
Герб
Семейство
РодЕсте (династия)
БащаАлфонсо I д’Есте
МайкаЛукреция Борджия
Братя/сестриАлесандро д’Есте
Ерколе II д’Есте
Иполито II д’Есте
Алесандро д’Есте
Елеонора д’Есте
Изабела Мария д’Есте
Природениː
Родриго Арагонски
Джовани Борджия (вероятен)
ДецаМарфиза д'Есте
Брадаманте д’Есте
Франческо д’Есте в Общомедия

Произход

редактиране

Той е син на Алфонсо I д’Есте (* 1476 † 1534), херцог на Ферара, Модена и Реджо, и на втората му съпруга Лукреция Борджия (* 1480, † 1519), херцогиня на Ферара, Модена и Реджо, господарка на Непи, господарка на Сермонета и Басиано, херцогиня на Бишелие и княгиня на Салерно. Негови дядо и баба по бащина линия са херцозите на Ферара, Модена и Реджо Ерколе I д'Есте и Елеонора Арагонска. Негови дядо и баба по майчина линия са папа Александър VI и метресата му Ваноца Катанеи. Негов вуйчо е Чезаре Борджия, следователно той е братовчед на Франческо Борджия. По бащина линия е племенник на Изабела д'Есте и на кардинал Иполито д'Есте.

Той има четирима братя и две сестри:

Има и един или двама природени братя.

Биография

редактиране

Той е кръстен „Франческо“ в чест на френския крал Франсоа I.[1] На 3-годишна възраст губи майка си, която умира при раждането на сестра му Изабела Мария.

Получава военно образование според традицията, която предвижда военна кариера за третородния син.[2] На 18-годишна възраст се мести във Франция без съгласието на семейството си. Баща му Алфонсо не приема импулсивния му жест и го лишава от наследство (променя завещанието, като подчинява Франческо на по-големия му брат Ерколе). Алфонсо умира три дни по-късно, на 28 октомври 1534 г. Франческо се завръща във Ферара и му е простено. Брат му Ерколе наследява баща им Алфонсо като херцог с името Ерколе II.

През май 1536 г. Ерколе II изпраща Франческо в Ломбардия като капитан на леката кавалерия, за да помогне на император Карл V. Чрез императора Франческо получава ръката на Мария де Кардона, маркиза на Падула и графиня на Авелино, овдовявала през 1536 г. от братовчед си Артале де Кардона. Всъщност императорът изпраща писмо до благородничката. Франческо няма потомство от нея; вместо това той има две дъщери от неизвестна жена. И двете момичета са узаконенни няколко години след раждането им както от папа Григорий XIII, така и от херцога на Ферара Алфонсо II д’Есте.

През 1547 г. Мария и Франческо получават разрешение да отворят железарски заводи във владенията на Авелино и Кандида. Те също са упълномощени от Карл V да провеждат панаир всяка година в Авелино.

Франческо се бие за императора в Испания и също се мести в Северна Африка, участвайки в кампанията в Алжир (1541). Следват битки срещу Херцога на Клев във Фландрия, Франция, Пиемонт и Тоскана.[1]

През 1544 г.[3] е номиниран за маркиз на Маса Ломбарда от папа Павел III с правото да предава титлата на своите мъжки наследници и да сече монети. Отваря монетен двор в крепостта, който развива интензивна дейност до 1573 г.[4]

 
Дворец „Марфиза д'Есте“

Впоследствие е на служба при краля на Франция Анри II, който му дава длъжността на лейтенант, за да защитава замъка Монталчино – последната крепост на Сиенската република.[5]

В края на 1553 г. Франческо, на 47-годишна възраст, е освободен от подчинение на брат си Ерколе.[3] Той се завръща в родния си град и купува дворец, който обогатява с градини и други сгради, най-известният от които е Дворецът на Марфиза д'Есте, построен през 1559 г. и наследен от дъщерята на Франческо, чието име носи.

След 1566 г. Франческо се оттегля от обществения живот. Умира във Ферара на 22 февруари 1578 г. на 62-годишна възраст. Според завещанието му е погребан в църквата „Сан Паоло“ в Маса, в центъра на презвитерия близо до главния олтар. Понеже няма наследници от мъжки пол, територията на Маса Ломбарда се връща във владенията на Дом Есте.[1] През 1889 г. тленните му останки са преместени в общинските гробища, за да бъдат преместени вътре в църквата през 1932 г., на стената на десния неф.[3]

Брак и потомство

редактиране

∞ 1540 за Мария ди Кардона (* 1509, † 19 март 1563), маркиза на Падула и графиня на Авелино, от която няма деца.

 
Марфиза д'Есте

Има две извънбрачни дъщери от неизвестна жена, впоследствие узаконени, кръстени на героини от „Бесният Орландо“ на Лудовико Ариосто:

Вижте също

редактиране

Литература

редактиране
  • Sarah Bradford: Lucrezia Borgia. Mondadori Editore, Milano 2005, ISBN 88-04-55627-7
  • Luciano Chiappini, Gli Estensi, Milano, Dall'Oglio, 1967
  • Emilio Sarli, La decima musa del Parnaso: Maria de Cardona, Tricase, Youcanprint, 2012, ISBN 978-88-6618-470-6
  • Sarah Bradford, Lucrezia Borgia, Mondadori, Milano 2005
  • Mario Tabanelli, Questa è «la Massa», Lega, Faenza 1972
  • Lorenzo Bellesia, Le monete di Francesco d'Este, Astarte, Lugano 1997
  1. а б в Mario Montanari, L'amato Francesco d'Este, il marchese della guerra, «Giornale di massa», novembre 2016, с. 24.
  2. Bellesia, с. 9.
  3. а б в M. Tabanelli, Questa è la Massa, с. 227.
  4. M. Tabanelli, op. cit., с. 250
  5. Chiappini, с. 278.

Външни препратки

редактиране
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Francesco d'Este в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​