Отваря главното меню

Янаки или Яким Георгиев Стрезов е български просветен деятел, деец на Българското възраждане в Македония.[1]

Янаки Стрезов
български учител

Роден
около 1818 г.
Починал

БиографияРедактиране

Стрезов е роден между 1818 и 1820 година в Охрид, тогава в Османската империя. Син е на Георги (Гьоре) Янакиев Стрезов (1793 - 1856) от Търпейца, готвач на владиката Калиник Преспански и Охридски и Арса Стрезова. Има брат Анастас и четири сестри, от които най-голямата Мария (? - 1900) е майка на Кузман Шапкарев. Учи в родния си град при Димитър Миладинов и в гръцка гимназия в Атина до 1840 година. След завършването си учителства в Охрид - в Месокастро и и в Долна и Горна Влашка махала като главен гръцки учител.

През есента на 1850 година постъпва в Историко-филологическия факултет на Атинския университет. След две години в 1853 прекъсва поради липса на средства и става главен гръцки учител в Крушево. Поради интриги на крушевската гъркоманска влашка партия, след няколко месеца е принуден да напусне града. От 1854 до края на 1856 година отново е главен учител в Охрид. В 1857 г. отива да учителства в близкия до Охрид град Корча, където остава до 1859 година, като е последван от всички синове на по-видни охридчани. Поради здравословни причини се връща в Охрид и в учебната 1859 – 1860 и 1861 – 1862 година отново е главен учител в града.

Стрезов участва активно в избухнала по това време в Охрид борба за независима българска църква и налагане на новобългарска просвета, оглавена от Димитър Миладинов. При това си учителстване в Охрид въвежда в Охридското централно училище българския език. През 1862 г. в Цариград съдейства за основаване на фонд на кожухарския еснаф, който поема разноските по българското църковно дело.

През 1865 гододина Стрезов учителства една година в Ксанти (Скеча), а през 1866-67 и 1867-68 година е учител в солунската гръцка гимназия под директорството на охридчанина гъркоманин Маргарит Димзов. В Солун Стрезов се запознава по-добре с българския книжовен език, като получава от Кузман Шапкарв от Кукуш български учебници по български език и по история. Взима дейно участие в живота на солунската българска колония и контактува с братята Георги и Никола Паунчеви, братята Киряк и Константин Държилови, зографските монаси Климент (по-късно зографски игумен), Евстатий (по-късно пелагонийски митрополит) и дякон Аверкий.

След две години престой в Солун е уволнен като българин през 1870 и 1871 година учителства две години в Драч. От 1873 до 1875 година е отново в Охрид, но вече като български учител, назначен по препоръка и настоявание на митрополит Натанаил Охридски. От 1875 - 1876 до 1876 - 1877, две години е български учител в Енидже Вардар, а през 1877 - 1878 година в Богданци.

След Руско-турската война се установява в столицата на Източна Румелия Пловдив, където преподава в 1878 - 1879 г. След това за една година става съдия в Кюстндилския окръжен съд, България. Но в 1880 година по молба от Екзархията става учител във Воден, после в Прилеп (1880 — 1881) и пак в Воден (1881 - 1882) и Кукуш (1882 – 1884). След това поради напредналата си възраст е оттегля в родния си град, където умира в 1903 година.[2][3][4] Събира народни умотворения и през 1895 г. пише своите спомени за възрожденската борба в Охрид.

Янаки Стрезов е баща на българския учен Георги Стрезов.

Кузман Шапкарев пише за него:

Тук не се касае за описванието на всичките му ученици, което би било много отегчително за г. г. читателите, а само за двама от тях, гореспоменатите именно, за пок. пок. Андроник Йосифчев и Янаки Г. Стрезов като най-ближни и най-непосредствени негови продължители и, така да се каже, верни наследници както по учебното дело, така и по народното ни възраждание.

Те като граждани са били твърде съобщителни и скромни, особито Янаки Стрезов, а като учители – сериозни и предадени на работата си; за нищо друго не се разговаряха освен за напредъка на науката. Аз като момче още и ученик често пъти, като ги срещах при раздялата от вечерната им разходка, не слушах друго от них освен разговори по науката. Те бяха всекога трезвени до неимоверност, тъй като те като от чума отбягваха от употреблението на какъвто и да било вид алкохол или никотин. Те не знаеха що е кафене или механа, що е билярд, табла или карти; що е гуляй или каквото и да било увеселение, седенки например и пр. По педагогията само се различаваха малко един от друг. Андроник Йосифчев към учениците си беше много строг, която му строгост понякога надминаваше и границите – достигаше до грубост и свирепост (а пък, чудно нещо, на старите си години той стана кротък като ягне, щото някои от по хайманите му ученици почнаха и да го подиграват). От друга страна, Янаки Стрезов отначало още бе умерен в строгостта и такъв си остана и докрай, както по обхождение с учениците си, така и по отношение на наказуемостта в случай на наказуеми престъпки от тяхна страна. В това отношение тие двама неразделни другари се различаваха един от друг. При това Андр. Йосифчев обичаше често леката ирония, подигравката, по примера на учителя си Д. Миладинов, но в по-широк размер, а в същето време запазваше сериозността и намръщеността си, когато Д. Миладинов всекога биваше усмихнат, а пък Стрезов всекога сериозен и тих. Ние никога не сме виждали Ан. Йосифчев да се насмее, а Миладинова – всекога.[5]

БележкиРедактиране

  1. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма, Български писател, София, 1984, стр. 476 - 482.
  2. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга втора, стр. 35-36.
  3. Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 247.
  4. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.637.
  5. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. Неиздадени записки и писма, Издателство Български писател, София, 1984, стр. 483 - 484.