Tabula rasa (на бълг. чиста дъска, произн. табула раза или раса) е латински израз, който се отнася до епистемологическата идея, че индивидите се раждат без вградено умствено съдържание и следователно всяко знание идва от опит или възприятие. Поддръжниците на tabula rasa обикновено не са съгласни с доктрината на вродените идеи, според която умът се ражда с вече определени знания.

Женска фигура (Сибил с tabula rasa) от Диего Веласкес, ок. 1648 г.
Римска восъчна дъска със стилус.

Философия редактиране

В западната философия концепцията tabula rasa може да бъде проследена от произведенията на Аристотел, който в своя трактат „Περί Ψυχῆς“ („За душата“) сравнява ума на новороденото с покритата с восък дъсчица за писане, ползвана в Древна Гърция, по която не е писано.[1].

Идеята по-късно е развита в древногръцката философия от школата на стоиците. Стоическата епистемология подчертава, че в началото умът е гладък или празен, но придобива знание от външния свят.[2]

През XI век теорията е развита по-подробно от персийския философ Авицена. Той твърди, че „при раждане човешкият интелект прилича на tabula rasa – непокътнат потенциал, който се реализира чрез обучение“, а знанието се получава чрез „емпирично опознаване на света, при което се усвояват универсални концепции“, след което се доразвива чрез „силогичен метод на разсъждение – наблюденията водят до изказване на предположения, които при натрупване водят до нови усвоени концепции“. Той освен това твърди, че всеки интелект „има нива на развитие от началния, статичен интелект и потенциално може да придобие знания до активен интелект, състоянието на човешкия интелект в съчетание с идеалния източник на знание.“[3]

През XII век андалуско-ислямският философ и писател Ибн Туфайл, известен като Абу Бакер, демонстрира теорията за табула раза като мисловен експеримент чрез своя арабски философски романХайи ибн Якзан“, в който описва развитието на ума на едно диво дете „от табула раза до това на възрастен, в пълна изолация от обществото“ на пустинен остров. През тринадесети век св. Тома Аквински води аристотеловите и авицейски възгледи на преден план на християнската мисъл. Тези представи рязко контрастират с предишните платонични понятия на човешкия ум като предшестваща единица някъде в небесата, преди да бъде изпратен долу, за да се присъедини към тяло на Земята (вижте „Федон“ на Платон). Св. Бонавентура (също от тринадесети век) е един от най-силните интелектуални противници на Аквински, предлагайки някои от най-силните аргументи към платоническата идея на ума.

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. Аристотел, За душата 429b29–430a1
  2. Bardzell, Jeffrey (11 юни 2014). Speculative German and Stoic Language Theory in Medieval Allegorical Narrative: From Prudentius to Alan of Lille. Routledge. pp. 18 – 9
  3. Sajjad H. Rizvi (2006), Avicenna/Ibn Sina (CA. 980 – 1037), Internet Encyclopedia of Philosophy