Марианска падина

Марианската падина е най-дълбоката известна океанска падина, както и най-дълбокото място в земната кора. Наричана е „четвърти полюс на планетата“ и е най-слабо проученият участък от хидросферата.

Местоположение на Марианската падина

Местоположение на Марианската падина

Геология

Намира се на 11°21' сев. ш. и 142°12' изт. д. в Тихия океан между Япония и Папуа Нова Гвинея, в непосредствена близост източно от Северните Мариански острови. Марианската падина е дълбока 11 022 м и дълга 2550 км. Дъното ѝ се намира на 6366,4 км от центъра на Земята.

Марианската падина е границата, на която се засичат 2 тектонски плочи – Тихоокеанската влиза под Филипинската. Тя не е просто дълбока бразда в океанското дъно, а бележи местоположението на една субдукционна зона. Субдукционните зони се образуват, когато част от океанското дъно – в случая Тихоокеанската плоча – се подпъхне под друга, в този случай – Филипинската. Близките разломни линии оформят Тихоокеанската плоча на мястото на падината така, че тя потъва по-стръмно от други субдукционни зони.

Една от причините Марианската падина да е толкова дълбока, според Стърн, е най-старото морско дъно, което се намира в западната част на Тихия океан, датирано на около 180 милиона години. Дъното на океана се формира от лавата по граничните ръбове на океанските плочи. Когато е прясна, лавата е сравнително топла и подвижна - движи се по повърхността на лежащата под нея мантия. Остарявайки, тя се отдалечава от източника си, охлажда се и става все по-плътна, поради което слиза още по-надолу. Освен това Марианската падина се намира далеч от каквато и да е голяма земна маса, т.е. и от устията на реки, каквито биха способствали за натрупване по дъното й на седименти.

Потапяне

Марианската падина първоначално е проучена през 1951 г. от Кралския военен кораб Чалънджър (Challenger, в превод - Предизвикател). На негово име е наречена и най-дълбоката част от падината – The Challenger Deep. Използвайки ехо-локатор, Чалънджър II (Challenger II) регистрира дълбочина от 10 900 м на 11°19'N, 142°15'E.

През 1957 г. руският крайцер „Витяз“ измерва дълбочина от 11 034 м, но тази информация не е потвърдена от следващи експедиции, които са притежавали по-точно и по-съвременно оборудване.

На 23 януари 1960 г. в Марианската падина до дъното се спуска батискафът „Триест“ с швейцарския учен Жак Пикар и американския лейтенант от ВВС Дон Уолш. По време на първото спускане, те са изненадани да открият, че това не е „мъртъв свят“, а напротив – има живот. Двамата описват дъното, като „равно и много чисто“. През 1962 г. М. В. Спенсър регистрира още по-голяма дълбочина от 10 915 м. На 24 март 1995 г. японската сонда Kaiko дава най-точните данни за дълбочината на Марианската падина до днес – 11 022 м.

През 2012 г. канадският режисьор Джеймс Камерън слиза сам до дълбините на падината с помощта на батискафа „Deepsea Challenge“ в чието разработване участва и самият той, достигайки рекордна за този тип плавателни съдове дълбочина. Капсулата извършва няколкочасово пътуване, донасяйки заснет 7-часов 3D-материал с помощта на HD-камери, образци от почвата и живи организми за биолозите и геолозите. Част от заснетите от Камерън кадри се използват във филма "Подводно Предизвикателство" Учените са озадачени от намерените причудливи форми на живот. Например на дълбочина почти 11 000 метра дъното буквално е осеяно с „килим“ микроорганизми. Открити са и гигантски (17-сантиметрови) подобни на скариди същества – амфиподи. Тестовете показват, наличието на съставки в организма им, благодарение на които тъканите и влакната му успешно функционират в условията на високо налягане. Сред тях е сило-инозитол, идентичен на препарат, използван в клинични изпитания за лечение на болестта на Алцхаймер. От Марианската падина са качени на повърхността за подробно проучване около 20 000 микроорганизма, включително голям брой гигантски амеби.

Външни препратки

Голяма карта на западната част на Тихия океан Архив на оригинала от 2005-08-28 в Wayback Machine.