Уикипедия

Крушевски революционен район

Крушевският революционен район от Битолския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация обхваща териториите на Крушевската нахия от Битолска кааза в Османската империя с главен град Крушево. Районът е добре организиран и активно участва в подготовката и реализацията на Илинденско-Преображенското въстание, по време на което е провъзгласена така наречената Крушевска република, а при потушаването на въстанието Крушево е изгорено.

Крушевски революционен район
Крушевският ръководен щаб. Отпред: Тодор Павлов, Антиноген Хаджов, Тодор Христов, Тома Никлев, Никола Карев[1]
Информация
Типреволюционна организаци
Основана1895 г.
Закрита1934 г.
Положениенесъществуваща
Цел/фокусАвтономия за Македония и Одринско
Част отБитолски революционен окръг
СедалищеКрушево, Османска империя
Езицибългарски

История редактиране

Основаване на комитета и първи години (1895 - 1902) редактиране

 
Учители и ученици в неделното българско крушевско училище. Председател е Димитър Иванов, а негов помощник е Петър Ацев[2]
 
Картичка с крушевски революционни дейци. В средата е паметникът чешма на Мечкин камен, по-късно разрушен от сръбските власти

На 1 септември 1895 година учител в Крушево става Кирил Янков от Кайлярско.[3][4] На 7 септември 1895 година от Прилеп пристигат водачите на ВМОРО Павел Христов и Никола Мильовски, които привличат Янков във ВМОРО и му възлагат да организира революционен комитет в Крушево, което той прави на 14 септември, Кръстовден, в Демирова кория над Крушево.[5][6]

Първите членове на революционния комитет са Матей Нешков, Димитър Велянов и Миту Секулов. След това Янков постепенно привлича към революционното дело Наки Стефанов Карев, Унчу Г. Велянов, Георче Тренков, Илче Стойчев, Томе Никлев, които организират първите градски групи. В 1896 година в Организацията влизат Тирчу Секулов, Гурко Д. Божинов, Коле Ивановски, Велчу Николов Еца,[6] Петруш Н. Карев, Томо Кръстев Дойчин, а по-късно Павле Костев, Тирчу Карев, Христо П. Кюркчиев, Вангю Георчев Белич, Коле Шапърдан и други търговци, занаятчии, работници от града.[7]

Покръщаването на селата в нахията и околностите започва веднага, но се засилва по време на главния учител Димитър Иванов и учителя Петър Ацев. За да се улесни проникването на революционните идеи сред гражданите, е основано неделно училище за мъже и жени, а за покръщаванията по селата се правят чести излети и екскурзии по случай различни местни празници. С апостолска дейност в района по-късно се заемат дошлите от България Йордан Пиперката и Гюрчин Наумов. Първата районна чета в Крушевско е създадена на 3 март 1901 година и е оглавена от Никола Русински, като в нея влизат Йордан Пиперката, Гюрчин Наумов, Велко Марков и Георги Сугарев. На 15 август 1901 година Никола Петров получава нареждане да се премести в Прилепско, а Пиперката в отделения от Крушовския Демирхисарски революционен район. Четата е оглавена от Велко Марков.[7]

Обхванати селища (1901) редактиране

В Крушево е организирана и терористична група, чиито цели са да насажда страх у слабодушните граждани, да подпомага въоръжаването на Организацията като събира данък от богатите и да изпълнява екзекуции на осъдени от Организацията мюсюлмани и християни в Крушево и района. В нея влизат Вангю Г. Белич, Коле Иванов, Вангю Топуз, Георги Иванов, Такю К. Ашлака, Мате Сечков, Ванчу Котев Белувче и други.[10]

В 1902 година в Крушево избухва афера с Неделното училище, вследствие на която Димитър Иванов бяга в България, а Петър Ацев става войвода в Прелепско. Ръководството на Крушевския комитет е поето от архидякон Йосиф Пречистански.[10]

Афери от 1902 година редактиране

  Основни статии: Крушевска афера, Ракитнишка афера и Михайлова афера

През 1902 година три големи афери разстройват революционното дело в Крушевския район. През пролетта властите взимат повод от едно оплакване на българското население и изпращат в града анкетна комисия, чиято истинска цел е да открие революционната мрежа, за която турците имат подозрения. В резултат избухва Крушевската афера, при която десетки революционни дейци от Крушево и Крушевско са арестувани и измъчвани, а трима учители и няколко граждани стават нелегални в четата на Велко Марков.[11][12]

Малко по-късно, през май 1902 година, след предателство, четата на Марков е обградена в Ракитница и въпреки помощта на милиция от Крушево и околните села, както и от четата на Йордан Пиперката, не успява да пробие обръча и от 14 души се спасяват само 4 четници, като загива и войводата Марков. При последвалата Ракитнишка афера отново са арестувани десетки революционни дейци и е разкрита част от организационното оръжие.[13][14]

Малко след края на Ракитнишката избухва нова - Михайловата афера, след като в Битоля е заловен доставчикът на оръжие Кола Михайлов и той издава скривалището на оръжие в Крушево в дома на Фания Такю Ляпова. Благодарение на факта че то се оказва празно, са арестувани само 30 по-видни граждани и домакинята на къщата Фания Ляпова. Освен Кола в затвора попадат и четирима негови другари - Йосиф от Жабени, Битолско, Тане и двама турци, които са измъчвани, но не издават нищо.[15]

Подготовка за въстание редактиране

След смъртта на Велко Марков ръководството на Крушевската чета е поето от четника му Гюрчин Наумов, който е опитен и се ползва с доверие от населенето, а в началото на 1903 година в Крушевско идват и четите на Питу Гули и Иван Наумов Алябака. С Питу Гули идват и опитните дейци Андрей Докурчев, Тодор Христов Офицерчето, Ташко Карев и Коста Попето. Делегатът на Крушевския район на Смилевския конгрес през май 1903 година Никола Карев е сред малцинството делегати, настояващи за отлагане на въстанието поради липса на достатъчно оръжие.[16]

В града така наречената Интелектуална група се занимава с леене на куршуми, които се разпространяват по селата. В нея влизат учителите Никола Киров, Стерю Блажев и Ташко Попхристов, кандидат учителят Наум Томалевски, гимназистите Михаил Станоев, Тома Константинов, Мито Тръпчев, шивачът Ванчу Делев, дърводелецът Велко Пецан и каменоделецът Ставре Трайков. Специални фурни в Осоя и в село Пуста река правят галети. Всички членове на Организацията - граждани и селяни, минават обучение по стрелба в гората.[17] Тодор Христов Офицерчето подпомогнат от учителите Фания Ракиджиева, Коца Йосева и Ташко Попхристов обикаля беладието, хюкюмата, пощата и казармата, за да направи план за овладяването на ключовите обекти в града. Към войводите Христов и Алябака се присъединява и Антиноген Хаджов.[18]

Смилевският конгрес определя следното горско началство за района: Никола Карев, Тодор Христов, Тома Никлев и Антиноген Хаджов, като Никлев и Хаджов са членове ръководители на Крушевския комитет. Към началството по време на въстанието се присъединяват и двамата градски ръководители Глигор Д. Божинов и учителят Тодор Павлов. Районът разполага със 750 бойци, въоръжени с пушки гра, капаклии („Снайдер“ 1865),[18] бердани, мартини и само 20 манлихери и маузерки. Революционерите са разпределени в осем отряда:[19]

Илинденско въстание редактиране

На 18 юли войводата Никола Карев, подвойводата Коста Попето и десетникът Ташку Кукев обикалят полските села и разпореждат всички въоръжени сили от тях да се качат в Свето Митрани.[26] Милициите от другите села се събират в Пусторечкия и Зашлечкия осой.[27] В града остават само двама членове на комитета - Григор Д. Божинов и Тодор Павлов, които се разполагат в къщата на Гьоре Макрев в Рамнище и разпръсват интелектуалната група из града, за да следи движението на турците. Миту Тръпчев, Ставре Трайков, Тимьо Кондраков и Косту Лапев са изпратени с тенекии с газ и спирт в местността Куличе при отредите на Андрей Докурчев и Алябака.[28] Братята Колич и Алексо Ивановски получават задача да се скрият в гръцката църква „Свети Никола“ със задачата щом отрядът на Андрей Докурчев влезе в града, да заемат позиции в църквата срещу хюкюмата и да забият църковните камбани. Прислугата на българската църква „Успение Богородично“ и на влашката „Свети Йоан Кръстител“ е известена да отговори с камбанен звън.[29] Телеграфните жици, свързващи Крушево с Битоля и Прилеп, са прекъснати.[30]

След полунощ отрядът на Андрей Докурчев навлиза в града и отрядът на Вангю Топузов се натъква на жандари край черковната чешма и Топузов открива огън по тях. Хюкюматът е обсаден, като десетарите заемат позиции: Коста Попето в улицата при Нешковци, Ташку Кукев при Хаджи Мойсовци, Миха Алексов и Миле Попкръстев при Гинальовци, Петра Паре и Лакю Конче при Нако, а войводата и Вангю Топуз в църквата. Жандармерията в хюкюмата се държи здраво[30] и чак след като въстаниците подпалват входната врата, войниците започват да бягат, като някои загиват, някои успяват да се измъкнат. От въстаниците Петър Тръпчев от Единаковци е ранен, а Стефан Мангела от Журче загива. Беледието пада без съпротива, като книжата му са изгорени на площада. Телеграфо-пощенската станция е обсадена от групите на Тоду Боряр, Йоан Попдимитриев и Лакю Конче, но персоналът се предава без съпротива.[31] Полицейският пристав и комисар-полицаят, квартируващи в къщата на Косту Стоянов Елена, се предават, но таксилдарите оказват съпротива и къщата, в която са настанени е подпалена, като загиват крушовчанинът Питу Гьонда, а десетарят Лакю Горцу е ранен.[32]

Бележки редактиране

  1. ↑ Македония в образи - фототипно издание, Анико, София, 2010, стр.128
  2. ↑ Кецкаровъ, Антонъ. Първитѣ революционни прояви въ Охридъ // Илюстрация Илиндень 4 (4 (34). София, Издание на Илинденската Организация, Юний 1931. с. 1.
  3. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 196.
  4. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 15.
  5. ↑ Н. К. М ски. Димитъръ Георгиевъ Веляновъ // Илюстрация Илиндень V (9 - 10 (49 - 50). София, Издание на Илинденската Организация, септемврий - октомврий 1933. с. 13.
  6. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 16.
  7. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 17.
  8. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 18.
  9. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 19.
  10. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 20.
  11. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 21-22.
  12. ↑ Томалевски, Н. Ракитнишката афера (Материяли за историята на мак. освободителна борба) // Илиндень 1903 - 1906. Сборникъ въ паметь на голѣмото македонско възстание. София, Издава Македонското студенство дружество „Вардаръ“, 1926. с. 35-36.
  13. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 22-25.
  14. ↑ Томалевски, Н. Ракитнишката афера (Материяли за историята на мак. освободителна борба) // Илиндень 1903 - 1906. Сборникъ въ паметь на голѣмото македонско възстание. София, Издава Македонското студенство дружество „Вардаръ“, 1926. с. 36-40.
  15. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 25.
  16. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 26.
  17. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 27.
  18. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 28.
  19. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 29.
  20. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 30.
  21. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 31.
  22. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 32.
  23. ↑ а б в Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 33.
  24. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 34.
  25. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 35.
  26. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 35-36.
  27. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 36.
  28. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 37.
  29. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 38.
  30. ↑ а б Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 39.
  31. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 40.
  32. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 41.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Крушевски_революционен_район&oldid=12103044“.