Аксион франсез (вестник)

„Аксион Франсез“ (на френски: L'Action française – „Френско действие“) е френски вестник с националистическа и роялистка насока.

Излиза в периода от март 1908 до август 1944 г. Печатан е главно в Париж, за кратко в Лимож (1940) и после в Лион. Спира да излиза, след като американските войски влизат в Париж през август 1944 г. Заедно с едноименното френско движение е забранен от новата власт и неговият печатен орган като ултраконсервативен и реакционен. Седалището на вестника се е помещавало в Париж на улица „Рим“ (rue de Rome).

Редакционна политикаРедактиране

Като официален печатен орган на френското движение за действие, вестникът съществува от времето на метастазите в началото на 20 век по аферата Драйфус до падането на режима на Виши. Той е национален ежедневник, настроен роялистки, антисемитски и антидрайфусистки (последното тълкувано от някои не съвсем коректно и справедливо като антигермански или антипруски по-точно).

Подобно на движението за френско действие, вестникът се изявява в ожесточена опозиция на политиката на Третата френска република, както и на либерализма и демокрацията. Читателската му аудитория обединява държавни служители от националистически движения, монархисти и традиционалисти и въобще консерватори, стоящи твърдо вдясно от 1930-те години след края на аферата Стависки. Чрез аналитично представяне на информация в съчетание с лични нападки журналистите от вестника начело с Леон Доде се опитват да обяснят на френската публика каква е същността на политиката и режима на власт в Третата република. Журналистическата кампания е неуморна в отразяването и изясняването на „истинската същност“ (според редакцията на вестника) на съветския режим, комунизма, евреите и масоните.

Същевременно „Аксион Франсез“ се превръща в средище на редица френски интелектуалци, публицисти, философи, историци, поети и писатели около предходно съществувалите критически публицистични издания като „Либр парол“ и др.

Официално излизането на вестника и неговите издания са спонсорирани от 20 физически лица, а впоследствие редакцията му поради хилядите безплатни абонаменти изпада в голям дефицит и редовно разчита на спонсори, за да се бори „срещу еврейското злато“ и Златния телец[1]. Много от дарителите на вестника са бивши френски благородници като херцога на Орлеан и т.н. Единствения период, през който вестникът не изпитва финансови затруднения, е след преместването на изданието в Лион, защото сградата му е заета за нуждите на Вермахта[2].

В началото на 30-те години като цяло редакционната политика на вестника не е настроена доброжелателно срещу Ваймарската република, но след аферата Стависки и особено в края на 1930-те години по времето на Леон Блум, не желаейки избухването на война, вестникът проповядва подкрепа на Мюнхенското споразумение и Шарл Морас изразява своето задоволство от Артър Невил Чембърлейн за преговорите му за мир с Хитлер.

След примирието от 1940 г. вестникът се мести изпърво в Лимож, а сетне и в Лион през октомври 1940 година. Симпатиите на Шарл Морас и редколегията към режима на Виши превръщат вестника в един от идеологическите стълбове на новия режим, който е за нов ред на основата на някогашния стар ред. След окупацията на цялата страна от Вермахта през ноември 1942 г. вестникът активно сътрудничи на нацистите и е силно враждебен към съпротивата, чиито членове са характеризирани от страниците му като ​​„терористи“[3]. Шарл Морас призовава да не се оказва никаква подкрепа на съпротивата и на нейните симпатизанти[4].

След дебаркирането на американската армия в Южна Франция и превземането от американците на Париж през август 1944 г. за сътрудничество с нацистите и колаборционизъм в затвора са вкарани Шарл Морас и Морис Пуйо (от редколегията на вестника), а изданието е възбранено и спира да излиза.

След края на Втората световна война много следовници на Морас и десни интелектуалци се групират около изданието „Френска нация“, което се обявява в подкрепа на политиката на Шарл де Гол, включително и за войната в Алжир.

БележкиРедактиране

  1. Eugen Weber, op. cit., p. 67
  2. Eugen Weber, op. cit., p. 68
  3. Eugen Weber, op. cit., p. 515, 517
  4. Eugen Weber, op. cit., p. 515, 516