Атила Йожеф (11 април 1905, Будапеща – 3 декември 1937, Балатонсарсо),[1] една от най-известните фигури в унгарската поезия. Носител е (посмъртно) на наградите „Баумгартен“ и „Кошут“. Съдбата е жестока с него, като полусирак младостта му е изпълнена с резигнация и бруталност, а като възрастен е принуден да се сблъска с неразбиране. Точните обстоятелства около самоубийството му не са изяснени напълно.

Атила Йожеф
József Attila
Портрет на Атила Йожеф, 1924 г.
Портрет на Атила Йожеф, 1924 г.

Роден
Починал
Погребан Керепеши, Будапеща, Унгария

Етнос Унгарци
Националност  Унгария
Образование Сегедски университет

Уебсайт
Атила Йожеф в Общомедия

Живее само трийсет и две години и все пак е една от най-значителните фигури в унгарската поезия. Социалистическата културна политика след 1945 г. го издига на пиедестал като напредничав пролетарски поет и чества паметта и творчеството му с почитта, дължима на най-големите. Като преводач Атила Йожеф се занимава със съвременната лирика на съседните народи, ценни са и преводите му на Франсоа Вийон.

БиографияРедактиране

Атила Йожеф е шестото дете в семейство на производител на сапун и перачка. Бащата изоставя семейството през 1908 година. През 1910 г. Лигата за закрила на детето го дава за отглеждане на селско семейство в Йочьод. През 1912 г. се връща в Будапеща.

Майка му умира от рак, след това болката е негов спътник през целия му живот. През 1920 г. се записва в гимназия „Мако“. През 1922 г. прави опит за самоубийство. Запознава се с Дюла Юхас, с неговата помощ и предговор публикува първата си стихосбирка „Просяк на красота“. През 1924 г. е приет в Сегедския университет[1] със специалности унгарска и френска филология, но е изключен заради стихотворението си „С чисто сърце“. През есента на 1925 г. поетът заминава за Виена, а от 1926 г. до 1927 г. учи френска литература в „Сорбоната“, там става член на анархистко-комунистическия съюз.[1] Връща се в Унгария през същата година. За кратко учи в Будапещенския университет.

През 1930 г. става член на Унгарската комунистическа партия.[1] През 1932 г. заедно с Дюла Ийеш и Лайош Симонидес пише памфлет срещу смъртното наказание.

Става един от редакторите на списание „Сеп со“. Получава помощ, а после и награда от Фондация „Баумгартен“ (1935, 1936). Сборникът му „Много боли“ не донася очакваното признание. През 1938 г. получава посмъртно награда „Баумгартен“. Тогава получава и истинско признание. През 1948 г. творчеството му е отличено с наградата „Кошут“.

СмъртРедактиране

Вече се свечерява, когато на гарата на Балатансарсо поетът се промушва под бариерата. Влакът обаче тръгва, свръзката между вагоните го удря тежко по главата, разбива черепа му и поради това Атила Йожеф пада на релсите, влакът откъсва дясната му ръка. Според отделни мнения това е самоубийство, други го оспорват. Въпросът и до ден днешен не е разрешен, но това не е и необходимо предвид състоянието на поета, тежкото му психиатрично заболяване.

ПоезияРедактиране

Негови произведения са:[1]

  • „Просяк на красота“ (1922)
  • „Не аз крещя“ (1925)
  • „Нямам татко, нито майка“ (1929)
  • „Срини капитала, не хленчи“ (1931)
  • „Нощ в покрайнините“ (1932)
  • „Мечи танц“ (1934)
  • „Много боли!“ (1936).

Посмъртно негови творби са издавани през 1938, 1940, 1958, 1967, 1973 г. Стиховете му са преведени на 26 езика, включително и на български.[1]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г д е Атила Йожеф, literaturensviat.com
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „József Attila“ в Уикипедия на унгарски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.