Уикипедия

Валтер Йенс

Валтер Йенс (на немски: Walter Jens) е германски филолог, литературен историк и критик, университетски професор и писател.

Валтер Йенс
Walter Jens
Валтер Йенс през 2005 г.
Валтер Йенс през 2005 г.
Роден8 март 1923 г.
Починал9 юни 2013 г. (90 г.)
Тюбинген, Германия
Професияписател, литературовед, критик
Националност Германия
Жанресе, критика
Награди„Награда Лесинг“ (1968)
Подпис
Уебсайт
Валтер Йенс в Общомедия

Биография редактиране

Роден е на 8 март 1923 г. в Хамбург в семейството на банков директор и учителка.

От 1933 г. до полагането на матура учи в хуманитарната гимназия Gelehrtenschule des Johanneums в родния си град. От 1941 до 1945 г. следва германистика и класическа филология – отначало в Хамбургския университет, после във Фрайбургския университет от 1943 г. Сред неговите преподаватели е философът Мартин Хайдегер.

Поради заболяване от астма Йенс не е мобилизиран във Вермахта. По времето на националсоциализма става член на Хитлеровата младеж и на Националсоциалистическия студентски съюз. След 1 септември 1942 г. е член на Нацистката партия.[1][2]

По време на Втората световна война получава докторска степен във Фрайбург с теза върху трагедиите на Софокъл. Защитата се провежда в бомбено скривалище. Хабилитира се на 26-годишна възраст в Тюбингенския университет с труда „Тацит и свободата“.

От 1950 г. е член на свободното литературно сдружение Група 47. През същата година си създава име на белетрист с романа „Не. Светът на обвиняемите“ (Nein. Die Welt der Angeklagten). Характерна черта на литературните му творби е интерпретацията на текущи събития с поглед към миналото.

През 1956 г. е назначен за извънреден професор по класическа филология в Тюбингенския университет. През 1962 г. става редовен член на Германската академия за език и литература в Дармщат. От 1963 до 1988 г. завежда катедрата по обща реторика в Тюбингенския университет, който пост е създаден специално за него.

От 1963 г. всяка седмица Валтер Йенс публикува под псевдонима Момос телевизионни прегледи за в-к „Ди Цайт“. От 1965 г. е член на Свободната академия на изкуствата в Хамург.

От 1976 до 1982 г. е президент на международния ПЕН клуб в Германия. От 1989 до 1997 г. е президент на Художествената академия в Берлин, а после е неин почетен президент. От 1990 до 1995 г. е председател на Фондация „Мартин Нимьолер“.

През 1980-те години страда от депресия. През 2004 г. се установява, че е болен от деменция. Умира на 90-годишна възраст през 2013 г.[3][4]

Библиография редактиране

Белетристика редактиране

  • Das weiße Taschentuch, 1947
  • Nein. Die Welt der Angeklagten. Roman, 1950
  • Der Blinde. Erzählung, 1951
  • Vergessene Gesichter. Roman, 1952
  • Der Mann, der nicht alt werden wollte. Roman, 1955
  • Das Testament des Odysseus, 1957
  • Ilias und Odyssee. Nacherzählt, 1958
  • Herr Meister. Dialog über einen Roman, 1963
  • Die Verschwörung, 1969
  • Der tödliche Schlag, 1974
  • Der Fall Judas, 1975
  • Der Ausbruch. Libretto, 1975
  • Der Untergang. Nach den Troerinnen des Euripides, 1982
  • Die Friedensfrau. Nach der Lysistrate des Aristophanes, 1986
  • Der Teufel lebt nicht mehr, mein Herr! Erdachte Monologe, imaginäre Gespräche, 2001

Студии редактиране

  • Hofmannsthal und die Griechen, 1955
  • Statt einer Literaturgeschichte. Dichtung im zwanzigsten Jahrhundert, 1957
  • Die Götter sind sterblich, 1959
  • Deutsche Literatur der Gegenwart. Themen, Stile, Tendenzen, 1961
  • Zueignungen. 11 literarische Porträts, 1962
  • Fernsehen, Themen und Tabus. Momos 1963 – 1973, 1973
  • Republikanische Reden, 1976
  • Eine deutsche Universität. 500 Jahre Tübinger Gelehrtenrepublik, 1977 (mit Inge Jens)
  • Ort der Handlung ist Deutschland. Reden in erinnerungsfeindlicher Zeit, Walter Jens (Hrsg.), 1981
  • Momos am Bildschirm. 1973 – 1983, 1984
  • Kanzel und Katheder. Reden, 1984
  • Dichtung und Religion. Pascal, Gryphius, Lessing, Hölderlin, Novalis, Kierkegaard, Dostojewski, Kafka, 1985 (mit Hans Küng)
  • Deutsche Lebensläufe in Autobiographien und Briefen, 1987 (mit Hans Thiersch)
  • Nationalliteratur und Weltliteratur, von Goethe aus gesehen. Essay, 1988
  • Feldzüge eines Republikaners. Ein Lesebuch, 1988
  • Reden. Kiepenheuer, 1989
  • Juden und Christen in Deutschland. 3 Reden, 1989
  • Dichter und Staat. Über Geist und Macht in Deutschland; eine Disputation zwischen Walter Jens und Wolfgang Graf Vitzthum, 1991
  • Einspruch. Reden gegen Vorurteile, 1992
  • Mythen und Dichter. Modelle und Variationen; vier Diskurse, 1993
  • Anwälte der Humanität. Thomas Mann, Hermann Hesse, Heinrich Böll, 1993 (mit Hans Küng)
  • Vergangenheit – gegenwärtig. Biographische Skizzen, 1994 (mit Inge Jens)
  • Menschenwürdig sterben. Ein Plädoyer für Selbstverantwortung, 1995 (mit Hans Küng)
  • Dialog mit Hans Küng. Mit Hans Küngs Abschiedsvorlesung, 1996
  • Macht der Erinnerung. Betrachtungen eines deutschen Europäers, 1997
  • Aus gegebenem Anlaß: Texte einer Dienstzeit, 1998
  • Kindlers Neues Literatur-Lexikon. Hrsg.: Walter Jens, 2001
  • Pathos und Präzision. Acht Texte zur Theologie, 2002
  • Frau Thomas Mann. Das Leben der Katharina Pringsheim, 2003 (mit Inge Jens)
  • Katias Mutter. Das außerordentliche Leben der Hedwig Pringsheim, 2005 (mit Inge Jens)
  • Auf der Suche nach dem verlorenen Sohn. Die Südamerika-Reise der Hedwig Pringsheim 1907/08, 2006 (mit Inge Jens)
  • Unser Uhland. Tübinger Reden, 2013 (mit Hermann Bausinger)

Награди и отличия редактиране

Бележки редактиране

  1. ↑ Götz Aly: Was wusste Walter Jens? Wahrscheinlich geschah seine Aufnahme in die NSDAP ohne eigene Kenntnis, in DIE ZEIT 7. März 2008
  2. ↑ Indiz für Jens' freiwillige NSDAP-Mitgliedschaft. Spiegel. Nr. 50/2003. 6 декември 2003 г.
  3. ↑ Bedeutender Intellektueller: Walter Jens ist tot. In: Spiegel Online, 10. Juni 2013
  4. ↑ German writer and intellectual Walter Jens dies; DW.DE, 2013-06-11

Външни препратки редактиране

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Валтер_Йенс&oldid=12008187“.