Есе (на френски: essai, от essayer – „опитвам“) е жанр на прозата, съчетание между критика (най-често литературна), философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия.[1]

Титулна страници от книгата на Мишел дьо Монтен, 1533 – 1592

Есето е кратък по обем текст с цел критика или обсъждане на актуален проблем.

Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух. За основоположник на този жанр в пряк смисъл на думата е смятан френският хуманист Монтен, който през 1588 г. публикува своите „Есета“. Монтен избира името „есе“, за да подчертае, че произведенията му са опит,[2] старание да опише личните си размишления и преживявания. Монтен, по един блестящ начин, с поразителна искреност предава размислите и чувствата си за най-личните неща от живота. Друг известен съвременник на Монтен е английският писател Франсис Бейкън, който издава своите „Есета“ през 1597 г. Стилът на Бейкън се различава от този на Монтен със своята строгост и приповдигнатост, а темите са твърде мрачни.

За развитието на този жанр допринасят Робърт Луис Стивънсън, Стендал, Волтер, Мигел де Унамуно, Ортега и Гасет. Широко разпространение есето получава през 20 век, когато изкушава много западноевропейски белетристи и публицисти, сред които на безспорен успех се радват: Ромен Ролан, Бърнард Шоу, Томас Ман, Андре Мороа, Жан-Пол Сартър.

Като писатели есеисти в българската литература се изявяват Константин Величков, Боян Болгар, Асен Златаров, Ефрем Карамфилов, Стефан Продев, Николай Хайтов, Георги Марков.

ИзточнициРедактиране

  1. liternet.bg
  2. На български език се издават под заглавието „Опити“, вж. Монтен М., Опити, т.1 – 3, София: Наука и Изкуство 1975 – 1980