Византийска медицина

Хипократ, византийски стенопис.

Византийската медицина включва общата медицинска практика на Византийската империя от около 400 г. сл. Хр. до 1453 г. сл. Хр. Византийската медицина се развива на базата от знания, натрупани от гръко-римските предшественици. В развитието на медицинската практика след Древността, византийската медицина е била повлияна от ислямската медицина, както и насърчавана от западната ренесансова медицина.

Византийските лекари често обобщават и стандартизират медицинските си познания в учебници. Техните отчети обикновено включват диагностични обяснения и рисунки. В медицински сборник от седем книги, написан от водещия лекар Павел от Егина, оцелява до днес като подробен източник на медицински знания. Този сборник, написан в края на седми век, е използван като стандартен учебник през следващите 800 години.

Късната античност поставя началото на революция в медицинската наука и исторически хроники често споменават за граждански болници, въпреки че такива заведения са използвани за целите на военната медицина още по времето на Императорски Рим. Константинопол се откроява като център на медицината през Средновековието, за което допринася съчетанието на географски, икономически и научни фактори.

ПроизходРедактиране

Може би, първият византийския лекар, автор на ръкописите, известни днес като Виенски Диоскуриди, създадени около 515-а година, е дъщерята на император Олибрий. Както и повечето византийски лекари, така и този автор черпи материал от древните медици, като Гален и Хипократ, въпреки че византийските лекари са разширили знанията си.

Орибазий е, може би, един от най-плодовитите византийски съставители на медицински знания. Но неговите медицински предположения често се оказвали неверни. Няколко от творбите му, заедно с тези от други византийски лекари, са били преведени на латински и, в края на краищата, по време на Просвещението на английски и френски език.

Друг византийския трактат, който е бил написан през XIII век от Николай Мирепсос, останал основен учебник по фармация на Парижкия медицински факултет до 1651. В същото време византийския трактат на Димитър Пепагоменос (XIII век) относно подаграта е преведен и издаден на латински, от пост-византийския хуманист Маркус Мусурос във Венеция през 1517 година. От написаното вече, трябва да се отбележи, че е неправилно да се смята, че Византия е просто преносител на античните знания по медицина, до епохата на Ренесанса. Известно е, например, че в края на XII век италиански лекар (Роджер от Салерно) е бил под влиянието на византийските трактати на лекарите Етей и Александър от Трал, както и Павел Егински.

Последният голям византийския лекар е бил Йоан Актуарий, който е живял в началото на 14 век в Константинопол. Изследванията му върху урината положили основите на урологията. Въпреки това от 12 век до падането на Константинопол през 1453 г., е имало много малко по-нататъшното развитие на медицински знания, до голяма степен, поради намаляване на населението на Константинопол, и империята като цяло, дължащо се на Черната смърт и множество граждански войни.

Въпреки това, Византийската медицина е изключително важна, както от гледна точка на новите открития, направени през този период (във време, когато останалата част от Европа е в упадък), така и от събирането и опазването на гръко-римските знания по медицина и разпространението им в Близкия изток (през Ранното средновековие) и в Западна Европа (през Ренесанса).

БолнициРедактиране

 
Галерия птици от Виена Dioscurides византийски ръкописи.

Византийската империя е била една от първите империи, в които е започнал строежът на здравни заведения. До времената на Византийската империя, болниците били специализирани за войници, а не за обикновените хора.

Болници във Византия са били първоначално строени близо до църкви, като подслон за бедни, за да имат достъп до основните жизнени норми. Болниците били обикновено разделени, като имали помещения за мъже и помещения за жени. Въпреки че останките на тези болници не са били открити от археолозите, учените знаят за тях благодарение на записи от византийска болница. Описани са големи сгради, чиято основна функция е подслон за бедни.[1] Именно във Византийската империя се слага началото на това, което ние днес познаваме като модерна болница.

Първата такава болница е построена в Леонтия, Антиохийска област, изградена през периода от 344-та до 358 година и е място за мигранти, търсещи убежище. През същото това време, дякон Маратоний е инициатор за изграждането на болници и манастири в Цариград. Основната му цел е била подобряването на градската среда, изразена в строенето на болници и превръщането им в основната част от византийските градове. В действителност, повечето болници в цялата Византийска империя са били използвани почти изцяло като странноприемници и/или като домове за бедни. Това може да бъде свързано с описанието на болници като това на Григорий Назианзин: „който се обади в болницата стълба до небето“, което означава, че към болниците, хората са били насочвани само за да се улесни тяхната смърт, ако са били хронично или неизлечимо болни, а не да се допринесе за възстановяването на пациентите.[1]

Водят се спорове между учени, защо тези заведения се отварят в близост до църква. Много учени смятат, че не болницата, а именно храмът се е строял в близост до болница (за допълнителни дарения). При всеки случай, обаче, тези болници, започнали да се разпространяват в цялата империя. Известно е, че св. Василий Велики създал множество такива заведения за пациенти, които служели като убежище за болни и бездомни.[2]

Започнало масово строене на болници от средата до края на IV-ти век. До началото на V-ти век болници се появили в цялата империя, а чрез Средиземно море чак в Рим и дори в Месопотамия. Също през V век, има доказателства, че броят на болниците расте във византийските владения Египет и Сирия. От Сирия до нас е достигнало житието на Рабул Едески, където е описано в документи, осигуряването на чисти чаршафи и кърпи за болницата на град Едес.[1] Освен това, епископ Рабул основава и първата болница Едес.[2]

След VI-ти век болници не се строят толкова често, както през IV-ти и V-ти век, защото те се превръщат в нормална част от обществения живот. Сведения за изграждането на нови болници се извличат от Хронография на Михаил Пселла. В своята книга той описва императорите Василий I, Роман I Лакапин и Константин IX изграждат нови болници, които са били в Цариград.

Извън Константинопол, има данни за болницата в Солун, която заедно с предоставянето на легла и подслон на своите пациенти, се разпределя лекарство. Тази практика продължила до XII-ти век. През V-ти век е написан византийския ръкопис, известен като Виенски Диоскорид, и е бил използван като основен учебник по медицина в Константинопол почти хиляда години. [3]


През цялото Средновековие действителният брой на болниците в империята е трудно да се проследи. Според някои експертни оценки, във Византийската империя е имало повече от 160 болници.[2] Тези болници се различават по размер. В големите болници, като в Константинопол, се смята, че една болница е притежавала над двеста легла. Въпреки това, повечето други болници в държавата, изглежда, не са могли да поберат повече от няколко десетки души.[2]

ПрактикаРедактиране

В медицинската практика на Византийската империя идва от гръцкия лекар Хипократ и Римския лекар Гален. Доказателство за използването на старогръцки лекарствени идеи, видян през византийския лекар разчита на гумор, за да диагностицират заболяването. Византийски лекарите следвали Хипократ теория, че тялото се състои от четири течности, кръвта, флегмы, жълта жлъчка и черна жлъчка. Тези сокове са свързани с конкретна сезона, гореща или студена, суха или влажна. За да се идентифицират тези сокове византийски лекари разчитали на Галена работи.[4]

Византийският диагностични методики, които са концентрирани около наблюдение на лекар импулси и урината на пациента. Също така, с някои заболявания, лекарите могат да учат екскременти, честотата на дишане и речеобразования. В областта на импулси, лекари спазва учението на Гален, определяне на сърдечната честота в зависимост от размера, сила, скорост, честота Серия, А твърдост или мекота. Византийският лекар Джон Захариас Aktouarios се казва, че лекарят трябва да е изключително чувствителни ръце и бистър ум. Джон Захариас Aktouarios също имаше голямо влияние в областта на урологията. Във Византийската диагностика на урината се използва за идентифициране на различни видове заболявания. Джон Захария Aktouarios е създал флакон, който се отделя урината в единадесет различни секции. Раздел, в който натрупвания или различни цветове се появи в епруветка се свързва с друга част на тялото. Например, ако има облаци в горната част на флакона това, както се смяташе, са инфекции на скалпа.

След диагностициране на типа хумор чрез пулс или пикочните за наблюдение, след което лекарите биха могли да се опитаме да се намери на хумор пишете чрез промени в диетата, лекарства, пускане на кръв. Още един начин, че хората, лекувани чрез операция. Павел Эгинский е в модерната хирургия. той описва операция, за да поправи херния пишете, „като се прави разрез в размер три пръста в широчина широчината на подуване в слабините, и премахване на филми и мазнини, и на перитонеума са изложени в средата, където тя се издига до определен момент, нека дръжка сонда се прилагат при което червата се задържи в дълбините на душата. Слава, а след това, на перитонеума, генерирани от всяка страна на химикалки сонда, трябва да бъдат свързани помежду си с рани, а след това ние извличаме сонда, нито нарязани на перитонеума и премахване на тестис, нито на нещо друго, но се лекува с приложения, използвани в пресни рани.“ [5] други видове хирургия, настъпили през това време и са описани в Павел Эгинский работа, въплъщение на медицината. Тази работа на връзка на повече от четиридесет видове операции и около петнадесет хирургически инструменти. Освен това, има хора, наети да пазят хирургически инструменти чисти, наречена „akonetes“. това показва внимание към операции, които византийските болници.

В допълнение към хирургия, Фармацевтични продукти също са на общ метод за лечение на заболяването. Александър от Трал е автор на повече от шест стотин лекарства, които той използва, за да се опита да излекува болестта. Неговите дванадесет книги илюстрира прилагането на лекарствени средства за лечение на всички видове заболявания, включително и това, което той описва като „меланхолия“, която съвременните лекари може да се опише като депресия.[6] някои от тези лекарствени средства все още се използват и днес, като например колхицин. на Александър от Трал е един от най-важните лекари на Византия и например като лекарство оказва значително влияние върху Византийската живот.

ХристиянствотоРедактиране

Християнството е изиграло ключова роля за изграждането и поддържането на болниците по време на Средновековието. Много болници са били построени в близост до големи църкви и манастири, като се наблягало не само на физическото, но и на духовното изцеление. Когато един пациент не оздравее посредством лекарствата, които са му давани, докторите им препоръчвали да се молят. Вследствие на това се появяват множество светци покровители на лекарите, на болните (вж. Св. Анастасия).

Християнството е изиграло ключова роля за популяризирането на благотворителността.

В практиката на медицината има доказателства за християнско влияние. Йоан Захариас Актуарий препоръчва употребата на Светена вода, смесена с постенница, като начин за лечение на епилепсия.

См. иРедактиране

  • Павел Эгинский
  • Медицински Сборник в седем книги
  • Ислямската медицина
  • Виена Dioscurides
  • Средновековна медицина
  • История на медицината

Външни препраткиРедактиране

  1. а б в Miller, Timothy. The Birth of the Hospital in the Byzantine Empire. Baltimore, Maryland, Johns Hopkins, 1985. с. 142 – 146.
  2. а б в г Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium, Western Europe, and Islam. // MIT Press. 2005. Посетен на 31 март 2016.
  3. Mazal, Otto.
  4. Bouras-Vallianatos, Petros. The Art of Healing in the Byzantine Empire. // Pera Museum. 25 април 2015.
  5. Aegineta, Paulus. Medical Epitome. Leipzig and Berlin, Heiberg, 1921 – 24. с. 9 – 17.
  6. Scarborough, John. The Life and Times of Alexander of Tralles. // Penn Museum. July 1997.

По-нататъшно четенеРедактиране

  • Albrecht Berger, Das Bad in der byzantinischen Zeit. Munich: Institut für Byzantinistik und neugriechische Philologie, 1982.
  • Françoise Bériac, Histoire des lépreux au Moyen-Âge: Une société d’exclus. Paris: Imago, 1988.
  • Chryssi Bourbou, Health and Disease in Byzantine Crete (7th-12th Centuries AD). Ashgate, 2011. Marie-Hélène Congourdeau, „La médecine byzantine: Une réévaluation nécessaire“, Revue du Praticien 54/15 (15 Oct. 2004): 1733 – 1737. Venance Grumel, „La profession médicale à Byzance à l’époque des Comnènes“, Revue des études byzantines 7 (1949): 42 – 46. Timothy S. Miller, The Birth of the Hospital in the Byzantine Empire, 2nd ed. Baltimore, Maryland: Johns Hopkins University Press, 1997. Timothy S. Miller and John W. Nesbitt, Walking Corpses: Leprosy in Byzantium and the Medieval West. Ithaca, NY–London: Cornell University Press, 2014. John Scarborough, ed., Symposium on Byzantine Medicine, Dumbarton Oaks Papers 38 (1985) ISBN 0-88402-139-4 Owsei Temkin, „Byzantine Medicine: Tradition and Empiricism“, Dumbarton Oaks Papers 16:97 – 115 (1962) at JSTOR

Външни препраткиРедактиране