История на медицината

История на медицината е дял от познанието, който се занимава с историческото развитие на медицината, като разглежда и биографиите на личностите, които са оказали влияние върху медицината на своето време. Историята на медицината използва методите на общата историческа наука и цели да поощри осъзнаването на факта, че боравенето с човешкото здраве има дълъг исторически път, пряко обвързан с културното развитие на човечеството.

ВъзникванеРедактиране

История и социология на медицината е област, която съществува още от времето на древногръцките лекари и историци, които изучават социологията и медицината на варварските племена, с които граничат или с които общуват по някакви причини[източник? (Поискан преди 63 дни)].

През 18 век до средата на 19 век в Западните университети като част от историята на медицината са четат оригиналните текстове на прочутите лекари Хипократ и Гален. Към края на 19 век няколко учени, специализиращи в медицинските факултети и практикуващи лекари започват да се занимават като част от университетските курсове с история на медицината. През 20 век става популярен Авицена и неговият Канон на медицината, както и етичните и научни правила, заложени от Авицена. Така че под история на медицината най-често се смята изучаването на тези автори.

По-специализираното изучаване на медицината, като част от школата на Оксфорд и лондонските университети, може да включва изучаване на древни историци, техните исторически анали, други исторически личности като медици от древността, които не са толкова популярни, но съставляват школата например на Древна Гърция или Древен Рим.

Обект на интерес може да е и медицината на Китай, на древните мюсюлмански страни, на отделни племена и народи, на САЩ и други. В началото на 20 век историята на медицината добива по-странно или голямо значение благодарение на Карл Судхоф и се е утвърждава като предмет на изучаване в някои медицински факултети. Специализираното списание, което Судхоф издава, служи за подкрепа на становището, че „историята на медицината е самостоятелна дисциплина, заемаща място между историческата наука и медицината“. В действителност обаче няма как история на медицината да застане точно по средата на двете науки, това е семантично-наивистично виждане, което не отговаря на реалността на историческото изследване или медицинско търсене за определена тема в исторически план. История на медицината е преференциално историческа област, самата работа в областта е историческа, тъй като се борави с исторически архиви, а в някои случаи с артефакти, без да борави с някакви метафорични идеи. Археологията и ползването на архиви имат място в медицината, но този вид изследвания са от една страна много скъпи, от друга страна изискват много време.


Медицината по време на Нацистка Германия и Втората световна война се характеризира с водеща роля за германската медицина, участието на високоплатени еврейски лекари (като Фройд), бягството на някои евреи, включително лекари от Русия по време и след войната, заради тежките условия там, това е времето в което се появяват първите жени лекарки, както става например ясно от романите на Димитър Димов, и това е така, и в България, така и в Германия, където тези лекарки са от еврейски произход. Заради усложнената обстановка, лекарите през този период имат известни проблеми от личен характер, също финансови, тъй като имиджово изискванията са по-високи отколкото в други периоди.[източник? (Поискан преди 63 дни)]

За някои лекари и изследователи в областта се възприема като голяма загуба на качество, тъй като водещи личности за периода, при който медицината и медицинската историческа наука претърпяват съществени промени и проблеми, тоест по времето на Нацистка Германия и фашизма между 1933 и 1945 г., когато водещите немски историци на медицината емигрират в САЩ (Хенри Зигерист, Овсей Темкин, Лудвиг Еделщайн, Ервин Хейнц Акеркнехт). Това е и причината според някои изследователската дейност да губи своята същина и изобретателност до 1970 г., когато нововъзникнали импулси от научно-историческите методически дискусии отново я подбуждат[източник? (Поискан преди 63 дни)].

Днес дисциплината История на медицината се преподава във всички медицински факултети и е част от медицинското образование. Научният състав, занимаващ се с тази дисциплина се състои от хора, които имат както медицинско, така и историческо образование. Между тях стават все повече и тези, които са завършили само история.

В БългарияРедактиране

Първи сведения за развитие на медицинска наука и хирургия има при траките, които боравят с хирургически сечива [1]. По време на Възраждането има сведение за турски лекари, които лекуват както българи, така и турци, а също и конете им, като основно средство за придвижване (вж сега коли, Димитър Димов, Поручик Бенц), от което произлиза и названието „конски лекар“, като предосвобожденски стандарт в българската медицина.

По-нататък руските войски по време на Освобождението пристигат със своите руски военно-полеви хирурзи, тук за разлика от английската военно-полева медицина, не се ползват толкова общо практикуващи лекари, които са изведени на фронта, както правят англичаните през войните, а професионално обучени хирурзи, които не само оперират, но и работят като военни лекари, но тяхното обучение е конкретно във военно-полевата хирургия. Тези руски хирурзи идват с руските войски по време на войната и след нея основават медицински болници и центрове за обучение, където да практикуват и обучават други лекари. Такъв център е Институт Пирогов, който става носител на името на хирурга Николай Иванович Пирогов, работил в България по време на Руско-турската война.

Методи за историческо проучванеРедактиране

История на медицината в някои случаи се възприема като част от историческата наука, заедно с други нейни раздели като част от история на науката, което означава, че професионалните историци, могат да боравят в областта, ползвайки стандартите на историческото изследване с насоченост в областта на медицината за изучаване на определени периоди, които са от научен или обществен интерес.

Другият тип подход, считан за по-труден, е на медицинския учен и изследовател, който в търсене на определен подход, ако не може да работи с екип от историци в областта на медицината трябва сам да прави исторически проучвания. За медицинския изследовател това обикновено е по-трудно, защото той има и своята практическа работа, за разлика от историка, който може да се съсредоточи изцяло върху изследователската работа. Този тип подход също така носи и своите рискове, тъй като за разлика от професионалните археолози, медицинският изследовател, който се заеме с археологическа и историческа работа, може много често, например да се нарани, при търсенето на хирургически сечива от миналото например или други тип писмени или други останки.

Историята на медицината работи предимно с исторически източници и методи, което може да включва и отчасти етнологични методология, когато например се изучават социо-историческите аспекти на история на медицината, като мястото и социалният статус на лекарите през определени периоди, или пък особено етнографският подход, характерен за периода от османското владичество. Опорна точка са и главно писмени източници и извори като медицински текстове от Древноста, Древна Гърция и Рим, Азия, праисторически находки от времето на неолита напр., отнасящи се за медицинското обучение, болестите, характерни за дадена историческа епоха, други културно-исторически писания, по които може да се съди за нивото на медицинско знание и практика, дневници на училища и университети, писма между състуденти в Русия (виж Пушкин и Евгени Онегин[поясни]), но и литературни текстове, които са източник на историческо знание за характерите на лекарите, тяхната практика и развитие за определен период, или етнографски записки за билколечение, и студентски интервюта от аналите.

 
История на медицината на Иран е източник на вдъхновение за много български професори и техните студенти

Училищни методи за изучаване или изследване история на медицината са историята на общия социо-икономически и научен прогрес, който има влияние и върху развитието на медицината през определени периоди, както и изучаването на основните биографии в медицината, на първолекарите в медицината, като Авицена, както и на медицинските изобретатели (Александър Флеминг) и други велики личности в медицинската наука, чието дело е от полза и днес. Например изучаването на Авицена може да се смята и за част от история на науката.

Пол, джендър, идентичност, етнос, раса, религия
  • науки за пола не са отделно от тези за произхода, етническата и религиозна принадлежнаст
Области от историческата наука, които са по-скоро неприложими за история на медицината

Тази бележка е особено за тези, които са малко чели история, теория на историята или не я разбират, но попадат на терминологичните области, които по-долу са изброени:

  • Някои френски исторически течения се смятат за особено непопулярни в областта на история на медицината според професионалните историци като например „история за всекидневието“, тъй като това е историческа област, която обикновено се занимава с културно атрактивни селски региони, художествени аспекти на културата и други теми, които рядко се намират в медицината.
  • Историческа антропология, тук отново става дума за археология и етнология, които се смятат за опасни, вредни за медицинския изследовател и трябва да се извършват от специално тренирани студенти и етнолози, тази област е изключително неподходяща за лекари и в действителност няма никакво място в история на медицината, където има място предимно за отделните видни личности (Изследването на човешките останки и тогавашните причинители на болести не е част от предмета история на медицината, а на палеопатологията. )

Някои течения в социология на медицината ползват странни приложения на литературни методи от 90-те, които те залагат като инструментални методи за науката история, като изменящи това което е към това, което по-скоро не е вярно да е, но за медицината в България са актуални: пост-структурализъм, деконструкция. Проблемът с приложението на подобни „литературни“ методи извън текстовостта, особено от непрофесионални литератори и историци, са странни резултати особено за лекарската и хирургическата наука, които са по-скоро нежелателни, тъй като в медицината няма деконструкция, а само реконструкция.

ИзточнициРедактиране

ЛитератураРедактиране

  • Ackermann, „Institutiones historiae medicinae“;
  • Wise, „Review of the History of Medicine“ (Л., 1867);

Виж ощеРедактиране