Вишни
Вишни или Вишне (на македонска литературна норма: Вишни; на албански: Vishnja) е село в Северна Македония, в община Струга.
|
Вишни Вишни |
|
|---|---|
| — село — | |
 |
|
  Вишни |
|
| Страна |
 Северна Македония |
| Регион | Югозападен |
| Община | Струга |
| Географска област | Дримкол |
| Надм. височина | 921 m |
| Население | 14 души (2002) |
| Пощенски код | 6333 |
| Вишни в Общомедия | |
ГеографияРедактиране
Селото е разположено в източните склонове на планината Ябланица. На около 2 километра от селото се намира скалната църква „Свети Спас“.
ИсторияРедактиране
В XIX век Вишни е предимно българско село в Стружка нахия на Охридска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Вишне (Vichné) е посочено като село със 160 домакинства, като жителите му са 450 българи и 14 власи.[1]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 Вишни има 600 жители българи християни и 20 арнаути мохамедани.[2]
Цялото християнско население на селото е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година във Вишни има 640 българи екзархисти и функционира българско училище.[3]
При избухването на Балканската война 21 души от Вишни са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[4] След Междусъюзническата война селото остава в Сърбия.
Според преброяването от 2002 година селото има 14 жители македонци.[5]
В селото има църкви „Свети Атанасий“, „Свети Никола“, чийто темелен камък е осветен и поставен на 7 август 1999 година от митрополит Тимотей Дебърско-Кичевски, „Свети Климент“, „Света Неделя“ и „Света Петка“, чийто темелен камък е осветен и поставен на 29 юли 2006 година от Тимотей, а самата тя е осветена на 28 юли 2007 година от Иларион Брегалнишки.[6]
ЛичностиРедактиране
- Родени във Вишни
Атанас Георгиев, български опълченец, V опълченска дружина, умрял преди 1918 г.[7]- Мишо Георгиев, български хайдутин, по-късно деец на ВМОРО,[8][9] през 1913 година е в четата на Петър Чаулев.[10]
- Настас Митрович, майстор строител, построил „Успение Богородично“ в Тузла от 1874 до 1882 година заедно с Христо Ангелкович от Охрид[11]
- Починали във Вишни
- Яким Алулов (? – 1903), български войвода от ВМОРО
БележкиРедактиране
- ↑ Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 104-105.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 254.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 164-155. (на френски)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 834 - 835.
- ↑ „Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови“, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен 15 септември 2008
- ↑ Струшко архијерејско намесништво. // Дебарско-кичевска епархија. Посетен на 16 март 2014 г. Архив на оригинала от 2014-03-04 в Wayback Machine.
- ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на Бългапия: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 38.
- ↑ Матов, Милан. Най-комитата разказва..., София, 2002, стр. 37.
- ↑ Исторически албум на град Струга, София, 1930, стр. 37.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 54 – 55.
- ↑ Гласник на Институтот за национална историја, 12, 1968, с. 161.