Двадесетте и едно искания
Двадесетте и едно искания (на японски: 対華21ヶ条要求, традиционен китайски: 二十一條, опростен китайски: 二十一条, пинин: Èrshíyī tiáo) са отправени от японската империя по време на Първата световна война към Република Китай на 8 януари 1915 г.[1] Приемането им би довело до сериозно засилване на японското икономическо и политическо влияние в Китай и Манджурия. В крайна сметка, Япония успява да ги прокара, но губи престиж и доверието на САЩ и Великобритания, които се противопоставят на тези апетити.
Китайското общество също реагира остро на исканията и се организира спонтанен масов бойкот на японски стоки, което води до спад на износа с 40 %. Великобритания оттегля доверието си към Япония и престава да я смята за партньор, главно заради засилването на японските позиции и отслабването на нейните собствени. Въпреки това, дипломатическия натиск на САЩ и Великобритания кара политиците в Токио да отменят петата група искания, които биха предоставили контрол над китайската икономика и биха довела до прекратяване на т.нар. „Политика на отворената врата“.[2] На 25 май 1915 г., Япония постига исканията от първите четири групи.
Обстановка редактиране
С победите си в Китайско-японската и Руско-японската война, Япония си извоюва обширна зона на влияние в Манджурия и северен Китай. Страната се присъединява към европейските сили в борбата за икономическо и политическо влияние. Свалянето на династия Цин в резултат на Синхайската революция и последвалото обявяване на република, начело с генерал Юан Шикай, предлага възможност за засилването на японските позиции. Япония изисква признаване на завладените германски колониални владения на полуостров Шандун, както и нови правомощия, които биха превърнали китайската република в марионетна държава.
Първоначален вид редактиране
Японският министър-председател Окума Шигенобу и външният минситър Като Такааки изготвят първоначалния вид на двадесетте и едно искания, които биват прегледани от генро (висш съвещателен орган при императора) и император Тайшо и са одобрени от парламента. Този списък е представен на Юан Шикай на 18 януари 1915 г., заедно с предупреждение за сериозни последствия при отказ от приемането им.
Те са разделени на пет групи:[3]
- Група 1 – потвърждава завладяването на германските пристанища в провинция Шандун и разширява японското влияние над железниците и главните градове.
- Група 2 – се отнася до зоната около Южноманджурската железница, като удължава периода за наем на 99 години, разширява зоната на влияние в южна Манджурия и Вътрешна Монголия, като включва екстериториалност, право на заселване на японци, назначаването на финансови и административни служители и приоритет за японските инвестиции в тези региони. Достъпът до Вътрешна Монголия е важен заради ресурсите, възможностите за изграждане на индустриална база и като буфер срещу евентуално руско навлизане в Корея.[4]
- Група 3 – поемане на контрола над металургичния и добивен комплекс Ханйепин в централната част на страната, който е затънал в дългове към японците
- Група 4 – забранява на Китай да отдава следващи концесии по бреговете или островите си на чужди държави.
- Група 5 – приемане на японски съветници, които да поемат контрола над китайските финанси и полиция. Разрешение за строеж на три главни железопътни линии, будистки храмове и училища. Контрол над провинция Фудзиен в близост до остров Тайван.
Японците се опитват да запазят в тайна исканията от последната група заради негативната реакция която неминуемо ще породи. Китайските политици всячески се опитват да спечелят време и разгласяват съдържанието на исканията до европейските държави с надеждата, че те ще окажат натиск и ще възпрат Япония от съображения за собствените си интереси.
Японски ултиматум редактиране
На 26 април 1915 г., генро се намесва и премахва последната група искания, които срещат най-силна съпротива от страна на китайското правителство. Ревизираните тринадесет искания са предадени на 7 май под формата на двудневен ултиматум. Юан Шикай, който по това време се бори с местните военни диктатори за да установи властта си в Китай, не може да си позволи война с Япония и приема исканията. Двете страни подписват официално спогодбата на 25 май 1915 г.
Като Такааки по-късно разкрива, че самият Юан Шикай е подканил исканията да са под формата на ултиматум с цел китайското общество да не реагира негативно на приемането им.
Последствия редактиране
Резултатите от тринадесетте искания са по-скоро негативни за Япония, тъй като не и предоставят повече от това, с което вече разполага в Китай. САЩ реагират отрицателно заради това, че японците не се придържат към Политиката на отворената врата. Великобритания гледа с нарастващо подозрение опитите за установяване на японски протекторат в Китай.[5]
Впоследствие САЩ и Япония стигат до компромисно решение (Спогодбата Лансинг-Ишии) през 1917 г., което е одобрено на Парижката мирна конференция през 1919 г.
В Китай, японските действия са посрещнати изключително негативно и допринасят за зараждането на Движението „Четвърти май“ и китайския национализъм.[6]
Японците настояват за пълен контрол над провинция Шандун и успяват да се наложат по време на следвоенните мирни преговори. В резултат на това, Китай не подписва Версайския мирен договор. През 1922 г., с американско посредничество, китайската република си връща формално контрола над Шандун, но японското икономическо влияние се запазва.[7]
Бележки редактиране
- ↑ Chen, Jerome. Yuan Shih-k'ai. Stanford University Press, 1972, p. 152.
- ↑ Gowen, 1971)
- ↑ Nish, (1977) pp. 98-99
- ↑ Li Narangoa, "Japanese Geopolitics and the Mongol Lands, 1915-1945", European Journal of East Asian Studies (2004) 3#1 pp. 45-67
- ↑ Robert Joseph Gowen, "Great Britain and the Twenty-One Demands of 1915: Cooperation versus Effacement" Journal of Modern History (1971) 43#1 pp. 76-106.
- ↑ Zhitian Luo, "National humiliation and national assertion-The Chinese response to the twenty-one demands", Modern Asian Studies (1993) 27#2 pp. 297-319.
- ↑ A. Whitney Griswold, The Far Eastern Policy of the United States (1938) pp. 326-28
Литература редактиране
- Davis, Clarence B. "Limits of Effacement: Britain and the Problem of American Cooperation and Competition in China, 1915-1917." Pacific Historical Review (1979): 47-63.
- Dickinson, Frederick R. War and national reinvention: Japan in the Great War, 1914-1919 (Harvard Univ Asia Center, Vol. 177. 1999)
- Gowen, Robert Joseph. "Great Britain and the Twenty-One Demands of 1915: Cooperation versus Effacement", Journal of Modern History (1971) 43#1 pp. 76–106 in JSTOR
- Griswold, A. Whitney. The Far Eastern Policy of the United States (1938)
- Hsü, Immanuel C. Y. The Rise of Modern China. Oxford University Press, 1970. с. 494, 502.
- Jansen, Marius B. "Yawata, Hanyehping, and the twenty-one demands", Pacific Historical Review(1954) 23#1 pp. 31–48.
- LaFeber, Walter. The Clash: US-Japanese Relations Throughout History (1998) pp. 106–16
- Luo, Zhitian. "National humiliation and national assertion-The Chinese response to the twenty-one demands" Modern Asian Studies (1993) 27#2 pp. 297–319.
- Narangoa, Li. "Japanese Geopolitics and the Mongol Lands, 1915-1945", European Journal of East Asian Studies (2004) 3#1 pp. 45–67
- Nish, Ian Hill. Japanese foreign policy, 1869-1942: Kasumigaseki to Miyakezaka (1977).
- Spence, Jonathan D. The Search for Modern China. 1990.