Синхайска революция

Синхайската революция (на китайски: 辛亥革命), наричана също Китайска революция, е революция, в хода на която е свалена от власт последната императорска династия (династията Цин) и е установена Република Китай. Революцията е наречена Синхайска, тъй като настъпва през 1911 г. – годината на Синхай (металната свиня) в китайския календар.[1]

Синхайска революция
Информация
Период 10 октомври 1911 – 12 февруари 1912
Място Китай
Резултат
Страни в конфликта
Flag of China (1889–1912).svg Династия Цин Naval Jack of the Republic of China.svg Тунмънхуей
Flag of China (1912–1928).svg Временно правителство на Република Китай
Chinese-army Wuhan flag (1911-1928) 18 dots.svg Хубейско военно правителство
Командири и лидери
Flag of China (1889–1912).svg Луню
Flag of China (1889–1912).svg Дзейфън
Flag of China (1889–1912).svg Юен Шъкай
Flag of China (1889–1912).svg Фън Гуоджан
Flag of China (1889–1912).svg Дуан Цижуей
Flag of China (1889–1912).svg Джан Дзуолин
Naval Jack of the Republic of China.svg Сун Ятсен
Naval Jack of the Republic of China.svg Чан Кайшъ
Naval Jack of the Republic of China.svg Хуан Син
Naval Jack of the Republic of China.svg Сун Дзяожън
Flag of China (1912–1928).svg Ху Ханмин
Сили
~200 000 души ~100 000 души
Жертви и загуби
~170 000 души ~50 000 души
Синхайска революция в Общомедия

Революцията включва множество бунтове и въстания. Повратна точка в нея е Учанското въстение от 10 октомври 1911 г., избухнало в резултат на от протестите на Движението за железопътна защита. Завършва с абдикирането на 6-годишния император Пу И на 12 февруари 1912 г. С това приключва двухилядолетната власт на императора в Китай и началото на ранния републикански период.[2]

Революцията се поражда главно в отговор на упадъка на династията Цин, която се оказва неефективна в усилията си да модернизира Китай и да се справя с външната агресия. Много групировки се опитват да извършат преврат срещу династията с подкрепата на китайски революционери в изгнание. Кратката гражданска война, която последва, приключва с политически компромис между държавника Юен Шъкай и Сун Ятсен, водач на Обединената лига (Тунмънхуей). След като двора на Цин предава властта на новообразуваната република, е създадено временно коалиционно правителство заедно с Народното събрание. Въпреки това, политическата власт на новото национално правителство в Пекин скоро е монополизирана от Шъкай, което води до десетилетия политическо разделение и период на милитаристите, включващ няколко опита за възвръщане на имперската система.

В днешно време, както Република Китай (Тайван), така и Китайската народна република (КНР) считат себе си за легитимен наследник на Синхайската революция и почитат идеалите на революцията, включително национализма, републиканизма, модернизацията и националната единност. 10 октомври се отбелязва като годишнина в КНР, Хонгконг и Макау и като национален празник в Тайван.

Ход на събитиятаРедактиране

Още от завладяването на Китай през 17 век, по-голямата част от манджурите живеят в сравнително безделие, ужким като окупационна армия в готовност, но в действителност неефективни пенсионери. През целия 19 век династията търпи упадък и след смъртта на овдовялата императрица Цъси през 1908 г. губи последния си стабилен управляващ. През 1911 г. император Пу И е все още дете, а регентството е некомпетентно да управлява страната. Неуспешните съревнования с другите държави разтърсват не само династията, но и целия правителствен апарат.[3]

Поредицата от събития, водещи до революцията, започват с подписването на споразумение на 5 април 1911 г. с група чуждестранни банкери за построяването на железопътна линия в централната част на Китай. Правителството решава да национализира местна компания, строяща железопътна линия в Съчуан, и да използва част от парите ѝ за завършване на линията. Това засяга милиона данъкоплатци, а предложената от правителството сума не удовлетворява акционерите. Така, през септември 1911 г. недоволството прераства в открит бунт. На 10 октомври, след разкриването на заговор в Ханкоу (днес част от Ухан), имащ малка или никаква връзка с епизода в Съчуан, избухва метеж сред войниците, който се и разглежда като формално начало на революцията. Въстаналите войници скоро превземат местните монетен двор и оръжейна, докато град след град се обявява срещу правителството на Цин. Регентът в паника удовлетворява искането на тълпата за незабавно приемане на конституция и призовава бившия вицекрал, Юен Шъкай, да спаси династията. През ноември той е назначен за министър-председател.[3]

Ако Шъкай беше действал със сила, той би могъл да потисне въстанието и да забави неизбежното. Той, обаче, действа бавно и към края на годината 14 провинции вече са се обявили срещу властта на Цин. В няколко града са извършени кланета срещу манджурските гарнизони, а в Нанкин е основано републиканско правителство. Революционерът Сун Ятсен се завръща от чужбина и е избран за временен президент.[3]

През декември Шъкай се съгласява на примирие и започва преговори с републиканците. На 12 февруари 1912 г. момчето император абдикира от трона чрез прокламация, прехвърляща правителството на народните представители и обявяваща конституцията на страната за републиканска. Шъкай получава пълната власт да организира временно правителство. Властите в Нанкин се съгласяват императорът да задържи титлата си до живот и да получи голяма пенсия. За да обедини страната, Ятсен отказва президентския пост, давайки път на Шъкай. За вицепрезидент е избран Ли Юенхун, който става известен в ранния етап на въстанието.[3]

През март 1912 г. е обнародвана временна конституция от парламента в Нанкин, а през април правителството е прехвърлено в Пекин. Републиката, създадена с такава стряскаща бързина и сравнителна лекота, през следващите десетилетия става свидетел на постепенния крах на националното единство и порядъчното управление.[3]

ИзточнициРедактиране

  1. Li Xing. [2010] (2010). The Rise of China and the Capitalist World Order. Ashgate Publishing, Ltd. ISBN 0-7546-7913-6, ISBN 978-0-7546-7913-4. p. 91.
  2. Li, Xiaobing. [2007] (2007). A History of the Modern Chinese Army. University Press of Kentucky. ISBN 0-8131-2438-7, ISBN 978-0-8131-2438-4. pp. 13, 26 – 27.
  3. а б в г д Chinese Revolution. // Encyclopædia Britannica, 12 май 2020. Посетен на 28 май 2020.