Държавният дълг[1], наричан също национален дълг, публичен дълг или суверенен дълг, са всички финансови задължения на дадена държава, включително на централното правителство и на регионалните подразделения и местни власти. Правителствата обикновено поемат дълг чрез издаване на държавни ценни книжа, а при страни с ниска платежоспособност – и чрез преки заеми от международни финансови институции и дори отделни банки.

Държавен дълг на страните по света през 2010 година като дял от БВП

Държавният дълг може да се категоризира като вътрешен (задължения към кредитори в държавата) или външен (задължения към кредитори извън границите на страната). Друга честа категоризация на държавния дълг е по срока на изплащане. За краткосрочен дълг обикновено се счита този със срок на изплащане от една година или по-малко, а за дългосрочен този със срок на ирплащане по-дълъг от десет години. Средносрочните дългове са със срок на изплащане между двата други. По-обща дефиниция на държавния дълг може да смята всички държавни задължения, включително бъдещи пенсионни плащания и плащания за стоки и услуги, които правителството е договорило но все още не е платило.

Правителствата създават дълг, издавайки държавни облигациr и бонове. Страните с по-нисък кредитен рейтинг понякога взимат директно от наддържавни учреждения като Световната банка.

В монетарно независими държави като САЩ, Обединеното кралство и повечето останали, държавния дълг в местна валута представлява спестовните сметки в централната банка. Това прави този „дълг“ много по-различен от този натрупан в семейство, ограничено от доходите си. Монетарно независимите правителства печатат собствена валута и нямат нужда от такива приходи за да финансират разходите си.

Правителство със собствена валута може да плаща за номиналните си разходи като печата нови пари, въпреки че в повечето случаи създаването на пари е оставено на централните банки. В такъв случай правителството издава държавни ценни книжа не за да събере пари, а вместо това да премахне излишния банков резерв (причинен от държавни разходи, надвишаващи приходите от данъци) и създава недостиг на резерви на пазара, за да може системата като цяло да се обърне към Централната банка за ликвидност.

ИсторияРедактиране

 
Създаването на Английската Банка през 1694 г.

По време на ранния модернизъм, Европейските монарси често не изпълняват плащанията по кредитите си или произволно се отказват от тях. Това кара мнозинството от финансистите да бъдат предпазливи в предоставянето на средства за крале и финансите на страни, които често водят война са изключително несигурни.

Създаването на първата централна банка в Англия- институция предназначена за да заема пари на правителството- първоначално служи за финансирането на войната на Уилям III срещу Франция. Той въвлича синдикат от градски търговци и продавачи в предлагането на правителствен дълг за продажба. Синдикатът скоро се превръща в Английската Банка, която впоследствие финансира войните на Херцога на Марлборо и по-късни имперски завоевания.

Основаването на Английската Банка революционализира сферата на публичните финанси и слага край на отказите от платеж като този през 1672 г., когато Чарз II прекратява плащанията по задълженията си. От този момент Британското правителство винаги изплаща задълженията към кредиторите си. В последвалите векове, други европейски държави създават подобни финансови институций за управление на правителствения дълг.

През 1815 г., в края на Наполеоновите войни, дълга на Британското правителство достига над 200% от БВП на страната.

През 2018 г, глобалния правителствен дълг достига еквивалента на 66$ трилиона или около 80% от глобалния БВП.

Правителствени и неправителствени ценни книжаРедактиране

 
Публичният дълг като процент от БВП, еволюция за САЩ, Япония и основните икономики на ЕС.

Правителствените ценни книжа се издават (печатат) от национално правителство. Такива ценни книжа най-често са деноминирани в националната валута. Почти 70% от сумарния дълг на държавите през 2000 г. е в американски долари. Държавните ценни книжа понякога се смятат за безрискови облигации, защото ако е необходимо, националните правителства могат да създават нови пари и да изкупуват облигациите при падежа им. Въпреки че законите в много страни възпрепятстват директното създаване на пари от страна на правителството (тази функция е предадена на централната банка), централните банки могат да осигурят финансиране, като купуват държавни облигации в процедура, понякога наричана „монетизиране на дълга“.

Държавният дълг може да бъде в местна или чужда валута. Инвеститорите в държавни облигации, деноминирани в чужда валута, трябва да имат предвид нивото на валутния риск, в случай че чуждата валута намали стойността си спрямо местната. Ако дългът е деноминиран в чужда валута, може впоследствие правителството да няма достъп до въпросната валута, за да обслужва дълга. Например по време на Гръцката финансова криза дългът на страната е в евро и едно от предложените решения е Гърция да се върне към печатането на собствената си Гръцка драхма. Това предложение се отнася само за бъдещи задължения, оставяйки съществена част от съществуващия дълг деноминиран в чужда валута и потенциално удвоявайки стойността му.

По държавиРедактиране

Публичният дълг е резултатът от заемите на правителството, минус плащанията, деноминирани в местната валута.

Съотношението на дълга към БВП на държавата („Дълг/БВП“, в %) е често приеман метод за установяване на значимостта на държавния дълг.

Държавни публични дългове, по-големи от 0.5% от световния публичен дълг (2012 г.)[2]
държава публичен дълг
(милиарди $)
% от БВП на човек ($) % от световния публичен дълг
Свят 56 308 64% 7936 100.0%
  САЩ 17 607 74% 55 630 31.3%
  Япония 9872 214% 77 577 17.5%
  Китай 3894 32% 2885 6.9%
  Германия 2592 82% 31 945 4.6%
  Италия 2334 126% 37 956 4.1%
  Франция 2105 90% 31 915 3.7%
  Обединено Кралство 2064 89% 32,553 3.7%
  Бразилия 1324 55% 6588 2.4%
  Испания 1228 85% 25 931 2.2%
  Канада 1206 84% 34 902 2.1%
  Индия 995 52% 830 1.8%
  Мексико 629 35% 5416 1.1%
  Южна Корея 535 34% 10 919 1.0%
  Турция 489 40% 6060 0.9%
  Нидерландия 488 69% 29 060 0.9%
  Египет 479 85% 5610 0.9%
  Гърция 436 161% 40 486 0.8%
  Полша 434 54% 11 298 0.8%
  Белгия 396 100% 37 948 0.7%
  Сингапур 370 111% 67 843 0.7%
  Тайван 323 36% 13 860 0.6%
  Аржентина 323 42% 7571 0.6%
  Индонезия 311 25% 1240 0.6%
  Русия 308 12% 2159 0.6%
  Португалия 297 120% 27 531 0.5%
  Тайланд 292 43% 4330 0.5%
  Пакистан 283 50% 1462 0.5%

РискРедактиране

Въпреки че правителствата могат да прекратят кредитните си плащанията по политически причини, даването на правителствен заем в местната валута на страната обикновено се счита за „безрисково“ и включва така наречената „безрискова лихва“. Причината за това е че дълга и лихвата могат да бъдат изплатени, чрез повишаване на данъчните постъпления (или чрез икономически ръст или повишение на данъчните доходи), намаляване на публичните разходи или чрез печатане на още пари. Въпреки това, това би повишило нивата на инфлация и да намали стойността на инвестирания капитал (отнасящи се за дълговете несвързани с инфлацията). Типичен пример за това е Ваймарската република през 20-те, страдаща от хиперинфлация заради огромния брой нови пари, които правителството отпечатва. Причината за печатането на всички тези пари е неспособността на правителството да плати националния дълг, натрупан след разходите направени по време на първата световна война.

ИзточнициРедактиране

  1. The National Debt Explained. // investopedia.com, 14 август 2019. Посетен на 17 декември 2019.
  2. CIA World Factbook (2013) Country Comparison :: Public debt. // cia.gov. Посетен на May 16, 2013.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Government debt“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.