Ингмар Бергман
Ернст Ингмар Бергман (на шведски: Ernst Ingmar Bergman, [ˈɪŋmar ˈbærjman]) е шведски театрален и филмов режисьор, сценарист и продуцент, определян като един от най-изтъкнатите автори в киното на всички времена.[2][3]
Ингмар Бергман Ingmar Bergman | |
шведски режисьор | |
През 1957 година | |
Роден | |
---|---|
Починал |
Форьо, Швеция |
Погребан | Швеция |
Религия | агностицизъм |
Националност | Швеция |
Учил в | Стокхолмски университет |
Режисура | |
Активност | 1944 – 2005 г. |
Значими филми | „Седмият печат“ „Персона“ „Фани и Александър“ |
Оскари | Чуждоезичен филм (1960, „Изворът на девственицата“) Чуждоезичен филм (1961, „Като в огледало“) Чуждоезичен филм (1961, „Като в огледало“) Награда „Ървинг Талберг“ (1970) |
Златен глобус | Чуждоезичен филм (1960, „Поляната с дивите ягоди“) Чуждоезичен филм (1961, „Изворът на девственицата“) Чуждоезичен филм (1962, „Като в огледало“) Чуждоезичен филм (1975, „Сцени от един семеен живот“) Чуждоезичен филм (1976, „Лице срещу лице“) Чуждоезичен филм (1978, „Есенна соната“) Чуждоезичен филм (1984, „Фани и Александър“) |
Семейство | |
Съпруга | Елсе Фишер (1943 – 45) Елен Лундстрьом (1945 – 50) Гун Грют (1951 – 59) Кяби Ларетей (1959 – 69) Ингрид фон Росен (1971 – 95) |
Партньор | Хариет Андершон Лив Улман |
Деца | Лин Улман[1] |
Подпис | |
Уебсайт | ingmarbergman.se |
Ингмар Бергман в Общомедия |
Ингмар Бергман режисира над 60 художествени и документални филма за киното и телевизията, повечето от тях по свой собствен сценарий. Той е режисьор и на повече от 170 театрални постановки. Сред актьорите, с които работи често, са Лив Улман, Биби Андершон, Макс фон Сюдов, Ерланд Юсефсон. Повечето му филми са заснети сред пейзажа на Швеция, а централни теми в тях са смъртта, болестта, измяната и лудостта.
Бергман е активен в продължение на повече от шест десетилетия. През 1976 г. кариерата му е сериозно застрашена в резултат на скалъпени криминални обвинения и разследвания за укриване на данъци. Разгневен, Бергман спира всички текущи проекти, затваря студии, и отива в самоналожено изгнание в Германия в продължение на осем години.
Биография
редактиранеРанни години
редактиранеИнгмар Бергман е роден на 14 юли 1918 година в Упсала[4] в семейството на лутеранския свещеник Ерик Бериман, който по-късно става капелан на шведския крал, и медицинската сестра Карин Акерблом. Задено с по-големия си брат Даг и по-голямата си сестра Маргарета той израства в атмосфера на религиозни дискусии. Баща му е консервативен енорийски свещеник със стриктни принципи за възпитанието на децата, които често са наказвани за различни нарушения. По-късно Ингмар Бергман пише в своята автобиографична книга „Латерна магика“ („Laterna Magica“):
- Докато татко проповядваше от амвона и паството се молеше, пееше или слушаше, аз посвещавах вниманието си на мистериозния свят на църквата с ниските арки, дебелите стени, миризмата на вечност, цветната слънчева светлина, потрепваща над странната растителност на средновековните картини и издялани фигури по тавана и стените. Там имаше от всичко, което нечие въображение може да пожелае – ангели, светци, дрякони, пророци, дяволи, хора.
Макар и израснал в набожно лутеранско семейство, по-късно Бергман твърди, че е изгубил своята вяра на осемгодишна възраст и успял да се примири с това, едва когато заснема филма „Зимна светлина“ („Nattvardsgästerna“, 1963).[5] Интересът му към театъра и киното възниква в ранна възраст – когато е деветгодишен, той се сдобива с латерна магика, примитивен проектор. Отделяйки му голяма част от времето си, той създава собствени декори, кукли и светлинни ефекти, с които прави сам куклени представления на пиеси на Аугуст Стриндберг, който оказва силно влияние върху цялостното му творчество.[6][7]
През 1934 година шестнадесетгодишният Бергман прекарва лятната ваканция при семейни приятели в Германия, където присъства на митинг на националсоциалистите, в който участва Адолф Хитлер.[8] По-късно в своята автобиография той си спомня окачения над леглото му портрет на Хитлер и пише, че в продължение на много години е привърженик на Хитлер, „радва се на успехите му и страда от неговите поражения“.[9] Малко по-късно той отслужва задължителната си военна служба в рамките на два петмесечни периода.
През 1937 година Ингмар Бергман постъпва в Стокхолмския университет, за да учи изкуство и литература. Той прекарва повечето си време в работа в студентския театър и се превръща поклонник на киното.[8] По това време любовна връзка довежда до разрив в отношенията с баща му, който продължава с години. Още през студентските си години Бергман пише няколко пиеси и една опера и работи като асистент режисьор в театър. Дипломира се едва през 1944 година.[4]
Първи опити в киното
редактиранеПрез 1942 година той получава възможност да режисира постановка на една от своите пиеси, „Смъртта на Каспар“ („Kaspers död“). Тя е забелязана от представители на компанията Свенск Филминдустри, които го наемат като сценарист. През 1943 година Бергман се жени за хореографката Елсе Фишер, с която живее две години и от която има дъщеря – актрисата Лена Бергман (р. 1943). По това време, едва двадесет и шестгодишен, той е назначен за театрален директор на градския театър в Хелсингбори, където работи в продължение на три години.
В продължение на няколко години Бергман преработва сценарии, но първото му по-значително постижение в киното е през 1944 година, когато пише сценария на „Hets“, филм на режисьора Алф Шьобери. Освен сценарист, той е и асистент-режисьор на филма и по-късно определя външните снимки като своя същински дебют като кинорежисьр.[10] Международният успех на този филм му дава възможност година по-късно да режисира първия си филм.
През 1945 година Бергман се развежда и се жени повторно за хореографката и режисьорка Елен Лундстрьом, от която през следващите няколко години има четири деца, които стават актьори и режисьори – Ева Бергман (р. 1945), Ян Бергман (1946 – 2000) и близнаците Матс Бергман и Ана Бергман (р. 1948).
През 1946 година става режисьор в градския театър на Гьотеборг, където работи до 1949 година. През следващите години той продължава и работата си в киното, като пише и режисира десетина филма, сред които „Затвор“ („Fängelse“, 1949), „Вечерта на комедиантите“ (Gycklarnas afton, 1953) и „Лято с Моника“ („Sommaren med Monika“, 1953). През 1950 година се развежда и година по-късно се жени за журналистката Гун Грют, от която има един син – самолетният пилот Ингмар Бергман Младши (р. 1951).
През 1953 година Бергман започва дългогодишното си сътрудничество с оператора Свен Нюквист. Двамата изграждат близки работни отношения, които изиграват важна роля в творчеството на Бергман.[11] Обикновено той разчита в голяма степен на Нюквист за композицията на сцените, оставяйки му голяма свобода по време на самите снимки. Също през 1953 година той се премества в градския театър на Малмьо, където ще работи в продължение на седем години.
Международен успех
редактиранеПървият международен успех на Ингмар Бергман е филмът „Усмивки от една лятна нощ“ („Sommarnattens leende“; 1955), награден на Кинофестивала в Кан и номиниран за „Златна палма“. Той е последван от „Седмият печат“ („Det sjunde inseglet“) и „Поляната с дивите ягоди“ („Smultronstället“), излезли с десет месеца разлика през 1957 година. „Седмият печат“ получава специалната награда на журито в Кан и е номиниран за „Златна палма“, а „Поляната с дивите ягоди“ донася множество награди на Бергман и изпълнителя на главната роля Виктор Шьострьом.
През този период Бергман изгражда „лична трупа“ от актьори, които многократно участват в неговите филми: Макс фон Сюдов, Биби Андершон, Хариет Андершон, Ерланд Юсефсон, Ингрид Тюлин, Гюнел Линдблум, Бенгт Екерот, Андерш Ек, Гунар Бьорнстранд – всеки от тях участва в поне пет филма на Бергман. С много от тези актьори той работи като режисьор и в театъра на Малмьо. Определян от някои критици като „женски режисьор“, той режисира някои от най-запомнящите се роли на актриси като Биби Андершон, Ингрид Тюлин, Ула Якобсон, Лив Улман.[12]
Макар че е женен за Гун Грют, през 50-те години Бергман има продължителни любовни връзки с актрисите Хариет Андершон (1952 – 1955) и Биби Андершон (1955 – 1959). През 1959 година той се развежда за пореден път, за да се ожени за известната естонска пианистка Кяби Ларетей, от която има един син – режисьора Даниел Бергман (р. 1962).
60-те години
редактиранеПрез 1960 – 1966 година Ингмар Бергман е режисьор в Кралския драматичен театър, а от 1963 година е и негов директор. По това време той се установява на остров Форьо, където прави няколко филма и където прекарва голяма част от живота си. През този период той режисира три филма, изследващи темата за вярата и съмнението в Бог – „Като в огледало“ („Såsom i en Spegel“, 1961), „Зимна светлина“ („Nattvardsgästerna“, 1962) и „Мълчанието“ („Tystnaden“, 1963). Критиката ги определя като трилогия или кинематографичен триптих. Самият Бергман първоначално заявява, че не е планирал трите филма като трилогия и че не може да види никакви общи мотиви в тях, но по-късно изглежда приема това определение, макар и с известно колебание. През 1964 година той прави филм, пародиращ Федерико Фелини – „Да не говорим за всички тези жени“ („För att inte tala om alla dessa kvinnor“).[13]
През 1966 година Ингмар Бергман режисира „Персона“ („Persona“), който самият той смята за едно от най-значимите си произведения. Заради спорното си съдържание филмът не получава много награди, но днес мнозина го смятат за шедьовъра на Бергман. В „Персона“ той за пръв път работи с норвежката актриса Лив Улман. Тя участва в още девет негови филма, като двамата имат продължителна връзка (1965 – 1970) и една дъщеря – писателката Лин Улман (р. 1966). Близките им лични отношения и професионалното им сътрудничество продължават до края на живота на Бергман.[14]
Други известни филми от този период са „Изворът на девственицата“ („Jungfrukällan“, 1960), „Часът на вълка“ („Vargtimmen“, 1968), „Срамът“ („Skammen“, 1968) и „Една страст“ („En Passion“, 1969).
70-те години
редактиранеПрез 70-те години Бергман работи активно и за телевизията, като по-забележителните му телевизионни филми са „Сцени от един семеен живот“ („Scener ur ett äktenskap“, 1973) и „Вълшебната флейта“ („Trollflöjten“, 1975). След развода си от 1969 година, през 1971 година той се жени за последен път за Ингрид фон Росен, с която остава до края на живота ѝ. По това време двамата вече имат дванадесетгодишна дъщеря.
На 30 януари 1976 година, по време на репетиции на „Мъртвешки танц“ на Аугуст Стриндберг в Кралския драматичен театър в Стокхолм, Ингмар Бергман е арестуван по обвинения в данъчна измама. Арестът му оказва много силно въздействие, той получава нервен срив и е приет в болница с тежка депресия. Разследването е свързано с извършен през 1970 година превод на 500 хиляди крони между шведска фирма на Бергман и нейно швейцарско подразделение, използвано главно за изплащане на хонорари на чуждестранни актьори. След предупреждение от шведската централна банка през 1974 година Бергман закрива швейцарската фирма е декларира съответните данъци. На 23 март 1976 година прокуратурата се отказва от обвиненията срещу него, обявявайки, че те нямат законово основание.[15]
След като разследването приключва, Ингмар Бергман се зарича никога повече да не прави филми в Швеция, закрива филмовото си студио на остров Форьо и заминава в самоналожено изгнание. Ръководството на шведската данъчна администрация защитава извършеното разследване, въпреки неговия неуспех, и изразява съжаление за това, че той е решил да напусне страната.[16] Призиви да промени решението си отправят множество шведски обществени фигури, сред които и министър-председателят Улоф Палме, но Бергман заминава за Германия. Шведски филмови дейци оценяват преките щети от заминаването му на десет милиона крони и стотици загубени работни места.[17]
От 1977 до 1984 година Бергман е режисьор в „Резиденцтеатер“ в Мюнхен. За известно време обмисля възможността да снима в Съединените щати и следващият му филм „Змийско яйце“ („The Serpent’s Egg“, 1977) е германско-американска продукция. Той е последван от британско-норвежката продукция „Есенна соната“ („Höstsonaten“, 1978) с участието на Ингрид Бергман и британско-германската продукция „От живота на марионетките“ („Aus dem Leben der Marionetten“, 1980).
Последни години
редактиранеПрез 1982 година Бергман временно се връща в родината си, за да режисира „Фани и Александър“ („Fanny och Alexander“). Той обявява, че това е последният му филм и че смята да се фокусира върху театъра. Последната му театрална постановка е на „Дивата патица“ на Хенрик Ибсен в Кралския драматичен театър в Стокхолм през 2002 година.
През този период Бергман пише и режисира няколко телевизионни продукции, част от които впоследствие са показвани и в кината. Последната от тях е „Сарабанда“ („Saraband“, 2003), продължение на „Сцени от един семеен живот“, което той завършва на 84-годишна възраст.
Ингмар Бергман умира на 30 юли 2007 г. в дома си на остров Форьо.
Семейство
редактиранеИнгмар Бергман е женен пет пъти:
- 25 март 1943 – 1945 – за Елсе Фишер, хореографка и танцьорка (развеждат се); деца:
- Лена Бергман (р. 1943), актриса
- 22 юли 1945 – 1950 – за Елен Лундстрьом, хореографка и режисьорка (развеждат се); деца:
- Ева Бергман (р. 1945), режисьорка
- Ян Бергман (1946 – 2000), режисьорка
- Матс Бергман (р. 1948), актьор и режисьор
- Ана Бергман (р. 1948), актриса и режисьорка
- 1951 – 1959 – за Гун Грют, журналистка (развеждат се); деца:
- Ингмар Бергман Младши (р. 1951), пилот
- 1959 – 1969 – за Кяби Ларетей, пианистка (развеждат се); деца:
- Даниел Бергман (р. 1962), режисьор
- 11 ноември 1971 – 20 май 1995 – за Ингрид фон Росен; деца:
- Мария фон Росен (р. 1959), писателка
Първите му четири брака завършват с развод, а последният – със смъртта на съпругата му от рак на стомаха на 65-годишна възраст. Освен браковете си, Бергман има продължителни любовни връзки с актрисите Хариет Андершон (1952 – 1955), Биби Андершон (1955 – 1959) и Лив Улман (1965 – 1970), с която има дъщеря – писателката Лин Улман. Общо той има девет деца, едно от които надживява. Женен е за майките на всичките си деца, с изключение на Лив Улман, но дъщеря му от последната му съпруга Ингрид фон Росен е родена дванадесет години преди двамата да се оженят.
Филмография
редактиранегодина | филм | оригинално заглавие | режисьор | сценарист | бележки |
---|---|---|---|---|---|
1944 | Hets | Да | Режисиран от Алф Шьобери | ||
1946 | Криза | Kris | Да | Да | Базиран на пиесата Moderhjertet на Лек Фишър |
Вали над нашата любов | Det regnar på vår kärlek | Да | Да | Базиран на пиесата Bra mennesker на Оскар Братен | |
1947 | Kvinna utan ansikte | Да | Режисиран от Густаф Моландер | ||
Кораб до Индия | Skepp till Indialand | Да | Да | Базиран на пиесата Skepp till Indialand на Мартин Содерелм | |
1948 | Музика в тъмното | Musik i mörker | Да | Сценарист – Дагмар Едквист, базиран на пиесата и | |
Пристанище | Hamnstad | Да | Да | Базиран на разказа „Guldet och murarna“ на Оле Лансберг | |
Eva | Да | Режисиран от Густаф Моландер | |||
1949 | Затвор | Fängelse | Да | Да | |
Жажда | Törst | Да | Сценарист – Хърбърт Гревенюс, базиран на колекцията от разкази Törst на Биргит Тенгрот | ||
1950 | За радост | Till glädje | Да | Да | |
Това не може да се случи тук | Sånt händer inte här | Да | Сценарист – Хърбърт Гревенюс, базиран на романа I løpet av tolv timer на Питър Валентин | ||
Medan staden sover | Да | Режисиран от Ларс-Ерик Киелгрен, базиран на роман на Пер Андерс Фогелщрьом. | |||
1951 | Летни игри | Sommarlek | Да | Да | Базиран на разказа „Mari“ на Бергман |
Frånskild | Да | Режисиран от Густаф Моландер | |||
1952 | Чакащи жени | Kvinnors väntan | Да | Да | |
1953 | Лято с Моника | Sommaren med Monika | Да | Да | Базиран на романа Sommaren med Monika на Пер Андерс Фогелщрьом |
Вечерта на комедиантите | Gycklarnas afton | Да | Да | ||
1954 | Урок по любов | En lektion i kärlek | Да | Да | |
1955 | Мечти | Kvinnodröm | Да | Да | |
Усмивки от една лятна нощ | Sommarnattens leende | Да | Да | ||
1956 | Sista paret ut | Да | Режисиран от Алф Шьобери | ||
1957 | Седмият печат | Det sjunde inseglet | Да | Да | Базиран на пиесата Trämålning на Бергман |
Поляната с дивите ягоди | Smultronstället | Да | Да | ||
Господин Слееман идва | Herr Sleeman kommer | Да | Постановка за телевизионен театър на едноименната пиеса на Ялмар Бергман | ||
1958 | Близо до живота | Nära livet | Да | Сценарист – Ула Исаксон, базиран на нейните разкази Det vänliga, värdiga и Det orubbliga | |
Лицето | Ansiktet | Да | Да | ||
1960 | Изворът на девственицата | Jungfrukällan | Да | Сценарист – Ула Исаксон, базиран на баладата Töres dotter i Wänge, Оскар за най-добър чуждоезичен филм | |
Окото на дявола | Djävulens öga | Да | Да | Базиран на радио-постановката Don Juan vender tilbage на Олуф Банг | |
1961 | Като в огледало | Såsom i en spegel | Да | Да | Оскар за най-добър чуждоезичен филм |
Lustgården | Да | Режисиран от Алф Киелин | |||
1963 | Зимна светлина | Nattvardsgästerna | Да | Да | |
Мълчанието | Tystnaden | Да | Да | ||
1964 | Да не говорим за всички тези жени | För att inte tala om alla dessa kvinnor | Да | Да | |
1966 | Персона | Persona | Да | Да | |
1967 | Stimulantia | Да | Да | ||
1968 | Часът на вълка | Vargtimmen | Да | Да | |
Срамът | Skammen | Да | Да | ||
1969 | Обредът | Riten | Да | Да | |
Една страст | En passion | Да | Да | ||
1971 | Докосване | Beröringen | Да | Да | |
1972 | Шепот и викове | Viskningar och rop | Да | Да | Оскар за операторско майсторство |
1973 | Сцени от един семеен живот | Scener ur ett äktenskap | Да | Да | |
1975 | Вълшебната флейта | Trollflöjten | Да | Да | Базиран на Вълшебната флейта от Волфганг Амадеус Моцарт и Емануел Шиканедер |
1976 | Лице в лице | Ansikte mot ansikte | Да | Да | |
1977 | Змийското яйце | Das Schlangenei | Да | Да | |
1978 | Есенна соната | Höstsonaten | Да | Да | |
1980 | От живота на марионетките | Aus dem Leben der Marionetten | Да | Да | |
1982 | Фани и Александър | Fanny och Alexander | Да | Да | 4 награди Оскар, включително за най-добър чуждоезичен филм |
1984 | След репетицията | Efter repetitionen | Да | Да | Базиран на пиесата Efter repetitionen на Бергман |
1986 | Богословените | De två saliga | Да | Сценарист – Ула Исаксон, базиран на романа и | |
1991 | Den goda viljan | Да | Режисиран от Били Август | ||
1992 | Söndagsbarn | Да | Режисиран от Даниел Бергман | ||
1996 | Enskilda samtal | Да | Режисиран от Лив Улман, базиран на книгата Enskilda samtal на Бергман | ||
1997 | В присъствието на клоуна | Larmar och gör sig till | Да | Да | Базиран на пиесата Larmar och gör sig till на Бергман |
2000 | Trolösa | Да | Режисиран от Лив Улман | ||
2003 | Сарабанда | Saraband | Да | Да |
Актьор
редактиране- Една страст (En Passion, 1969)
- Обредът (Riten, 1969)
Продуцент
редактиране- Персона (Persona, 1966)
- Изворът на девственицата (Jungfrukällan, 1960)
Произведения
редактиранеПиеси
редактиране- Kaspers död (1942)
- Tivolit (1942)
- Jack hos skådespelarna (1946)
- Rakel och biografvaktmästaren (1946)
- Dagen slutar tidigt (1947)
- Mig till skräck (1947)
- Kamma noll (1948)
- Joakim Naken eller Självmordet (1949)
- Staden (1951)
- Mordet i Barjärna (1952)
- Trämålning (1956)
- Sista skriket (1993)
- Сарабанда, Saraband (2003)
Книги
редактиране- Det att göra film (1959)
- Varje film är min sista film (1959)
- Сцени от един брачен живот, Scener ur ett äktenskap (1973)
- Лице срещу лице, Ansikte mot ansikte (1976)
- Ormens ägg (1976)
- Есенна соната, Höstsonaten (1978)
- Из живота на марионетките, Ur marionetternas liv (1980)
- Fanny och Alexander (1982
- Латерна магика, Laterna Magica (1987) – автобиография за живота му
- Образи, Bilder (1990) – автобиография за филмите му
- Den goda viljan (1991)
- Det sjunde inseglet (1992)
- Родени в неделя, Söndagsbarn (1993)
- Femte akten (1994)
- Fårö 2003 (2003) – с Тобиас Фроберг
Бележки
редактиране- ↑ 118509519 // Посетен на 27 юли 2022 г.
- ↑ New York Times 2007.
- ↑ Филипов 2004.
- ↑ а б kino.dir.bg 2016.
- ↑ Kalin 2003, с. 193.
- ↑ Rothstein 2007.
- ↑ Rolandsson 2011.
- ↑ а б Vermilye 2002, с. 6.
- ↑ Bergman 2007.
- ↑ Bergman 1994.
- ↑ Цанева 2012.
- ↑ vesti.bg 2007.
- ↑ Theall 1995, с. 35.
- ↑ Къдринова 2001.
- ↑ Sveriges Television 2011a.
- ↑ Sveriges Television 2011b.
- ↑ Sveriges Television 2011c.
- Цитирани източници
- Къдринова, Къдринка. Бергман мисли за самоубийство, но не спира да работи // segabg.com. segabg.com, 2001. Посетен на 5 януари 2015.
- Филипов, Иво. Ингмар Бергман – The Master of Puppets // kultura.bg. kultura.bg, 2004. Архивиран от оригинала на 2016-01-28. Посетен на 5 януари 2016.
- Цанева, Стефка. Ингмар Бергман // drugotokino.bg. drugotokino.bg, 2012. Посетен на 4 януари 2016.
- Bergman, Ingmar. Images: my life in film. London, Bloomsbury, 1994. ISBN 0-7475-1670-7. (на английски)
- Bergman, Ingmar. The Magic Lantern. Chicago, University of Chicago Press, 2007. ISBN 978-0-226-04382-1. (на английски)
- Kalin, Jesse. The films of Ingmar Bergman. Cambridge University Press, 2003. ISBN 9780521389778. (на английски)
- Ингмар Бергман / Ingmar Bergman // kino.dir.bg. kino.dir.bg, 2016. Посетен на 5 януари 2016.
- Ingmar Bergman, Famed Director, Dies at 89 // New York Times, 30 юли 2007. Архивиран от оригинала на 2010-06-23. Посетен на 31 юли 2007. (на английски)
- Rolandsson, Ottiliana. Pure Artistry: Ingmar Bergman, the Face as Portal and the Performance of the Soul. ProQuest, UMI Dissertation Publishing, 2011. ISBN 978-1244732278. (на английски)
- Rothstein, Mervyn. Ingmar Bergman, Master Filmmaker, Dies at 89 // nytimes.com. The New York Times, 2007. Посетен на 15 август 2012. (на английски)
- Åtal mot Bergman läggs ned // svtplay.se. Sveriges Television, 2011a. Архивиран от оригинала на 2011-11-21. Посетен на 21 ноември 2011. (на шведски)
- Generaldirektör om Bergmans flykt // svtplay.se. Sveriges Television, 2011b. Архивиран от оригинала на 2011-09-04. Посетен на 4 септември 2011. (на шведски)
- Harry Schein om Bergmans flykt // svtplay.se. Sveriges Television, 2011c. Архивиран от оригинала на 2011-11-20. Посетен на 20 ноември 2011. (на шведски)
- Theall, Donald F. Beyond the Word: reconstructing sense in the Joyce era of technology, culture, and communication. 1995. (на английски)
- Vermilye, Jerry. Ingmar Bergman: his life and films. McFarland, 2002. ISBN 9780786411603. (на английски)
- Ингмар Бергман: Щастието е добро здраве и лоша памет // vesti.bg. vesti.bg, 2007. Посетен на 5 януари 2015.