Либерализъм в България
Либерализмът в България е политическо движение, следващо идеологията на либерализма, появило се в България в средата на XIX век и съществуващо до наши дни.
Възникване
редактиранеПървите прояви на либерализма в България се намират в текстове от 40-те години на XIX век на повлияни от Новогръцкото просвещение общественици, като Иван Селимински.[1] През 60-те години решаващо става влиянието на сръбския либерализъм, а чрез него и на централноевропейския национален либерализъм. Подобно на сръбските либерали, автори като участвалия в „Омладина“ Любен Каравелов виждат в либерализма органично продължение на традиционната егалитарна и демократична структура на българските общини.[2] Те обвързват тясно търсената национална независимост с либералното устройство на националните държави – „лична свобода и народна свобода“ по думите на Каравелов.[3]
Възгледите на националните либерали като Каравелов са много по-демократични от доминиращите в европейския либерализъм по това време. Той смята демокрацията за естествено продължение на принципа за равноправие и вижда в нея средство за избягване на нежелателно социално разслоение, като дори, вземайки за пример Съединените щати и Швейцария се обявява за републиканско устройство, наричайки монархията „съзаклятие против благосъстоянието народно и против неговата свобода“.[4]
През 60-те години в българския национален либерализъм се формира и по-умерено и реформистко течение, включващо общественици като Петко Славейков и Марко Балабанов. Те споделят повечето възгледи на радикалите, като Любен Каравелов, но са по-скептични към вродената способност за общо действие на българската нация – те смятат, че тя трябва да се изгражда със системна работа, включваща разпространение на образованието и постигане на църковна самостоятелност, които трябва да предпазят нацията от претенциите на гърци и сърби.[5]
След Освобождението
редактиране
Непосредствено след Освобождението политическият живот в България е доминиран от две основни либерални партии – либерално-демократическата Либерална партия и класическата либерална Консервативна партия, които продължават традицията на радикалните и умерените либерали от предходния период. Двете партии се противопоставят във връзка с първоначалното държавно устройство на страната – основни спорни въпроси са създаването на горна камара на парламента и въвеждането на избирателен ценз, като радикалите успяват да се наложат и по двата при съставянето на Търновската конституция от 1879 година. Въпреки разногласията си, и двете партии виждат в либералните и демократични институции необходима основа за идентификация на гражданите с държавата, както и за реализацията на националното обединение.[6]
През следващите десетилетия, до края на Първата световна война, в управлението на страната се редуват няколко либерални партии с минимални различия във вътрешнополитическите си програми, обикновено противопоставящи се помежду си въз основа на различия по отношение външната политики, най-вече на различни тактики за осъществяване на националното обединение. Всички те се застъпват за запазване на либералното конституционно устройство, но и за задължително държавно начално образование и стопански протекционизъм.[7]
Съвременно развитие
редактиранеБележки
редактиране- ↑ Мишкова 2014, с. 131 – 133.
- ↑ Мишкова 2014, с. 141 – 142.
- ↑ Мишкова 2014, с. 154 – 155.
- ↑ Мишкова 2014, с. 169 – 171.
- ↑ Мишкова 2014, с. 161 – 164.
- ↑ Мишкова 2014, с. 194 – 197.
- ↑ Мишкова 2014, с. 198 – 199.
- Цитирани източници
- Мишкова, Диана и др. „Форми без съдържание“: дебатите за преноса на западни модели на Балканите // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 2. Пренос на политически идеологии и институции. София, Издателство на Нов български университет, 2014. ISBN 978-954-535-846-3.