Луи-Александър, граф дьо Тулуз

Луи Александър дьо Бурбон (на френски: Louis-Alexandre de Bourbon, comte de Toulouse ; 6 юни 1678 г. – 1 декември 1737 г.) е най-малкият син на Луи ХІV и неговата метреса мадам дьо Монтеспан. Носи имената на баща си и Александър Велики.[1] Озаконен е от краля на тригодишна възраст и получава титлата граф на Тулуза.

Луи-Александър, граф дьо Тулуз
Louis-Alexandre de Bourbon
Louis Alexandre de Bourbon Atelier Rigaud Versailles MV2115.jpg
Роден
Починал
Погребан Франция

Религия Католическа църква
Активен период от 1683 г.
Семейство
Род Бурбони
Баща Луи XIV
Майка Франсоаз-Атенаис, мадам дьо Монтеспан
Братя/сестри Луи дьо Бурбон, граф дьо Вермандоа
Луи-Огюст, херцог дю Мен
Луи-Сезар, граф дьо Вексан
Луи дьо Бурбон, Великия дофин
Подпис Signature of Louis Alexandre de Bourbon, Count of Toulouse.png
Луи-Александър, граф дьо Тулуз в Общомедия
Луи-Александър дьо Бурбон, граф дьо Тулуз, портрет от Хиацинт Риго (1708)

ДетствоРедактиране

По време на последната си бременност мадам дьо Монтеспан вече е започнала да губи влиянието си върху Луи ХІV. Новата фаворитка е бившата ѝ придворна дама – маркиза дьо Ментнон. Макар и скромна и предпазлива, Ментнон показва разочарованието си от новата бременност на Монтеспан. Тя вече отглежда петте ѝ по-големи деца и ги обича като свои собствени. Ражда се „божествено малко същество, което грабва веднага всяко сърце“.[2] Дават го за отглеждане на госпожите Колбер и Жюсак, а не на Ментнон, което вероятно му се отразява положително, защото израства със силен и независим характер. Той обаче не е много близък с по-големите си братя – Луи-Огюст, херцог дю Мен и Луи-Сезар, граф дьо Вексан.

През 1681 г. кралят официално го признава за свой син и му дава правото да се нарича с фамилното име Бурбон. Три години по-късно го прави лейтенант от полка, наречен на негово име. Този пост разбира се е символичен, но е запазен за принца, когато порасне. Освен това кралят му обещава и мястото на адмирал на Франция,[3] но след години. Този пост остава свободен.

 
Портрет от Антоан Морен

Адмирал и „принц по кръв“Редактиране

Детството на момчето приключва през 1692 г., когато кралят го взема със себе си на бойното поле. В разгара на Деветгодишната война (1688 – 1697) те присъстват на обсадата на Намюр, където Луи-Александър е ранен леко в ръката.[4] Следва цяла серия от повишения – полковник (mestre de camp, 1693), бригаден генерал (maréchal de camp, 1696), генерал-лейтенант (lieutenant-général des armées du Roi, 1697). Получава и по-висока аристократична титла – става херцог на Пентиевр и на Рамбуйе.

Описан накратко, Тулуз е „симпатичен, но не много интелигентен“.[5] Той е най-успешният от синовете на Луи ХІV на бойното поле. Престолонаследникът Луи (Великият дофин) е пълно разочарование. Херцог дю Мен също не е създаден за война, а и маркиза дьо Ментнон се противопоставя да бъде воден отново в битка. В началото на Войната за испанското наследство Луи-Александър е издигнат до адмирал и поема командването на една ескадра. Точно той командва французите в най-голямата морска битка от войната – при Малага през 1704 г. Тя представлява усилие да се прогонят англичаните от Гибралтар, където току-що са се настанили. Графът не полага достатъчно усилия, разминава се с англичаните след кратка престрелка и не спасява Гибралтар.[6]

През 1714 г., по време на най-дълбоката криза на френското наследство, Луи ХІV е убеден от Ментнон (негова втора съпруга) да издигне Мен и Тулуз в „принцове по кръв“ (princes du sang). Тогава само за три години цялото наследство Краля-слънце се стопява и това е предпазна мярка. Двамата синове на метресата получават правото да наследят престола, ако всички законни наследници починат. Това предизвиква множество протести и през 1717 г. решението е отменено. Междувременно Луи ХІV е починал, оставяйки регентство на малкия си правнук, в което Мен и Тулуз са включени.[7] Основният регент обаче – Филип ІІ Орлеански – неутрализира конкурентите си и поема властта сам.

След смъртта на Луи ХІVРедактиране

Оттук съдбата на двамата братя е различна. Докато Мен се замесва в заговор и е арестуван, Тулуз е харесван от целия елит[8] и се издига до министър на флота. Междувременно той има син от метресата си Мадлен Омонт – Филип-Огюст дьо Сен-Фоа (1721 – 1795). Жени се през 1723 г. за Мари-Виктоар-Софи, дъщеря на маршал дьо Ноай. Това става тайно поради сериозна причина. Мари-Виктоар е вдовица на внук на мадам дьо Монтеспан от законния ѝ съпруг. Ето защо Тулуз се оказва чичо на първия ѝ мъж, макар че е по-малък. Дори разкрепостеното общество в началото на ХVІІІ в. трудно би приело ситуацията. Те имат син – Луи-Жан-Мари дьо Бурбон (1725 – 1793), който проема титлата херцог на Пентиевр.

Тулуз е ценен и от младия Луи ХV. Кралят често го взема със себе си на лов. Допитва се по различни въпроси. Графът се оказва достатъчно мъдър да се предпази от интригите в двора и да не се компрометира. В началото на 30-те години се оттегля в Рамбуйе, където умира през 1737 г.

БележкиРедактиране

  1. Antonia Fraser, Love and Louis XIV. The Women in the Life of the Sun King, New York 2006, p. 168
  2. Louis-Alexander de Bourbon, Comte de Toulouse, на сайта Party Like 1660
  3. John Wolf, Louis XIV, New York 1968, p. 343
  4. The Duke of Saint-Simon, Memoirs of Louis XIV, vol. 1, ch. 1, на сайта gutenberg.org
  5. Vincent Cronin, Louis XIV, Boston 1965, p. 297
  6. Хайнц Нойкирхен, Морската мощ в огледалото на историята, Варна 1985, с. 168
  7. Cronin, Louis XIV, p. 343
  8. Saint-Simon, Memoirs of Louis XIV, vol. 12, ch. 87