На хълмовете на Манджурия

„На хълмовете на Манджурия“ (на руски: „На сопках Маньчжурии“) е руски валс от началото на XX век, посветен на воините, загинали в Руско-японската война (1903 – 1905).

Създаване

През февруари 1905 г. 214-и резервен мокшански пехотен полк в тежките боеве при Мукден и Ляоян попада в японско обкръжение. С грамадни усилия и много жертви пробива обръча. От полковия военен оркестър, ръководен от капелмайстора Иля Алексеевич Шатров, остават живи 7 музиканти. След края на войната полкът се завръща в гарнизона си в Златоуст.

Иля Шатров създава в памет на загиналите воини валс, който наименува „Мокшанский полк на сопках Маньчжурии“. В сътрудничество с композитора Оскар Филипович Кнауб валсът е нотиран за духови инструменти и издаден през 1907 г. Изпълнен е за пръв път в Самара през 1908 г. Записан е на грамофонна плоча под името „На сопках Маньчжурии“ (1910). През 1906 г. поетът Степан Петров пише текст към валса и се изпълнява от духов оркестър и хор. Днес валсът има 5 текстови варианта.[1]

Популярност

Валсът придобива огромна популярност в Русия. Първото му грамофонно издание се преиздава 82 пъти. Нова популярност получава в края на Втората световна война при разгрома на Япония в Манджурия. Популярни са изпълненията по текст на Степан Петров, Алексей Мешистов и Павел Шубин. С валса е озвучен филмът „Урга – территория любви“ на Никита Михалков. Днес се изпълнява от оркестри, популярни състави и индивидуални изпълнители в целия свят.

„На сопках Маньчжурии“

Страшно вокруг,

И ветер на сопках рыдает

Порой из-за туч выплывает луна,

Могилы солдат освещает.

Белеют кресты

Далёких героев прекрасных.

И прошлого тени кружатся вокруг,

Твердят нам о жертвах напрасных.

Средь будничной тьмы,

Житейской обыденной прозы,

Забыть до сих пор мы не можем войны,

И льются горючия слезы.

Плачет отец,

Плачет жена молодая,

Плачет вся Русь, как один человек,

Злой рок судьбы проклиная.

Так слёзы бегут

Как волны далёкого моря,

И сердце терзает тоска и печаль

И бездна великого горя!

Героев тела

Давно уж в могилах истлели,

А мы им последний не отдали долг

И вечную память не спели.

Мир вашей душе!

Вы погибли за Русь, за Отчизну.

Но верьте ещё мы за вас отомстим

И справим кровавую тризну!

текст Степан Петров, 1906 г.[2]

Източници

редактиране

Външни препратки

редактиране