Новите философи (на френски: les nouveaux philosophes) е название, под което няколко френски философи добиват известност за кратко през 70-те години на ХХ в. Тяхното обединяване е главно медиен ефект, дължащ се на някои сходства в идеите, които те застъпват. Сближаването им е и биографично, доколкото повечето от тях преживяват разочарование от лявата идеология и се обръщат в нейни критици. Имената на най-често упоменаваните нови философи са тези на Бернар-Анри Леви, Андре Глюксман, Кристиан Жамбе и Ги Лардро. Нито историческите събития в Европа през следващото десетилетие, нито собственото им философско развитие не допринасят за преутвърждаване на някаква тяхна особена значимост.

Андре Глюксман през 2008 г.
Бернар-Анри Леви през 2011 г.

История на явлението

редактиране

Връщането към статуквото след събитията от май 68 г., дискредитирането на културната революция и ефектът от книгите на Александър Солженицин са три независими фактора, поради които левите идеи губят поддръжници във Франция от началото на 70-те години. За широката публика появата на философи, които главно критикуват властването и идеологиите му, без да предлагат познатите алтернативи, е новост. Особено впечатляваща изглежда острата критика на комунистическата идеология, с която се легитимират режимите в източноевропейския блок. Названието 'нови философи' идва спонтанно след 'новия роман' в литературата през 50-те и 'новата вълна' в киното през 60-те. Една от първите му маркиращи употреби е във в-к Ле Нувел Литерер, където през юни 1976 Б. А. Леви го използва в надслова за серия от интервюта с негови сподвижници. През май 1977 г. Бернар Пиво кани в своето телевизионно предаване Б.-А. Леви и А. Глюксман, за да дебатират въпроса: „Новите философи леви ли са или са десни?“

Основни теми

редактиране

Проблематиката, която основно се разглежда от новите философи, е свързана с политиката и нейните метафизически проекции. Рационалното мислене изглежда е винаги структурирано, а всяка структура е въплъщение на ограничение и сила. Добре известна е апологията на държавата от Платон до Хегел, но за тях Маркс и структуралисткият му прочит от Алтюсер също се оказват съпричастни с онова, което предполагаемо критикуват. Към тази деконструктивна критика новите философи често присъединяват свои предложения за връщане към спиритуализъм, хедонизъм и практицизъм.

Липсата на оригиналност и повърхностните анализи, които новите философи предлагат, според техните критици обясняват успеха им пред широката публика. Срещу тях особено остро се изказва Жил Дельоз [1], докато Мишел Фуко и Жан-Франсоа Лиотар полагат усилия да се отграничат.

Кратка библиография

редактиране
  • Bernard-Henri Levy:
    • La Barbarie a visage humain, Grasset[2] 1977.
    • Le Testament de Dieu, Grasset, 1979.
  • Andre Glucksmann:
    • La Cuisinière et le Mangeur d'Hommes – Réflexions sur l'Etat, le marxisme et les camps de concentration, Seuil, 1975.
    • Les Maitres penseurs, Grasset, 1977.
  • Christian Jambet et Guy Lardreau:
    • L'Ange, Grasset, 1976.

Като 'нови философи' се споменават и: Jean-Marie Benoist, Jean-Paul Dollé, Michel Guérin, Francoise Lévy, Philippe Némo, Alain Finkielkraut, Claude Gandelman, Gilles Susong; някои от тях, напр. Ф. Немо и М. Герен много бързо са се десолидаризарали с названието.

Източници

редактиране
  • Dominique Lecourt, Les piètres penseurs, Flammarion, 1999.
  • François Cusset, French Theory, La Découverte, 2003, chapitre 14: „Et pendant ce temps là en France...“.
  • Didier Eribon, D'une révolution conservatrice et de ses effets sur la gauche française, éditions Leo Scheer, 2007.
  1. ((fr)) Deleuze G, „Les „nouveaux philosophes““, Minuit, mai 1977, което е и реакция срещу неласкави квалификации изказани по негов адрес от Б. А. Леви.
  2. В издателството Грасе на БА Леви е поверено издаването на философска литература и повечето от новите философи са публикували там свои книги