Правопис

Правописът (ортографията) е система от валидни за даден език норми (правила) за писане:

• писмено отбелязване на отделните думи и техните значими части – представки, корени, наставки, окончания;
• слятото, полуслятото и разделното писане;
• използването на главни и малки букви;
• пренасянето на части от думи на нов ред.

Пет правописни грешки в табелите на работилница за музикални инструменти („акордиони“ вм. „акордеони“, „виолинчело“ вм. „виолончело“, „гадулка“ вм. „гъдулка“, „инстроменти“ вм. „инструменти“, „сас“ вм. „саз“).

Правописът също така обхваща правила за поставяне на препинателни знаци (пунктуация), изписването на съкращения, транскрипцията на чужди имена в съответния език, транслитерацията на писмената система да дадения език в друга писмена система (например транслитерацията на българско писмо с латиница).

Етимология

Лингвистичният термин ортография произлиза от латинската дума orthographia, която на свой ред произхожда от гръцките думи ὀρθός („правилен“) и γράφειν („пиша“).

Използвана литература

• Д. Розенталь, М. Теленкова, Словарь-справочник лингвистических терминов, Москва, 1976, стр. 250.
• Д. Тилков, Т. Бояджиев, Българска фонетика, С. 1977, стр. 227 – 233.
• Правописен речник на българския книжовен език, С. 1965 (Увод, стр. III – XL).

Вижте също

• Български правопис