Пиргите

квартал в Солун
Тази статия е за солунския квартал. За етруското селище вижте Пирги.

Пиргите или Депо (на гръцки: Πύργων) е южен квартал на град Солун, Гърция. Простира се от Бялата кула до Вила Алатини по протежение на булевард „Василиса Олга“. В квартала са разположени консулствата и между войните там живеят буржоазните семейства на индустриалци, тютюневи търговци и бизнесмени в Солун.[1]

Пиргите
Πύργων
— квартал —
Османска картичка с изглед към махалата Пиргите от улица „Екзохи“ (днес „Василиса Олга“) в Солун с вилата Шато Мон Боньор
Османска картичка с изглед към махалата Пиргите от улица „Екзохи“ (днес „Василиса Олга“) в Солун с вилата Шато Мон Боньор
Солун
40.5966° с. ш. 22.9557° и. д.
Пиргите
Централна Македония
40.5966° с. ш. 22.9557° и. д.
Пиргите
Гърция
40.5966° с. ш. 22.9557° и. д.
Пиргите
Страна Гърция
ОбластЦентрална Македония
ДемСолун
Изглед към махалата Пиргите от улица „Екзохи“ (днес „Василиса Олга“) в Солун, 1904 г.

История редактиране

Първите имоти в този район са от 1885 година.[1] Кварталът е наричан Пирги, т. е. кули, защото по времето, когато бил извън крепостните стени на града, всяка къща имала кула, за да се отбранява (най-вече от крадци).[2] Истинското му развитие започва след 1889 година, когато са разрушени част от Солунските стени, които го отделят от града. Кварталът е наричан Campagnes от европейците, Hamide от османците и Пирги от българите и гърците. Новият квартал постепенно се превръща в красивата европейска част на града с нови и модерни резиденции, които да задоволяват нарастващата средна класа. В квартала живеят османски чиновници и военни, чужди консули, банкери, индустриалци, търговци и други. В 1892 година е пуснат конски трамвай, който свързва Пиргите с центъра на Солун. В 1906 година в квартала има 1182 къщи и 16 вили, 21 пекарни, 10 кафета, 152 магазина и 6 предприятия. Преди Балканските войни, кварталът вече е с големината на Стария град, но за разлика от него не е базиран на етнически или религиозен принцип.[3]

Във втората половина на XIX век българското население в Солун е съсредоточено в кварталите Вардар капия (Вардарска порта), в Пиргите и в махалата Свети Атанас.[4] Българските заселници в Пиргите са основно от Дебърско, Струмица, Костурско, Куфалово, Щип, Тетово, Велес. В края на XIX век те са общо 178 семейства, от които 132 екзархисти и 46 патриаршисти.[2] По това време българите в Солун се борят за построяването на българско училище и новата църква „Свети Георги“ в махалата Пиргите.[5] Към 1904 година в Пиргите се намира едно от трите български основни училища (другите две са съответно във Вардар капия и Свети Атанас).[6]

В Пиргите братята Хаджимишеви купуват в 1889 и 1891 г. парцели, на които си постояват къщи. Къщата на Тодор Хаджимишев през 1906 г. се състои от 12 стаи и 2 салона и е оценявана на стойност около 1600 турски лири. Иван Хаджимишев и синовете му Петър и Николай също построяват две вили на своя парцел. През годините вилите променят многократно предназначението си – служат за консулства, сгради на гръцки училища и гимназии, обществени сгради и т.н. В началото на XXI век и трите са общинска собственост и са обявени за паметници на културата.[7]

Бележки редактиране

  1. а б Μυρτσιωτη, Γιωτας. Θεσσαλονίκη, η συνοικία των „εξοχών“ // «Η Καθημερινή», 26 април 2008. Посетен на 18 юни 2015.
  2. а б Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 62.
  3. Konstantinova, Yura. The Un/Believable Story of a Salonica Building // Études balkaniques LI (1). 2015. с. 231.
  4. Василева, Маргарита, Юлиана Царева. Извори за българската етнография. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2002. с. 57.
  5. Димитровъ, Лазаръ. Моето участие въ революц. движение въ Македония // Илюстрация Илинден XIV (9 (139). ноември 1942. с. 6.
  6. Василева, Маргарита, Юлиана Царева. Извори за българската етнография. Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2002. с. 58.
  7. Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт за балканистика с Център по тракология – БАН, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 79.