Правопис

Правописът (ортографията) е система от валидни за даден език норми (правила) на писане като:

• писмено отбелязване на отделните думи и техните значими части – представки, корени, наставки, окончания;
• писането на сложни думи – слято, полуслято и разделно;
• използването на главни и малки букви;
• сричкопренасянето на части от думи на нов ред;

Пет правописни грешки в табелите на работилница за музикални инструменти („акордиони“ вм. акордеони, „виолинчело“ вм. виолончело, „гадулка“ вм. гъдулка, „инстроменти“ вм. инструменти, „сас“ вм. саз).

Правописът също така обхваща и правила за правилното поставяне на препинателни знаци (пунктуация), изписането на съкращения и, евентуално, транскрипцията на чужди имена и думи в съответния език, транслитерацията на писмената система да дадения език в друга писмена система (например, транслитерация на българско писмо с латиница).

Етимология

Лингвистичният термин ортография произлиза от латински: orthographia, от гръцки ὀρθός, orthós, „правилен“ и γράφειν, gráphein, „пиша“ .

Използвана литература

• Д. Розенталь, М. Теленкова, Словарь-справочник лингвистических терминов, Москва, 1976, стр. 250
• Д. Тилков, Т. Бояджиев, Българска фонетика, С. 1977, стр. 227 – 233
• Правописен речник на българския книжовен език, С. 1965 (Увод, стр. III – XL)

Вижте също

• Български правопис