Отваря главното меню

ИсторияРедактиране

Протестантската дейност по българските земи е вследствие от голямото мисионерско движение в Америка и Англия от XIX в. Малко след края на Наполеоновите войни (1815 г.) английски и по-късно американски мисионери се отправят към Османската империя. Те пътуват из Южните Балкани и установяват, че тук живее български народ, който е с традиционно православно вероизповедание. Първите подробни доклади за българите дава между 1822 и 1832 г. Бенджамин Баркър, агент на лондонското Британско библейско дружество. Впоследствие той ще се застъпи за превод на Светото Писание на български език.

Представители на протестантските библейски дружества пътуват като разпространители на християнска литература през българските градове и села и скоро започват да докладват за продажби на българския Нов Завет в голям размер. Илайъс Ригс е първият протестантски мисионер, който научава български език и дори съставя българска граматика (1844 г.). Около 15 години по-късно е създадена и специална мисия за работа с българите. От 1852 г. насетне с темата се занимава и Мисионерското дружество на Методистката епископална църква. Докладите за тъй успешните продажби на Новия Завет карат двете мисии, конгрегатската и методистката, да обмислят все повече създаването на мисионерски станции в Българските земи. След Кримската война (1856 г.) всички условия за започването на тази дейност са налице. На 22 октомври 1860 американски мисионери откриват в Пловдив мъжко училище.

От този период е известно и името на първия български протестант, Гаврил Илиев (1820-1909 г.). Още през 40-те години на XIX в. той редовно чете публично Новия Завет. През 1852 г. е даден на съд като „протестант“ и с такова обвинение вероятно даже е задържан за известно време. По-късно пътува като библейски книжар на Британското и чуждестранно библейско дружество и накрая става първият назначен български проповедник в Свищов през 1865 г. През 1850 г. в Османската империя протестантите официално са признати като „протестантски миллет“.

Голям успех на протестантската дейност в този период е списанието „Зорница (списание)“. Създадено е през 1864 г. от методисткия мисионер д-р Албърт Лонг и издавано под негова редакция в Цариград до 1872 г., то е първото българско духовно списание. От началото на 1876 г. то започва да излиза всяка седмица като вестник и между 1885 и 1890 г. е дори най-тиражният и най-широко разпространен български седмичник. В усилията си да просветят библейски българите и да ги просветят по отношение на реформаторското учение (или учението на Реформацията) мисионерите успешно използват различни средства, сред които и създаването на мрежа от светски мъжки и девически училища.

ДеноминацииРедактиране

В протестантската литература съществуват съвсем ясни разграничителни белези за да се определи дали дадена група е протестантска или е култова (в България по-скоро е наложен терминът "сектантска", който най-често се използва твърде неясно). Също за хора с консервативни протестантски възгледи се използва алтернативен термин – евангелисти или евангелски вярващи, с което се подчертава стриктното придържане на такива групи към историко-граматическото тълкувание на Библията и богословието от времето на Реформацията. В България някои от така наречените (често обидно) "евангелистки" или консервативни протестантски църкви са:

Част от евангелистките деноминации са обединени в организацията Обединени евангелски църкви.

В рамките на българското протестантство всяка група църкви от горния вид предпочитат да наричат не с българския термин „изповедание“, а с чуждицата „деноминация“. Общите черти в богословието на тези църкви са много повече от техните различия, които се проявяват в тълкуванието на 4 основни доктрини: кръщението, Светия Дух, Господната вечеря и църковното ръководство. По отношение на всички останали учения църквите са в единство. Поради това в много отношения тези църкви работят съвместно по цял свят, както и в България, организират общи мероприятия, конференции и т.н.

Между евангелските протестантски вярващи думите „лутеранин“, „баптист“, „методист“, „петдесятник“, „конгрешанин“, „харизматик“ и „реформиран“ обозначават определени богословски възгледи и деноминационна принадлежност, но не и някаква различна религиозна принадлежност. Съществуват протестантски вярващи, които не изявяват някакви тясноденоминационни убеждения и се наричат „надденоминационни“ или „неденоминационни“. За голяма част от протестантските вярващи чисто деноминационните убеждения са изгубили реален смисъл. Тази тенденция се изявява и по отношение на протестантското богословие, което има тенденцията да излиза извън тясно църковни схващания и да дава алтернативни възгледи и мнения по много въпроси на вярата, като изхожда от всички съвременни научни достижения и от църковната история и писанията на отците на църквата.

ЛитератураРедактиране

  • Ериксън, Милард. Християнско богословие. Изд. „Нов човек“, София, 2000
  • Макдауел, Джош и Дон Стюарт. Заблудата. В какво вярват сектите и култовете и как примамват последователи. Изд. „Сдружение „ДАР“, София, 1993[2]
  • Петков, Тодор. Пътеводител на духовните общности. Изд. „Литавра“, София, 1998 г.[3]
  • Стефанов, Павел, архим. Американските мисионери в Шумен от сборника Българо-американски културни и политически връзки през XIX – първата половина на ХХ век. Съст. Ив. Илчев и Пл. Митев. С., 2004, 39-46
  • Стоянов, Маньо. Начало на протестантската пропаганда в България от Известия на Института за история. Том 14-15, 1964
  • Шиваров, Стоян. Шумен и началото на методистката пропаганда в българските земи. В: Докторантски изследвания в социалните и хуманитарните науки. Традиции и новаторство. София, 2015, 176-188

Външни препраткиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Първата петдесятна църква в България се заражда в Бургас през 1920 г.
  2. С одобрение на Министерството на науката и образованието (Писмо 92-00-123/10.09.93) и препоръка за разпространение в българските училища. И двамата автори са протестанти.
  3. 54 въпроса към 31 духовни общности в България, някои от които са протестантски