Ростислав Стратимирович
Ростислав Стратимирович е български първенец от 17 век, претендиращ, че произхожда от царската династия на Шишмановци, от клона на Срацимировци. Основоположник е на руския дворянски род Савелиев-Ростиславич. Един от водачите на т. нар. Второ търновско въстание, избухнало през 1686 година.
| Ростислав Стратимирович | |
| български въстаник | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал |
с. Толочаново, Русия |
| Семейство | |
| Род | Шишмановци |
Единствените данни за Ростислав Стратимирович са почерпени от една статия на руския писател Николай Елагин, публикувана през 1847 година в Петербургския вестник Северная пчела. Публикацията обаче е изградена върху данни от семейния архив на друг руски писател и известен псевдоисторик – Николай Савелиев-Ростиславич, който се определя сам като пряк потомък на Ростислав.
Според статията Ростислав Стратимирович, представящ се за потомък на цар Иван Срацимир, участвал във втората половина на 17 век в подготовка на антиосманско въстание с център старата българска столица Търново. По тази причина той бил изпратен в Москва, където да потърси помощ и подкрепа за въстанието. В руската столица той привлякъл интереса на патриарх Йоаким Московски, който му признал статута на „търновски княз“ и му обещал щедра подкрепа. Споразумението между двамата било скрепено с годежа на българския престолонаследник за племенницата на патриарха – Мария Владимировна Дубровска. Паралелно патриархът ангажирал за каузата и брата на Ростиславовата годеница – Савелий Дубровски. Той бил изпратен в Цариград, където да проведе преговори с висшия клир и османските власти. Подгонен от разярена мюсюлманска тълпа обаче, той трябвало да се спаси с бягство от града.
По същото време поради предателството на един търновски грък, въстанието трябвало да избухне по-рано от предвиденото, още преди завръщането на Ростислав от Русия. Когато той пристигнал градът вече бил подложен на опустошение и въстаниците се изтеглили от „Търновския кремъл“ към Габровския Балкан. Там 4000-ият отряд на ранения Ростислав Стратимирович се срещнал с наброяващата 400 души група на Савелий Дубровски. Начело с двамата водачи въстаниците били принудени да започнат изтегляне към София, в чийто околности били окончателно разбити. Полумъртви двамата водачи били отнесени в Рилския манастир, където благодарение на грижите на монасите се възстановили и тайно отпътували за Москва.
В Русия Ростислав Стратимирович се оженил за Мария Дубровска и с ходатайството на патриарха получил имението Толочаново в Смоленска губерния, влизайки по този начин в редиците на руското дворянство. От брака им бил роден син на име Савелий, който поставил началото на помешчикския род Савелиев-Ростиславич.
Легендарният характер на статията в Северная пчела кара много изследователи да се съмняват в нейната достоверност и да считат събитията в Търново за „красива легенда“, обслужваща политическите интереси на Русия през 19 век. Но въстанически действия в този регион очевидно има, тъй като османски документи свидетелстват за бунтовни вълнения в Търновско с център Арбанаси по същото време. Според тях именно след 1686 година по сигнал за бунтовни действия турска войска обградила Арбанаси, обезоръжила населението и накарала всички семейства, от които липсвали техни членове да платят голям откуп за да не бъдат разорени. Като че ли се очертава мнението, че подготовка на Второто търновско въстание наистина е имало, но негов център не е бил Търново, а близкото село Арбанаси и дори да е избухнало, то е било в мащаби много по-скромни от приписваните му. Със сведенията за Ростислав Стратимирович може да се свърже и информацията за т.нар. Марино въстание от 1700 година, отново с център Арбанаси.
Източници
редактиране- Йосифов, Й., Българските въстания 1393 – 1878, С., 1998;
- Кой кой е сред българите (XV-XIX в.), С., 2000;
- Мутафова, Кр., Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина (XV – XVI век), С., 2002;
- Снегаров, Ив., Културни и политически връзки между България и Русия през XVI-XVIII в. С., 1953;
- Толстой, М.В., Расказы из истории русской церкви. Книга пятая. Глава VIII.