Димитър Бояджиев: Разлика между версии

'''Димитър Иванов Бояджиев''' ([[18 май]] [[1880]], Татар Пазарджик, дн. [[Пазарджик]] -— [[12 юли]] [[1911]], [[София]]).

Останал [[сирак]] на 13 г., поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като [[писар]], самообразова се, пише стихове в социален дух. През [[октомври]] [[1901]] идва в София, работи в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. "''Летописи„Летописи“''" (издавано от [[Константин Величков]]), в което сътрудничи със стихове и преводи от [[руски език]] -— творби на [[М. Ю. Лермонтов]], [[И. С. Тургенев]], [[Максим Горки]], [[Л. Н. Андреев]], [[И. А. Бунин]], [[Ф. И. Тютчев]] и др. Секретар на българското консулство в [[Марсилия]] ([[1907]]-–[[1909]]), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията "''Ново„Ново времевреме“''", "''Съвременна„Съвременна мисълмисъл“''", в. "''Българан„Българан“''" и др. Самоубива се по лични причини.

В някои от най-ранните стихотворни опити на Д. Бояджиев ("''Ще„Ще дойде денден“''", "''Нима„Нима да вярвам ощ...“''" и др.) се чувствува влиянието на социалистическите идеи. Скоро нотките на социален критицизъм заглъхват, за да зазвучат отново в края на живота му. [[Лирика]]та на Бояджиев се насища с лични чувства и има характер на интимен дневник. В повечето стихотворения от това време личното страдание на поета придобива по-широк смисъл -— неговият извор може да се открие в бруталностите на действителността, която задушава стремежа на нежната и изтънчена личност към светлина и красота, към поезия и шастие. Приживе Бояджиев не издава книга, за него не е писано нищо. Но някои от стиховете му привличат вниманието на културната общественост с изострената чувствителност на автора, благородството на поривите, изяществото на стиха и високото професионално майсторство. По тоналност Бояджиев се родее със символистите, но не принадлежи към тях. Лириката му е по-жизнена и предметна, образността му е реалистична, със силно изразена импресивност. По-голяма част от стиховете му звучат меланхолично, но свържат ли се с личната съдба на Димитър Бояджиев, ще се види, че песимизмът не е подражание, нито моден повей, а изразява слабостта иа поета в свят на "силни„силни на деня"деня“, където духовните му стремления остават неосъществими. В [[поезия]]та на Бояджиев няма резигнация и проповеди на отчаянието, самотата, смъртта. По дух и характер лириката му е изповедна. [[Поет]]ът не се наслаждава на страданието си, а иска да избяга от него: изповядва ужаса на опустошената от безверие душа, търси изход от противоречията, които го гнетят. Бояджиев се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, пише винаги с активизирани до краен предел емоции и сетива. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност. Стилът му носи подчертано романтико-лирична багра. Изключение от общата тоналност правят няколкото хумористични творби, плод на всекидневното му участие в българановската среда. Важно място в лириката му заема [[стихотворение]]то "''Марсилия„Марсилия“''", в което поетът изразява категорична критичност към обществото, носещо аморалност и мизерия.

== Източници ==