Буйново (област Смолян): Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
→‎Религии: църквата в Кожари
Ред 43:
От 1878 до 1886 година селото влиза в пределите на [[Тъмръшката република]] и през този период е едно от най-големите селища в региона с над 300 къщи. От 1886 до 1912 година селото отново попада в [[Османска империя|Османската империя]]. През 1913 година влиза в [[Гюмюрджинска република|Гюмюрджинската република]], а по-късно същата година попада в [[България]].
 
От Буйново се образуват селата [[Змейца]] и [[Чала]]. Номадските навици се проявяват и днес, като селото постоянно се намира в миграционен процес. Преданията разказват, че и [[Батак|батачени]] са част от същото [[Ахряни|ахрянско]] племе. За това свидетелствуват съвпаденията на фамилиите Кавалкови, Кавръкови, Дукови, Цанкови и други. По време на баташкото клане, което неоснователно се преписва на [[помаци]]те, буйновци отглеждат баташки сирачета, при това момиченца, и при пълнолетие ги връщат на техните роднини непокътнати. Като пример такъв бил прадядото на днешните Иванови, тогава Имамови.
 
Основният поминакпоминък на населението до 1912 година е овцевъдството и с съпровождащите го занаяти - мандражийство, абажийство, тъкачество, също така и пчеларството, дървопреработване, лов и други. Селото се е славило дълги години с така наречените ''кехаи'' - собственици на хиляди глави овце. Все още се разказват легендите за Кабаците - собственици на 13 000 овце и Коджахалил - собственик на 11 000 овце. Най-големият празник на селото през този период е ''Предой'' - на този пролетен ден селото посрещало стадата си, които се завръщали от [[беломорие]]то, и отбивали агнетата от майките. Това ставало с песни и гайдари в местността Гержиковото. Голяма гордост за кехаите били чановете (звънците) на стадата им. Всяко стадо се отличавало със звуковата си гама. През този период от време основният икономически живот на селото се е движел от кехаите. В културно и религиозно отношение селото се е развивало в крак с времето и естествено е било село с триста къщи да има и училище, като е имало два [[мектеб]]а - един за момчета и един за момичета.
 
През 1912 година, по времето на [[Балканска война|Балканската война]], селото е напълно опожарено от [[Българска армия|Българската войска]], предвождана от полоковник [[Владимир Серафимов|Серафимов]] и съпровождащите го чети. За да избегне клането, населението бяга на юг отвъд пределите на България. След прекратяването на войната населението се връща обратно. Но тъй като селото е било голямо, новата им държава посреща буйновци с нови и чужди управници, кмет, горски, и двама православни свещеника - попове, с мисия от православната църква да покръстят помаците. Първоначално сред по-бедното население поповете успяват да пожънат известен успех, но при смъртта и погребението на майката на двамата братя-кехаи, Кабаците удрят на камък. Помолени поповете от двамата братя да не се месят в погребението на майка им, те отказват и най-нахално се подиграват на погребението, като вместо да си пеят погребалната молитва, те пеели „ни в наще, ни във ваще“. Двамата братя не могли да преживеят тази гавра с тлените останки на мака им и на 40-я ден в днешната местност Попини лъки, тогава тя била част от Долна тютюница, поканват поповете да правят 40 дневен помен според християнската религия, а не 52 дневен помен, както е по мюсюлманската. Пияните попове се отзовават на поканата и отиват, но братята хващат поповете и ги впрягат в хомота на ралото, като ги заставят да орат, след което ги убиват. Примерът бил верижно последван и от другите села в [[Девин]]ско, като така е положено началото на един от първите бунтове в новата държава. От тук остава новото наименование на тази местност - Попини лъки.