|
[[Файл:Konstantin Velichkov - Florentinetz.jpg|мини|„Флорентинец“, картина на Константин Величков от 1888 година]]
Обществената дейност на Константин Величков още от младежки години е свързана с [[култура]]та и [[литература]]та. Едва 17-годишен, той превежда заедно с Г. Николов [[драмаДрама (литература)|драмата]]та на [[Виктор Юго]] ''„Лукреция Борджия“''. В негов превод излиза Пушкиновата драма ''„Русалка“''. Драмата на К. Величков ''„Невянка и Светослав“'' е поставена на сцена през 1872; първото си стихотворение публикува през 1874 в сп. ''„Читалище“''. След завършване на лицея Величков изнася публични сказки в родния си град, урежда театрални представления, в които е и актьор. Величков е един от радетелите и организаторите на гимнастическите дружества, избран е за член на техния Върховен комитет със седалище в Пловдив (1879). По същото време става и главен редактор на в. ''„Народний глас“''. В Пловдив Величков развива усилена литературна дейност: пише драми, повести и разкази, статии, стихове и др. По негова инициатива с [[Иван Вазов]] съставят двутомна ''„Българска христоматия“'' (1884), която за пръв път запознава читателите с редица от шедьоврите на европейските литератури; голяма част от преводите е дело на Величков. Участвува заедно с Вазов в редактирането (1881–1884) на сп. ''„Наука“''; след спирането му двамата основават едно от първите чисто литературни издания в България — сп. ''„Зора“'' (1885). Когато Вазов става редактор на сп. ''„Денница“'', Величков му изпраща от Цариград първите осем стихотворения от ''„Писма от Рим“'' и литературно-критичната си студия за [[Любен Каравелов]]. Съставя две [[Христоматия|христоматии]] за началните и горните класове, които излизат през 1890 в Солун. Подготвя курс по всеобща история на литературата, отпечатан по-късно в Пазарджик. Особено плодотворен е периодът от лятото на 1891 до средата на 1892. когато се завръща в Цариград. Тук създава повечето от своите ''„Цариградски сонети“'' и стихотворения за деца, довършва ''„Писма от Рим“'', превежда Шекспировата драма ''„Макбет“'' и Дантевата ''„Божествена комедия“'', започва да пише спомените ''„В тъмница“''. Редовно сътрудничи на литературните списания ''„Мисъл“'', ''„Български преглед“'', на сп. ''„Лъча“'', редактирано от брат му Б. Величков. Основава сп. ''„Ученическа беседа“'' (1900–1904), издава и редактира сп. ''„Летописи“'' (1899–1905). По инициатива на Константин Величков се открива Държавното рисувално училище в София, учредява се Висш учебен съвет при Министерството на народното просвещение. Величков основава (1896) сп. ''„Училищен преглед“'', създава закон за депозиране на 2 екземпляра от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Величков е един от основателите и почетен председател на Дружеството за поддържане на изкуството; съдействува за организиране на ученически библиотеки, читални и др. Владее френски, италиански и руски език и развива активна преводаческа дейност, воден от благородната идея да се разшири кръгозорът на българските читатели. Освен ''„Божествена комедия“'' от [[Данте Алигиери]] Величков превежда творби на [[Софокъл]], [[Теокрит]], [[Хораций]], [[Франческо Петрарка]], [[Т. Тасо]], [[Дж. Кардучи]], [[Лоренцо Стекети]], [[Уилям Шекспир]], [[Молиер]], [[Хайнрих Хайне]], [[А. С. Пушкин]], [[Н. А. Некрасов]], [[Язиков]] и др. Изявява се и като литературен критик с творчески портрети на възрожд. писатели [[Георги Сава Раковски]], [[Васил Друмев]], [[П. Р. Славейков]], [[Добри Войников]], [[Григор Пърличев]], [[Любен Каравелов]] и [[Христо Ботев]]; пише рецензии за произведения на Вазов, [[Пейо Яворов]], [[Антон Страшимиров]], [[Кирил Христов]], [[Елин Пелин]], [[Цанко Церковски]], [[Трифон Кунев]] и др. Величков създава и живописни творби. Негови картини притежават Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествени галерии в Пловдив, Пазарджик и частни лица.
Творчеството на Константин Величков е създавано в редките затишия между отговорни политически ангажименти, които е поемал, поради което то не е обемисто; много от книгите му са отпечатани след смъртта на автора. Личност с европейска ерудираност, Величков е по възрожденски неуморен ентусиаст в работата си за издигане на културното равнище на своите съотечественици. Драмите, които пише и превежда, а някои и сам поставя, имат за цел да повдигнат нивото на българския театър. Поезията на Величков и главно ''„Цариградски сонети“'' се отличава с овладян лиризъм в изразяване на преживяванията, с доминиращ носталгичен тон в стиховете, посветени на отечеството; дори интимната му [[лирика]] е омекотена от благородната идея за извисяване и усъвършенствуване на човешката личност. Този мотив е характерен и за жизнерадостните му стихотворения за деца. Без да има особени постижения в драматургичните си произведения, Величков обогатява художествено поетичен български език благодарение най-вече на преводите си. Стилистиката на ''„В тьмница“'' е синтез от умело преплитане на реалистично изображение на фактите с емоционално въздействащ лиризъм, което я отличава от познатите дотогава мемоарно-епически произведения за Априлското въстание. Величков е автор още и на ''„Възпоминания и впечатления от Цариград“'', ''„Първата ми среща с Бенковски“'', ''„Игнатиев и Бенковски“'' и др. спомени.
|
